Софи Кинсела - Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)

Никога, през целия си живот, не съм се чувствала така ужасно, както се чувствах, когато се събудих на другата сутрин. Никога.

Първото, което усещам, е адска болка. Болезнени свитки ме пронизват и при най-малкия опит да си помръдна главата, да отворя очи, да осмисля такива най-простички и основни нещица като: Коя съм? Кой ден сме днес? Не трябваше ли вече да бъда някъде другаде?

Известно време лежа абсолютно неподвижно, мъчително задъхана дори само поради изтощителното усилие, че съм жива. Дишането ми е тежко и учестено, лицето ми гори, имам чувството, че всеки миг ще припадна, затова си налагам да успокоя бедния ритъм на сърцето си и да започна да дишам равномерно.

Вдишване… издишване… вдишване… издишване.

Знам, че после ще дойда на себе си и ще се почувствам по-добре.

Вдишване… издишване… вдишване… издишване…

Добре, … Ребека. Точно така. Аз съм Ребека Блумууд, нали така?

Вдишване… издишване… вдишване… издишване.

И какво още? Аха! Вечеря. Снощи бях на вечеря някъде.

Вдишване… издишване… вдишване… издишване.

Пица. Ядох пица. Но я да видим… с кого я ядох?

Вдишване… издишване… вдишване…

Таркуин.

…издишване.

О, Боже! Таркуин.

Ровенето в чековата му книжка. И сега край, всичко е провалено. Изцяло по моя собствена вина!

Облива ме позната вълна на отчаяние. Затварям очи и се опитвам да уталожа болката в главата си. Същевременно си спомням как миналата нощ, когато влязох в стаята си уж за да си легна веднага, блуждаещият ми поглед попадна върху малката — и все още неотворена върху тоалетката ми — бутилка малцово уиски, която навремето бях получила като подарък при една пресконференция на шотландската застрахователна компания „Прюденшъл“. И как я бях отворила — въпреки че не обичам уиски — и бях изпила… е, да речем поне няколко огромни глътки. Което вероятно обяснява защо сега ми е толкова лошо.

Съвсем бавно и внимателно успявам да се изправя до седнало положение. Ослушвам се да чуя какво прави Сузи, но не чувам нищо. Апартаментът е празен. Съвсем сама съм.

Сама с мислите си. А тяхната компания, да си призная, ми е непоносима. Главата ми трещи, лошо ми е и цялата треперя… но няма начин, трябва да се раздвижа, за да се разсея и да не мисля за станалото. Ще изляза, ще изпия чаша кафе някъде на спокойствие и ще се опитам да се взема в ръце.

Успявам някак си да се измъкна от леглото, довличам се до скрина и се втренчвам в огледалото, което е на него. Грозна картинка! Кожата ми е зеленикава, устните — изпръхнали и напукани, косата ми лепне на мазни кичури по скалпа и челото. Но най-кошмарни са очите ми — затъпял поглед, изпълнен със самосъжаление и себеомраза. Снощи ми беше предоставен невероятен шанс — фантастична възможност, поднесена ми на тепсия. А аз запокитих всичко на боклука. Господи, аз самата съм пълен боклук. Не заслужавам да живея.

Отправям се към Кингс Роуд с надеждата да се изгубя сред анонимната тълпа. Въздухът е кристалносвеж и докато вървя бързо надолу по улицата, почти успявам да забравя за снощи. Почти, но не напълно.

Влизам в „Арома“, поръчвам си двойно капучино и се опитвам да го пия нормално. Така, сякаш всичко е чудесно и аз съм само едно от многото момичета, излезли малко на пазар в неделя. Но не успявам да го направя. Не мога да избягам от мислите си. И те продължават да звучат в главата ми — като развалена плоча, която се върти… върти… върти… все на едно и също място.

Само да не бях вземала чековата му книжка! Как може да съм такава ГЛУПАЧКА?! Всичко се развиваше толкова добре. Той наистина ме харесваше. Държахме се за ръцете. Имал е намерение пак да ме покани да излезем. О, Боже, да можеше да върна часовника назад; да можеше тази вечер да започне отново, от самото начало…

Не, не мисли за това, Ребека! Не мисли за това какво би могло да бъде. Твърде болезнено и непоносимо е. Ако си бях изиграла правилно картите, сега вероятно щях да седя тук да пия кафе с Таркуин, нали така? И вероятно щях да бъда на път да стана петнадесетата най-богата жена във Великобритания.

Вместо това обаче… какво?

Затънала съм в дългове до ушите. В понеделник сутринта имам среща с банковия си мениджър. Изобщо нямам представа какво да правя. Ни най-малка представа!

Унило отпивам глътка кафе и разопаковам малкото блокче шоколад, което ми е поднесено към него. Днес нещо нямам настроение за шоколад, но все пак го напъхвам в устата си.

А най-лошото — ама абсолютно най-лошото от всичко! — е това, че аз вече съм започнала почти да харесвам Таркуин. Добре де, той може и да не е дар Божи по отношение на външния вид, но пък е много мил и твърде забавен, по свой специфичен начин. А и тази брошка… тя всъщност е доста сладка.

Както и това, че не каза на Сузи какво ме е видял да правя. А също и че ми ПОВЯРВА, когато му казах, че обичам кучетата и Вагнер, да не говорим пък за цигуларите от Малави. Това, че беше така напълно, така абсолютно доверчив и чистосърдечен.

О, Боже, сега вече наистина ще се разплача.

Избърсвам ядно сълзите от очите си, доизпивам си кафето на един дъх и ставам. На улицата се поколебавам за миг, после отново бързо се устремявам напред. Надявам се свежият бриз да издуха от главата ми всички тези непоносими мисли. Надявам се след малко да ми стане по-добре.

Нищо подобно. Чувствам се все така зле. Главата продължава да ме боли, лицето ми гори, очите ми са зачервени и смъдят. Наистина изпитвам адска необходимост от глътка-две алколол или нещо подобно. От нещо мъничко, което да ме накара да се почувствам по-добре. Напитка, цигара или…

Оглеждам се разсеяно и изведнъж си давам сметка, че съм пред „Октагон“. Най-най-любимата ми търговска верига на света! Три просторни етажа с дрехи, модни аксесоари, мебели, подаръци, магазинчета за кафе (където и ти сервират ароматната напитка, приготвена по какви ли не рецепти), барчета за сокове и нектари, както и цветарница (така прелестно аранжирана, че ти се приисква да напълниш цялата си къща с цветя).