„Да се изплати на Ребека Блумууд

сумата от

пет…

Петстотин лири. Сигурация. Не би дарил само пет мизерни лири, нали така?

…хиляди лири стерлинги. Т. А. Дж. Клийт-Стюарт“

Не, не мога да повярвам на очите си! Пет хиляди лири! Чек за пет хиляди лири стерлинги на мое име! Обаче пет хиляди лири стерлинги, които принадлежат на леля Ърминтрюд и на учителите цигулари от Малави.

Така де, ако и тя, и те съществуваха.

— Заповядай — казва Таркуин и ми подава чека.

Виждам се като насън как протягам ръка към чека.

Да се изплати на Ребека Блумууд сумата от пет хиляди долара.

Отново прочитам думите, съвсем бавно, и усещам да ме облива такава вълна на облекчение, че чак ми се приисква да избухна в сълзи. Пет хиляди лири стерлинги! Повече от дълга ми към банката и от неплатените ми сметки по „Виза“ картата взети заедно. Този чек ще реши всичките ми проблеми! Ще реши всичките ми проблеми с един замах! Добре де, аз не съм „цигулари в Малави“, но пък Таркуин едва ли някога ще го разбере, нали така? Защото никога няма да тръгне да проверява. А ако реши все пак да провери, все ще измисля някаква правдоподобна история.

Пък и какво са някакви си пет хиляди лири за един мултимилионер като Таркуин?! Той вероятно дори няма да забележи липсата им. Някакви си жалки пет хиляди от всичките му двадесет и пет милиона! Ако ги представим като фракция от цялото му състояние, тези пет хиляди представляват… представляват една… така де, направо смешна сума. Нещо като петдесет пенса за нормалните хора. Излиза, че прибирам чек за петдесет пенса. Ха! Защо ли изобщо се колебая?!

— Ребека?

Таркуин ме гледа озадачено и изведнъж си давам сметка, че ръката ми е все още на сантиметри от чека. „Хайде, вземи го! — заповядвам си мислено. — Твой е! Вземи го и го пъхни в чантата си.“ С героично усилие протягам ръка още малко напред, внушавайки си да хвана чека. Приближавам… приближавам… почти го докосвам… пръстите ми треперят от напрежение…

Не, не е хубаво, не мога. Не мога да го направя и това е. Не мога да ги взема тези пари.

— Не мога да ги взема — казвам бързо. Дръпвам ръката си и усещам, че се изчервявам. — Защото… всъщност не съм сигурна, че фондацията вече приема парични дарения.

— О, разбирам — отговаря Таркуин, но изглежда леко озадачен.

— Ще ти кажа на чие име да пуснеш чек, след като уточня някои подробности — допълвам и отпивам голяма глътка шампанско. — А този по-добре го скъсай.

Обаче сърце не ми дава да гледам как къса чека. Стоя, забила поглед в чашата си, и направо ми се плаче. Пет хиляди лири стерлинги. Тези пари можеха да променят живота ми. Щяха да решат всичките ми проблеми. Таркуин взема рекламната кутийка кибрит на пицарията, запалва накъсаните хартийки в пепелника и двамата оставаме загледани в тях, докато след миг-два стават на пепел.

После Таркуин ми се усмихва и казва:

— Извини ме за малко.

Става от масата и се отправя към дъното на ресторанта, а аз отпивам нова глътка шампанско. После облягам глава на ръцете си и въздъхвам дълбоко. Опитвам се да погледна философски на нещата. Какво пък, може да спечеля пет хиляди лири стерлинги на лотария, нали така? Или пък компютърът на Дерек Смийт да даде на късо и той да се види принуден да махне с ръка на всичките ми задължения към банката и да започнем начисто. А може и някой завеян непознат богаташ наистина да плати по погрешка дълговете, които съм натрупала по „Виза“ картата си.

Пък може Таркуин да се върне от тоалетната и да ми предложи да се омъжа за него, нали така?

Вдигам очи от чашата си с шампанско и погледът ми попада с разсеяно любопитство върху чековата книжка от „Каутс“, която Таркуин е оставил върху масата. Чековата книжка на петнадесетия най-богат мъж във Великобритания. Уау!! Чудя се как ли изглежда отвътре? Той сигурно непрекъснато издава чекове за огромни суми, нали така? Вероятно на ден харчи повече пари, отколкото аз за цяла година.

Съвършено импулсивно придърпвам чековата книжка към себе си и я отварям. Не съм съвсем наясно какво точно търся… всъщност, вероятно се надявам да открия издаден чек за някаква сладостно шокираща по размерите си сума. Но първият, на който попадам, е само за тридесет лири. Жалка работа! Прелиствам и откривам друг — за петстотин и двадесет лири. Да се изплатят на някои си „Еръндел енд Сън“. Малко по-нататък откривам чек, адресиран до „Американ Експрес“, за сумата от 7515 лири. Е, това вече е малко по-интересно. Ама все пак, така де, не бих казала, че четенето на тази чекова книжка е нещо чак пък толкова вълнуващо. Нищо мултимилионерско няма в нея. Ами да, най-обикновена чекова книжка. Може да бъде дори моя.

Затварям и я бутвам отново натам, откъдето съм я взела. Вдигам поглед и сърцето ми спира. Таркуин гледа право в мен откъм другия край на ресторанта. Застанал е до бара, където един от келнерите му обяснява нещо. Той обаче не гледа келнера. Гледа право в мен. Очите ни се срещат и стомахът ми се свива. Мамка му!

