Добре де, ами ако ми сервират омар? Никога през живота си не съм яла омар. Мамка му! В подобно заведение няма начин да не ми сервират омар, нали така? И аз няма да знам какво да го правя и ще изпадна в адски неудобно положение. О, Боже, защо никога не съм яла омар? ЗАЩО!?! За всичко са виновни родителите ми! Трябвало е още от най-крехка детска възраст да ме водят по префърцунени скъпарски ресторанти, за да развия нехайно изтънчен savoir-faire (savoir-faire (фр.) — подход, умение, маниери — Бел. прев.) по отношение на разните му там засукани блюда.

— Мислех си да хапнем на някое по-закътано и тихо място — обажда се Таркуин и добавя, като ме поглежда: — Какво ще кажеш?

— Чудесно — отговарям. — Върхът!

Слава Богу! Това вероятно означава, че няма да има омари и сребърни похлупаци. Отиваме в някое малко и уютно заведение, което е само за привилегировани. Частен клуб в анонимна сграда на някоя задна уличка, където се влиза след дискретно почукване на най-обикновена врата, а вътре е тъпкано със знаменитости, които са насядали по меки дивани и се държат като нормални хора. Върхът! И вероятно Таркуин се познава с всички тях!

Ама, разбира се, че се познава с всички знаменитости. Та той е мултимилионер, нали така?

Поглеждам през прозореца на таксито и виждам, че минаваме покрай „Хародс“. Стомахът ми неволно се свива болезнено при спомена за последния път, когато бях там. Заради проклетия куфар. Заради проклетия Люк Брандън. Уф! Всъщност, ще ми се точно сега да го видя да върви по тротоара, за да мога да му махна с нехайно пренебрежение — един вид „Пукни се от яд, отивам на вечеря с петнадесетия най-богат мъж във Великобритания“.

— Стигнахме — обръща се неочаквано Таркуин към шофьора на таксито. — Можете да ни свалите тук. — А после ми се усмихва и добавя: — Буквално на прага.

— Страхотно — отвръщам, отварям вратата и излизам от колата. Буквално на прага, ама на какво? Оглеждам се наоколо, като се чудя къде ли, за Бога, ще ме води. Намираме се на Хайд Парк Корнър. Какво има на Хайд Парк Корнър? Бавно въртя очи насам-натам и по едно време мярвам светеща емблема. Изведнъж осъзнавам накъде сме тръгнали. Отиваме в „Лейнбъроу“!

Уау!! Абсолютен шик! Вечеря в „Лейнбъроу“! Ами да, естествено! Така де, нима има по-подходящо място за първа среща от „Лейнбъроу“?

— Ами… — започва Таркуин, като застава до мен, — помислих си, че можем да хапнем тук нещо, пък после… ще видим.

— Звучи чудесно — отвръщам и тръгвам.

Върхът! Вечеря в „Лейнбъроу“, а после сигурно ще ме заведе в някой моден нощен клуб. Очертава се да си прекараме страхотно.

Подминаваме входа на „Лейнбъроу“, но това не ме смущава. Всеки знае, че VIР персоните винаги влизат през някой заден вход, за да избегнат папараците. Не че виждам наоколо папараци, ама… това сигурно му е станало навик на Таркуин. Ще свием по някоя странична алея, ще се шмугнем през задната врата, ще прекосим кухненските помещения, където майстор готвачът и персоналът ще се правят, че не ни забелязват, и ще се озовем във фоайето на клуба. Супер!

— Сигурен съм, че и друг път си идвала тук — казва Таркуин с извинителен тон. — Предложението ми не е особено оригинално.

— Глупости! — отвръщам и в този момент той ме насочва към двойна остъклена врата. — Направо обожавам…

Чакай, чакай малко! Къде отиваме? Това не е заден вход на каквото и да било! Това е…

Пицарията на Хайд Парк!

Таркуин ме води в „Пица Експрес“. Не, не мога да повярвам! Петнадесетият най-богат мъж във Великобритания ме води в някаква си пицария.

— …пицата — довършвам унило изречението си. — И пицариите — бързам да добавя за всеки случай.

— Чудесно! — казва Таркуин. — Помислих си, че сигурно няма да искаш да ходим по лъскави заведения.

— О, не — съгласявам се, като се опитвам изразът на лицето ми да бъде колкото се може по-убедителен. — Мразя лъскавите заведения. Определено предпочитам да хапнем заедно в някоя закътана тиха пицария.

— И аз така си помислих — казва Таркуин. После ме поглежда и добавя: — Сега обаче се чувствам малко кофти. Толкова хубаво си се облякла, че…

Замълчава замислено, като оглежда тоалета ми, Ами да, нека му е кофти. Не съм оставила цяло състояние в „Уистълс“, за да бъда заведена на вечеря в „Пица Експрес“, нали така?!

— Искам да кажа — подема Таркуин нерешително, — че ако искаш, можем да отидем на някое по-луксозно място. В „Лейнбъроу“ например, точно зад ъгъла…

Поглежда ме въпросително и вече се каня да възкликна „О, да, да!“, когато изведнъж ме осенява прозрение какво става всъщност. Това е тест, нали така? Както във вълшебните приказки, когато момичето трябва да избере един от трите лешника, които му предлагат. Добре де, всеки е наясно с правилата! НИКОГА не бива да посягаш към блестящия златен лешник. Нито дори към втория по красота сребърен лешник. Трябва да избереш малкото, нищо и никакво най-обикновено лешниче. И тогава от него бликва ярка светлина и то се превръща в планина от безценни камъни. Та така значи! Таркуин ме пробва, за да види дали го харесвам заради самия него, или ламтя единствено за парите му.

