Потъваме в мълчание. За да запълня паузата, отпивам от шампанското си.

— Харесваш ли „Жителите на Ийст Енд“? — питам най-сетне. — Или си падаш по-скоро по „Спешно отделение“?

— Боя се, че не съм гледал нито една серия от който и да било от тях — казва Таркуин с извинителен той. — Но сигурно и двата сериала са интересни.

— Е… все едно — отговарям. — Понякога са наистина много интересни, друг път… — свивам неопределено рамене и се усмихвам вяло на Таркуин. — Знаеш как е.

— Абсолютно! — възкликва той така ентусиазирано, сякаш съм казала нещо безкрайно интересно.

Отново настъпва мъчителна пауза. Разговорът определено буксува.

— Има ли добри магазини там, където живеещ в Шотландия? — питам най-сетне.

Таркуин прави физиономия.

— Нямам представа. Влизам в магазин само в краен случай.

— О, разбирам — отговарям и отпивам голяма глътка шампанско. — Исках да кажа, че аз… също мразя магазините. НЕНАВИЖДАМ Да пазарувам.

— Така ли? — възкликва Таркуин безкрайно изненадано. — Мислех, че всички жени обичат да пазаруват.

— Не и аз! — казвам. — Предпочитам по-скоро да… да изляза сред природата и да… да яздя насам-натам. А след мен да тичат две-три кучета.

— Чудесно — отговаря Таркуин и ми отправя широка усмивка. — Ще трябва да го направим някой път.

Така вече е по-добре! Общи интереси. Съвместни планове.

Добре де, може и да не съм съвсем искрена. Но какво от това, че в момента изобщо нямам точно такива интереси? Бих могла за в бъдеще да имам, нали така? МОГА да имам! Ако е чак толкова наложително да си падам по коне и кучета, какво пък — лесно мога да се накарам да ги заобичам, нали така?

— Или… или да послушаме заедно Вагнер, естествено — вметвам мимоходом.

Ха! Гениално!

— Наистина ли харесваш Вагнер? — пита Таркуин. — Не всеки го слуша.

— Обожавам Вагнер — бързам да подсиля ефекта. — Той е любимият ми композитор. — Дотук добре, ами после? Какво се казваше в онази книга? — Обичам… ъъъ… преплитането на импозантни мелодични елементи в неговата прелюдия.

— В прелюдията към какво? — пита Таркуин живо заинтересуван.

Мамка му! Че колко ли прелюдии има?! Отпивам от шампанското си, като се старая да печеля време и отчаяно се мъча да си припомня още нещо от книгата. В главата ми обаче се върти само „Рихард Вагнер е роден в Лайпциг“.

— Във всички прелюдии — казвам най-сетне. — За мен всичките са… върхът.

— Аха — отговаря Таркуин с доста изненадан израз на лицето.

О, Боже! Май не казах каквото трябваше. Смени темата, Ребека! Бързо сменяй темата!!

За късмет точно в този момент един келнер ни донася чесновите хлебчета и това отклонява вниманието от Вагнер. Таркуин поръчва втора бутилка шампанско. Не знам защо, но ми се струва, че наистина ще имаме нужда от нея.


Което означава, че по времето, когато преполовявам моята „Фиорентина“, вече съм изпила чаша по чаша цяла бутилка шампанско и съм малко нещо… Добре де, честно, вече съм напълно пияна. Лицето ми гори, очите ми сияят, а жестовете ми са доста по-бурни от обикновено. Но не ми пука! Защото, да ви кажа, това да си пиян всъщност е ХУБАВО нещо — изведнъж ме обзема приятно оживление, ставам невероятно остроумна и се оказва, че съм в състояние и сама да поддържам разговора. Таркуин също е пиян, но не чак толкова, колкото мен. Притихва все повече и повече, става някак особено замислен. И непрекъснато ме гледа съсредоточено.

Когато привършвам и последния залък от пицата си и се облягам на стола си, изпълнена със задоволство, известно време той продължава да ме зяпа мълчаливо, после бръква в джоба си и изважда мъничко, красиво опаковано квадратно пакетче.

— Заповядай — казва, като ми го подава. — Това е за теб.

Да си призная, сърцето ми замира и в главата ми за миг проблясва мисълта: „Това е! Предложение за женитба!“ (Колкото и да е смешно, още в следващата секунда си помислям: „Слава Тебе, Господи! Ще мога да си платя всички задължения!“ Хммм, ще трябва да внимавам, когато ми направи истинско предложение за женитба, да си помисля нещо поне малко от малко по-романтично.)

Защото това, естествено, не е никакво предложение за женитба, нали така? Просто ми прави малък подарък.

Знам си, че е така.

Разкъсвам опаковката и отвътре се появява малка кутийка от естествена кожа. Отварям я — златна брошка с формата на кон. Изящно изработена до последния детайл. Малко зелено камъче (дали е истински изумруд?) служи за око на коня.

НАИСТИНА не си падам по такива бижута.

— Страхотна е — въздъхвам с дълбоко възхищение. — Направо е… потресаваща.

— Сладка е, нали? — казва Таркуин. — Помислих си, че ще ти хареса.

— Обожавам я! — бързам да отговоря.

Врътвам брошката между пръстите си (добре, има го златарският знак), после вдигам поглед към Таркуин и изпърхвам няколко пъти с клепки. Господи, пияна съм. Всичко ми се мержелее пред погледа, сякаш гледам през шампанско.