МАМКА МУ! Какво е видял?

Бързо отдръпвам ръката си от чековата му книжка, грабвам чашата си и отпивам припряно глътка шампанско. После вдигам поглед и се преструвам, че едва сега съм го забелязала, че ме гледа. Мятам му сияйна усмивчица и след миг колебание той също ми се усмихва. После отново изчезва към фоайето на ресторанта, а аз се отпускам отмаляло на стола си. Сърцето ми бие до пръсване.

„Добре, само без паника!!!“, заповядвам си мислено. Трябва просто да се държа естествено. Той вероятно изобщо не ме е видял какво правя. Пък дори да ме е видял… добре де, едва ли разглеждане на чужда чекова книжка може да се смята за най-страшното престъпление на света, нали така? Ако ме попита какво съм правила с чековата му книжка, ще му кажа, че… ще му кажа, че като финансов експерт съм искала да проверя дали си е попълвал правилно чековете. Гениално! Ами да, точно така ще му отговоря, ако го повдигне на въпрос.

Той обаче не споменава нищо. Връща се на масата, мълчаливо прибира чековата си книжка и ме пита учтиво:

— Приключи ли?

— Да — отговарям. — Да, благодаря.

Опитвам се да говоря колкото се може по-естествено… но си давам сметка, че гласът ми звучи виновно, а бузите ми са почервенели.

— Чудесно — казва Таркуин. — Е, сметката е платена, така че… да тръгваме ли?

И това е краят. Така приключва срещата ни. С безукорна хладна учтивост. Таркуин ме извежда от „Пица Експрес“, на улицата спира едно такси и плаща на шофьора да ме откара обратно до Фулхам. Не смея да го попитам дали не би искал да отидем някъде другаде да пийнем още по нещо или пък да дойде с мен до вкъщи. Усещам да ме побиват ледени тръпки, които ми пречат да му направя подобно предложение. Таркуин ми отваря вратата на таксито, любезно се целуваме един друг по бузата, той ми благодари за приятната вечер, аз му благодаря за чудесната вечеря и… ами това е.

Сядам в таксито и по целия обратен път до Фулхам усещам стомахът ми да се свива от притеснение какво ли е видял.


Най-сетне таксито спира пред нас, казвам лека нощ на шофьора, слизам и бръквам да извадя ключовете си. Смятам да напълня ваната, да се отпусна в горещата вода и да обмисля на спокойствие станалото в пицарията. Дали Таркуин наистина ме е видял да прелиствам чековата му книжка? Може би е видял само как я побутвам по масата към неговото място, един вид за да му е по-удобно да си я прибере. Може пък и изобщо нищо да не е видял.

Но защо в такъв случай изведнъж се скова така и стана хладно учтив? Сигурно е видял нещо; сигурно е заподозрял нещо. А после е забелязал как се изчервявам и не смея да го погледна в очите. О, Боже, защо си ме създал такава, че винаги да изглеждам като виновна?! Ами че аз дори не съм НАПРАВИЛА каквото и да било! Само проявих малко любопитство, нали така? Нима е престъпление да си любопитен?

Трябваше може би веднага да кажа нещо… да подхвърля някаква закачка… да превърна случилото се в добродушна и забавна шега. Добре де, ама пък каква ли шега може да бъде ровичкането в чужда чекова книжка? О, Боже, толкова съм ГЛУПАВА! Що ми трябваше изобщо да я пипам! Толкова ли не можех да си седя тихо и кротко и да си пия шампанското?!

Но нека кажем и нещо в моя защита все пак… Той си я остави на масата, нали така? Значи не държи чак пък толкова да я пази в пълна тайна. Пък и аз НЕ ЗНАМ със сигурност, че ме е видял да я прелиствам. Може и да не ме е видял. И аз просто… така де, дето се вика „гузен негонен бяга“.

Отключвайки вратата на апартамента, вече се чувствам доста по-позитивно настроена. Добре де, накрая Таркуин не беше особено дружелюбен, но… може да му е станало лошо от пицата или нещо подобно. Или пък да е решил да прояви деликатност и да не ме притиска. Значи така… утре ще му изпратя кратко топлосърдечно писъмце, в което ще му благодаря още веднъж за приятната вечер и ще му предложа да отидем на някой Вагнер заедно. Гениално! Ще се наложи обаче да се поровя още малко в онази книга, за да видя какво пише за прелюдиите, така че ако Таркуин пак ме попита коя от тях имам предвид, да знам какво да кажа. Решено! Всичко ще е наред. Изобщо не е трябвало да се тревожа.

Отварям вратата, разкопчавайки в движение палтото си… и в следващия миг сърцето ми се преобръща притеснено. Сузи ме чака в антрето. Седнала е на стъпалцето към дневната и ме чака… с доста странно изражение на лицето.

— О, Беки! — възкликва тя тихо и клати укоризнено глава. — Току-що говорих с Таркуин.

— Чудесно — отвръщам, като се старая това да прозвучи колкото се може по-естествено, но гласът ми излиза от гърлото някак изтънял и треперлив от уплаха и притеснение.

Извръщам се, събличам си палтото и съвсем бавно започвам да си свалям шала, опитвайки се да печеля време. Какво ли й е казал, по дяволите?

— Предполагам, че е безсмислено да те питам защо си го направила, нали? — подема Сузи след кратка пауза.

— Ами… — отвръщам смутено и усещам, че ми прималява от неудобство.