Това, да ви кажа, е направо обидно. Така де, за каква ме мисли?

— Не, предпочитам пицарията — казвам, като докосвам лекичко ръката му. — Ще е много по-непосредствено. И много по-… забавно.

Което, впрочем, се доближава доста до истината. Действително обожавам пицата. И тези страхотни чеснови хлебчета по пицариите. Мммм! Да ви кажа, като се позамисля сега, изборът му на заведение всъщност е направо върхът!


Келнерът ни връчва менютата и аз преглеждам набързо моето, въпреки че много добре знам какво искам — каквото винаги си поръчвам, когато ходя в „Пица Експрес“. И то е „Фиорентина“ — пица със спанак и едно яйце отгоре. Знам, че мнозина не я харесват и смятат вкуса й за откачен, но аз пък, да си призная, направо я обожавам.

— Желаете ли нещо за аперитив? — пита келнерът. Обикновено в такива случаи отговарям: „О, нека да е само бутилка бяло вино.“ Сега обаче изведнъж си помислям: „По дяволите виното. Та аз съм на вечеря с мултимилионер! Защо да не си поръчам джинфис?“

— Джинфис — заявявам твърдо и поглеждам Таркуин предизвикателно, очаквайки, че желанието ми може и да го шокира.

Той обаче се ухилва насреща ми и казва:

— Разбира се, освен ако не предпочиташ шампанско?

— О! — отвръщам, тотално изненадана от предложението му.

— Винаги съм смятал, че шампанското и пицата са чудесна комбинация — казва той и поглежда към келнера: — Донесете ни бутилка „Моет“, моля.

Е, това вече е друго нещо. Съвсем, съвсем друго нещо. Шампанско и пица. Излиза, че Таркуин всъщност си е доста нормален.

След малко ни сервират шампанското. Вдигаме чаши за наздравица и отпиваме няколко глътки. Започва наистина да ми става приятно. После забелязвам ръката на Таркуин да се плъзга бавно по масата към моята ръка. Абсолютно рефлексивно — без изобщо да имам такова намерение — отдръпвам пръстите си от докосването му и се преструвам, че ме е засърбяло ухото. Виждам, че прави разочарована физиономия и от неудобство се преструвам, че ме е задавила кашлица, а после се втренчвам настойчиво в някаква картина на стената вляво от мен.

О, Боже! Защо ми трябваше да си отдръпвам пръстите? Ако ще се омъжвам за него, ще ми се наложи да правя много повече други неща, освен да го държа за ръка.

„Можеш да го направиш, Ребека!“, заявявам си твърдо на ум. Ами да, МОГА да се накарам да изпитам влечение към него, нали така? Всичко е въпрос на самоконтрол. А вероятно ще помогне и това да се напия до затъпяване. Решително вдигам чашата си и почти я пресушавам на един дъх. На секундата усещам мехурчетата да изпълват мозъка ми и в главата ми зазвучава щастливата им песничка: „Ще бъда съпруга на мултимилионер! Ще бъда съпруга на мултимилионер!“ И когато след миг поглеждам отново Таркуин, той вече ми се струва мъничко по-привлекателен. Очевидно алкохолът ще бъде ключът към нашето семейно щастие.

В главата ми изплува сияйната картина на сватбата ни. Облечена съм в прелестна рокля, дело на прочут дизайнер. Мама и татко гледат гордо. И никога повече няма да имаме финансови проблеми. НИКОГА. Петнадесетият най-богат човек във Великобритания! Къща в Белгравия. Мисиз Таркуин Клейт-Стюарт. При тази мисъл буквално ми прималява от нетърпеливо желание.

О, Боже, всичко това може да бъде мое! МОЖЕ да бъде мое!

Усмихвам се колкото се може по-топло на Таркуин, който се поколебава миг-два, после на свой ред също ми се усмихва. Уф, слава Богу, не съм скапала нещата. Все още имам шанс. Сега трябва само да открием, че сме напълно сродни души, с изключително много общи неща помежду ни.

— Страхотно харесвам… — започвам аз.

— Искаш ли… — подема и Таркуин.

И двамата сме заговорили едновременно.

— Извинявай — казвам. — Продължи.

— Не, ТИ продължи — настоява Таркуин.

— О, ами… само исках пак да ти кажа колко много ми харесва картината, която подарихте на Сузи. — Е, няма лошо отново да му направя комплимент за вкуса, нали така? — Обожавам конете — добавям за подсилване на ефекта.

— В такъв случай някой път можем да излезем да пояздим заедно — казва Таркуин. — Знам една конюшня с много добри коне близо до Хайд Парк. Е, разбира се, не са чак толкова добри, колкото тези в имението, но…

— Прекрасна идея! — възкликвам уж ентусиазирано. — Ще бъде страхотно!

А, не! Няма начин! За нищо на света няма да се кача на кон! Пък било то и на някой от не чак толкова добрите коне в Хайд Парк. Но все едно, няма проблем. Спокойно можем да си правим планове за съвместна езда, пък като му дойде времето, ще кажа, че съм си изкълчила крака или нещо подобно.

— А кучета обичаш ли? — пита Таркуин.

— Обожавам ги — отвръщам съвършено убедително.

Което донякъде си е чиста истина. Е, не че някога бих си взела куче в къщата — прекалено много грижи се искат, пък и тези косми навсякъде… Но обичам да гледам тичащите из парка лабрадори. А също и играещите в тревата малки кученца. Такива ми ти работи.