„Номер 31. Люк Брандън. Възраст: 32. Предполагаемо състояние: 10 милиона лири стерлинги. Предприемач. Изключително интелигентен. Живее в Челси. Понастоящем излиза със Саша дьо Бонвий, дъщеря на френския милиардер.“


Хич и не искам да го зная. Какво ме интересува с кого излиза Люк Брандън? Ядосано прелиствам страниците назад и погледът ми попада върху казаното за Номер 17, който изглежда къде-къде по-мил човек:


„Номер 17. Дейв Кингтън. Възраст: 28. Предполагаемо състояние: 20 милиона лири стерлинги. Бивш нападател от «Манчестър Юнайтид», понастоящем гуру в сферата на мениджмънта и предприемач в сферата на спортните екипировки. Живее в Хъртфоршир. Наскоро се раздели с приятелката си, манекенката Черис.“


Пък и Люк Брандън е пълна скука. Всеки го казва. Знае само да работи като откачен. Вероятно има мания за трупане на пари.


„Номер 16. Ърнест Флайт. Възраст: 52. Предполагаемо състояние: 22 милиона лири стерлинги. Председател на борда на директорите и най-големият акционер във «Флайт Фуудс Корпорейшън». Живее в Нотингхемшир. Наскоро се разведе с третата си съпруга, Сюзън.“


Изобщо не го намирам за привлекателен. Прекалено висок ми изглежда. И си личи, че кракът му не е стъпвал в тренировъчна зала или нещо подобно. Явно е прекалено зает човекът. Сигурно изглежда отвратително без дрехи.


„Номер 15. Таркуин Клийт-Стюарт. Възраст: 26. Предполагаемо състояние: 25 милиона лири стерлинги. Земевладелец, откакто на 19-годишна възраст наследява фамилното имение. Избягва всякакъв рекламен шум около името му. Живее в Пъртшир и в Лондон заедно със старата си бавачка. Понастоящем необвързан по никакъв начин.“

Пък и кой нормален мъж купува куфар за подарък на гаджето си?! Не друго, а КУФАР, за Бога, когато целият „Хародс“ му е на разположение. Можеше да й купи огърлица. Или някакъв шик тоалет. Или пък… или пък…

Я чакай, чакай малко! Това пък сега какво беше?

КАКВО беше това, за Бога?!

Не. Не може да бъде… Няма начин да е…

О, Боже!!

И изведнъж гърдите ме стягат и не мога да си поема дъх. Не мога и да помръдна. Цялото ми съзнание е съсредоточено в снимката на страницата пред мен. Таркуин Клийт-Стюарт? Таркуин, братовчедът на Сузи? ТАРКУИН?

Таркуин… има… 25… милиона… лири стерлинги?

Имам чувството, че ще припадна, ако ми се наложи да пусна страницата, която стискам конвулсивно. Пред мен е снимката на петнадесетия най-богат ерген във Великобритания… когото аз познавам.

И не само че го познавам, ами същият този петнадесети най-богат ерген във Великобритания ме е поканил на среща.

И утре ще вечерям с него.

О, ГОСПОДИ! О, БОЖЕ!!

Ще бъда милионерка! Ще бъда мултимилионерка! Знаех си го! Ами да, знаех си го, нали така? ЗНАЕХ си го! Таркуин ще се влюби в мен и ще ме помоли да се омъжа за него. И двамата ще се венчаем в някой страхотен старинен шотландски замък — точно както е в „Четири сватби и едно погребение“ (само че в нашия случай никой няма да ми свие гадния номер да вземе и да умре). И ще имам 25 милиона лири стерлинги.

Пък да видим какво ще каже тогава Дерек Смийт! Ха! Ха!

— Искаш ли чаша чай? — пита Сузи, като затваря телефона. — Чарли е такава душичка! Ще ме представи в „Изгряващите таланти на Великобритания“.

— Прекрасно — отронвам неопределено. После лекичко се покашлям и добавям: — Гледам го Таркуин тук, на снимката.

Трябва да проверя. Трябва да проверя все пак дали не са двама Таркуин Клийт-Стюартовци. Дали пък Сузи няма още някакъв братовчед със същото име, за когото да не съм и чувала. Моля те, моля те, Боже, нека да съм поканена на вечеря от богатия братовчед!

— А, да — отвръща Сузи небрежно. — Непрекъснато е в тези класации. — Тя пробягва с очи по текста и поклаща глава. — Господи, тези журналисти непрекъснато преувеличават всичко! Двадесет и пет милиона, как ли пък не!

Сърцето ми се свива и замира.

— Значи няма двадесет и пет милиона, така ли? — питам уж нехайно.

— О, не, няма! — разсмива се Сузи така, сякаш самата идея е безкрайно комична. — Имението е оценено на около… Всъщност, не знам точно на колко. Май беше на осемнадесет милиона.

Осемнадесет милиона. Е, и така може. Съвсем прилична сума.

— Ах, тези журналисти! — врътвам очи съчувствено.

— „Ърл Грей“ или обикновен — пита Сузи, ставайки.

— „Ърл Грей“ — отговарям, макар всъщност да съм свикнала и да предпочитам обикновения. Ама пък вече трябва да започна да имам по-изтънчени предпочитания, нали така? Ами да, щом като ще ставам гадже на човек на име Таркуин Клийт-Стюарт.

Ребека Клийт-Стюарт.

Беки Клийт-Стюарт.

„Здравейте. На телефона е Ребека Клийт-Стюарт. Да, съпругата на Таркуин. Двамата се срещнахме в… Да, точно така, бях в тоалетна «Шанел». Предположението ви е съвършено правилно!“

— Впрочем — слизам на земята, — Таркуин каза ли къде ще ме чака?

— О, щял да мине да те вземе — отговаря Сузи.

Ами да, разбира се, че ще мине да ме вземе. Петнадесетият най-богат ерген във Великобритания няма да ти чукне среща на спирката на метрото, нали така? Някак си не върви да ти каже: „Ще се видим под часовника на гара Ватерло.“ Не, той идва и те взема.

О, Боже, това е! ТОВА Е! Моят нов живот най-сетне започва!


Никога през живота си не съм отделяла толкова много време, за да се приготвя за среща с момче. Абсолютно никога! Целият процес стартира в осем сутринта в събота, когато отварям гардероба си и с ужас установявам, че нямам нищо, ама нищо-нищичко, което да облека за срещата — и приключва в седем и половина вечерта, когато мацвам втори пласт спирала върху миглите си, напръсквам се с „Коко Шанел“ и влизам в дневната, за да чуя присъдата на Сузи.

— Уау!! — възкликва тя, като вдига поглед от рамката, която облепва с износен дънков плат. — Изглеждаш… адски потресаващо!

И да си призная, съгласна съм с нея. Облечена съм цялата в черно — ама не какво да е черно, а онова изтънчено и скъпо черно, което е толкова наситено и меко, че сякаш поглъща светлината. Изящна проста рокля без ръкави от „Уистълс“. Обувки на висок ток — най-доброто, което се предлага в „Джими Чуус“. И потресаващи обеци от нешлифован аметист. Само, моля, не ме питайте колко струва всичко! Цените нямат абсолютно никакво значение. Защото с това пазаруване аз всъщност направих инвестиция. Най-сериозната инвестиция в живота ми.

Цял ден не съм хапвала нито залък, така че сега съм тъничка и лека като перце. И поне този път косата ми — както никога — е с идеална форма. Изглеждам… е, никога през живота си не съм изглеждала по-добре.

Но, разбира се, външният вид е само част от цялото, нали така? Ето защо като се прибирах по обяд след пазаруването, специално се погрижих да мина през „Уотърстоун“, откъдето си купих една книга за Вагнер. Четох я през целия следобед, докато чаках да изсъхне лакът на ноктите ми. Дори си дадох труда да запаметя някои по-кратички пасажи, които тази вечер да подхвърлям мимоходом, докато си говорим.

Нямам ни най-малка представа по какво друго си пада Таркуин. Все едно, Вагнер би трябвало да свърши работа като отправна точка на разговора. Пък и се надявам Таркуин да ме заведе в някой наистина луксозен ресторант с джазбанда, където през повечето време да танцуваме прегърнати, така че да не се налага да говорим много-много.

На вратата се звънва и това леко ме стряска. Да си призная, сърцето ми доста се е разтупкало от нервно напрежение. Но в същото време съм и някак особено спокойна. Ето, това е то! Сега започва моят нов мултимилионен живот. Пукни се от яд, Люк Брандън!

— Аз ще отворя — подхвърля Сузи с широка усмивка и изчезва в антрето. След миг я чувам да възкликва въодушевено:

— Тарки!

— Сузи!

Поглеждам се в огледалото, поемам си дълбоко дъх и се извръщам към вратата на дневната точно когато Таркуин се появява на прага й. Все така кльощав и дребноглав както винаги. И пак е облечен в един от прословутите си древни и налудничаво демодирани костюми. Странно обаче, сега това някак си не ми прави впечатление. Всъщност, дори би могло да се каже, че изобщо не забелязвам как изглежда. Просто го зяпам. Зяпам го, зяпам го, неспособна и думичка да кажа, а в главата ми се върти една-единствена мисъл: „Двадесет и пет милиона лири стерлинги.“

„Двадесет и пет милиона лири стерлинги.“ Една от онези мисли, от които ти се замайва главата и ти прималява под лъжичката — все едно че си на виенското колело в увеселителния парк. Изведнъж ми се приисква да затърча из стаята, да размахвам ръце, да крещя „Двадесет и пет милиона! Двадесет и пет милиона!“ и да хвърлям с шепи банкноти във въздуха, сякаш съм в холивудски филм.

Ама не го правя. Естествено, че не го правя. Само казвам:

— Здрасти, Таркуин.

И му се усмихвам ослепително.

— Здрасти, Беки — отвръща ми той, и добавя: — Прекрасно изглеждаш.

— Благодаря — изпърхвам е клепки и свенливо свеждам очи към роклята си.

— Ще пийнете ли по чашка преди тръгване? — пита Сузи, като ни гледа развълнувано и обичливо, сякаш ми е майка и най-популярното момче в училище е дошло да ме вземе за абитуриентския бал.

— Ъъъ… не, май е по-добре да тръгваме — казва Таркуин, като ме гледа в очите. — Ти как смяташ, Беки?

— Абсолютно — отговарям. — Да тръгваме.

Четиринадесет

На улицата ни чака такси с пухтящ мотор, в което Таркуин побързва да ме напъха. Да си призная, леко съм разочарована, че не е лимузина с униформен шофьор, но пък… няма значение, и това е доста шик — един от най-богатите ергени на Великобритания ме отвлича с такси към… Къде ли всъщност ще ме заведе? В някое баровско заведение, то е ясно, но къде по-точно? Дали в „Савой“? Или може би в „Клериджс“? Или пък да потанцуваме в „Анабел“? Таркуин все още не ми е казал къде отиваме.

О, Боже, ами ако ме заведе в някой от онези свръхизтънчени и налудничави ресторанти, където всичко се сервира под сребърни похлупаци, около чинията ти се мъдрят милион ножове и вилици, а надутите зализани келнери се въртят като лешояди наоколо и само чакат да сгафиш, за да те изгледат презрително? Добре де, няма страшно. Само без паника!! Всичко ще е наред, стига да запазя хладнокръвие и да не забравям правилата. Точно така. Та какви бяха правилата значи? Прибори: започваш от най-крайните и оттам насетне караш поред навътре. Хляб: хлебчето не се реже и не се маже цяла филийка; отчупваш си залче по залче и всяко мажеш индивидуално. Кетчуп: при никакви обстоятелства, за нищо на света не бива да искаш да ти донесат кетчуп!