— Толкова си мил — измърквам.

На всичкото отгоре аз изобщо не нося брошки. Така де, къде да ги забождаш тези брошки? Върху някоя красива блуза ли? Как ли пък не! След брошката в плата остават такива грозни дупки!

— Чудесно ще ти стои — казва Таркуин след кратко мълчание. Изведнъж осъзнавам, че той очаква веднага да забода брошката на гърдите си!

Мразя го! Та това ще съсипе прекрасната ми рокля, за която дадох цяло състояние в „Уистълс“! Със свито сърце и стиснати зъби промушвам иглата през плата и съвсем осезаемо усещам как роклята веднага се обезформя. Колко ли глупаво изглеждам с тази тъпа брошка?

— Изглеждаш прекрасно! — казва Таркуин, като впива поглед в очите ми. — Но ти… ти винаги изглеждаш прекрасно.

Стомахът ми се свива, когато го виждам да се привежда напред. О, не! Пак се кани да ме хване за ръката, нали? А нищо чудно да се опита и да ме целуне. Поглеждам устните му — полуотворени и леко влажни — и неволно потръпвам от ужас. Боже, още не съм готова за подобно изпитание! Така де, искам да кажа, че аз, естествено, НАИСТИНА искам да целуна Таркуин. Ама, разбира се, че искам. И НАИСТИНА го намирам изключително привлекателен. Само че… само че първо трябва да пийна Още малко шампанско.

— Този шал, с който беше миналата вечер — казва Таркуин, — е поразително красив. Гледах те и си мислех, че…

Гледам как ръката му бавно запълзява към моята.

— Шалът ми от „Дени енд Джордж“ ли? — прекъсвам го с пресилено оживление, преди да е успял да каже каквото и да било друго. — Прелестен е, нали? Беше на леля ми, но тя умря. Много тъжно, наистина.

„Продължавай да говориш, Ребека! — заповядвам си мислено. — Само без паника!! Просто говори, ръкомахай оживено и всичко ще е наред!“

— Както и да е. Та тя ми завеща шала си — бъбря припряно. — Така че той винаги ще ми напомня за нея. Горката леля Ърминтрюд!

— Съжалявам — отронва Таркуин и изглежда страшно смутен. — Нямах представа, че…

— О, нищо. Всъщност… споменът за нея остава жив чрез добрите й дела — добавям, като му отправям тъжна усмивка. — Тя беше много благородна и състрадателна жена. Много… раздаваща се.

— Дали няма нещо като фондация на нейно име? — пита Таркуин. — Когато почина чичо ми…

— О, да, има — възкликвам с благодарност за идеята. — Точно така. Фондация „Ърминтрюд Блумууд“ за подпомагане на… на цигуларите — импровизирам, забелязвайки с периферното си зрение плакат за някаква музикална изява. — На цигуларите от Малави. Това беше любимата кауза на леля.

— На цигуларите от Малави? — повтаря като изумено ехо Таркуин.

— Абсолютно вярно! — Самата аз слушам с изумление бъбренето си. — Там има страхотен недостиг на изпълнители на класическа музика. А културата обогатява невероятно много, независимо какво е материалното ти състояние, нали така?

Не мога да повярвам на ушите си! Какви са тези глупости, дето ги дрънкам?! Поглеждам крадешком към Таркуин и за голямо свое изумление виждам, че той явно проявява най-искрен интерес.

— Би ли ми казала как по-точно фондацията възнамерява да подпомага цигуларите от Малави? — пита Таркуин.

О, Боже! В какво се забърках пък сега е тази дивотия?!

— Ами като… като субсидира по шестима учители по цигулка годишно — казвам след кратка пауза. — Те, разбира се, ще трябва предварително да изкарат специализиран преподавателски курс, а също ще имат нужда и от специални цигулки, които да отнесат там. Но пък резултатите, които несъмнено ще постигнат, определено си струват усилията и средствата. Освен това те ще учат тамошните хора и как да си правят цигулките, така че да са самостоятелни и независими от Запада.

— Така ли? — леко смръщва вежди Таркуин.

Май попрекалих. Дали не съм казала нещо съвършено безсмислено?

— Както и да е — позасмивам се лекичко. — Достатъчно за мен и моето семейство. Гледал ли си някои хубави филми напоследък?

Гениален ход. Може да си поговорим за филми, после ще ни донесат сметката, след което…

— Момент само — отговаря Таркуин. — Би ли ми казала как се развива проектът досега?

— Ами… — отвръщам, — …доста добре. Особено като се има предвид, че напоследък всъщност не съм следила отблизо напредването му. Сам знаеш, тези неща винаги са…

— Бих искал и аз да направя дарение за фондацията — прекъсва ме Таркуин.

Какво?

Би искал да направи КАКВО?

— До кого трябва да адресирам чека? — пита той, като бръква в джоба на сакото си. — До Фондация „Блумууд“ ли?

Докато го гледам зяпнала от изненада, той изважда чекова книжка от „Каутс“.

Бледосива чекова книжка от „Каутс“. Петнадесетият най-богат мъж в страната.

— Ами… не съм съвсем сигурна — чувам се да казвам, а гласът ми сякаш долита някъде от много-много далеч. — Не съм съвсем сигурна как ТОЧНО се води наименованието по документи.

— Е, в такъв случай ще го адресирам на твое име — казва Таркуин. — А ти ще го предадеш във фондацията.

И той започва бързо да попълва чека: