— Не — отвръща Ели и въздъхва съкрушено. — Бог знае какво ще си помисли сега за мен.

— О, ами… — започвам окуражително, — шефът ти има чувство за хумор, нали?

Ели не отговаря.

— О, ами… — добавям вече не толкова уверено, — все едно, ще имаш ли време да пийнем по нещо на обяд?

— Всъщност май не — отвръща Ели. — Извинявай, Беки, но сега наистина се налага да прекъсна.

И тя ми затваря телефона.

Явно вече никой не ме харесва! Изведнъж ме побиват ледени тръпки, разтрепервам се и се свивам още повече на стола си. О, Боже, мразя го днешния ден! Всичко мразя! Искам да си отида у домаааа!


Трябва да кажа обаче, че в петък вече се чувствам далеч по-оптимистично настроена. Главно защото:

1. Петък е.

2. Прекарвам целия ден извън офиса.

3. Вчера Ели се обади, за да ми се извини, че ми е затворила телефона така рязко, но шефът й пак влязъл в офиса, докато сме говорели. И да ми каже, че и тя ще ходи на панаира на личните инвестиции!

Плюс

4. Напълно съм изхвърлила от съзнанието си инцидента с Люк Брандън. Така де, на кого изобщо му пука за Люк Брандън?!


Така че когато се готвя да изляза, вече се чувствам почти кипяща от енергия и доста въодушевена. Върху късата си черна блузка обличам новата си нежносива жилетчица с перлените копченца, дето си я купих от „Бенетон“ по случай рождения ден на Сузи. Обувам и новите си тъмносиви велурени ботушки от „Хобс“, които стоят страхотно и на жилетчицата, и на черната ми пола — и трябва да кажа, че изглеждам адски добре с тях! Господи, обожавам новите дрехи! Ако можеше хората всеки ден да носят нови дрехи, сигурна съм, че никой никога нямаше да страда от депресия!

Вече се готвя да отворя вратата, когато от прозорчето за пощата в краката ми се изсипват куп писма, адресирани все до мен. Повече от очевидно е, че всичките са все разни сметки, а едно е с логото на Ендуич Банк. Днес обаче те изобщо не ме трофкат, защото вече си имам страшно хитро ново решение на проблема с гадните писма: напъхвам ги неразпечатани в чекмеджето на тоалетката си и врътвам ключа. Това е единственият начин да не се стресирам до побъркване от тях. Ефектът от този мой нов подход е направо страхотен — заключвам писмата в чекмеджето, излизам от апартамента и вече изобщо съм забравила за съществуването им!


Когато стигам в зала „Олимпия“, откриването вече е минало, а наоколо гъмжи от народ. Казвам името си на служителя на рецепцията и той ми връчва една голяма блестяща папка тип дипломатическо куфарче с логото на фирмата, отговаряща за организацията на изявата. В Папката откривам дебело тесте материали, предназначени за журналистите, към които е прикрепена и голяма снимка на организаторите на панаира, вдигащи за наздравица чаши с шампанско един към друг (да бе, да, как ли пък да не я пуснем в списанието!). Освен пресматериалите вътре има един ваучър за две безалкохолни на щанда на „Сън Алианс“, билет за панаирната лотария, с който мога евентуално да спечеля хиляда лири (инвестирани във фонд по мой избор), голяма рекламна близалка с емблемата на „Ийстгейт Иншърънс“, както и един бадж с надпис преса в горния му край и с моето име под него. Има и бял плик, в който откривам покана за приема с шампанско, даван от инвестиционния фонд „Барклейс“ — изваждам го и грижливо го прибирам в чантата си. После прикачам здраво баджа към ревера на блузката си и започвам да обикалям из панаира.

Нормалното правило, разбира се, е да захвърлиш баджа още в мига, в който го получиш. Но при подобни изяви баджът с надпис преса дава големи предимства, защото хората се изпотрепват да те отрупват с разни рекламни подаръци, а също и с неща за похапване. След около час вече съм насъбрала две готини химикалки, нож за разрязване на хартия, кутийка шоколадчета на „Фереро Роше“, балон с хелий и надпис „Сейв енд Проспър“, тениска с карикатурна физиономия на гърдите и рекламен надпис на някаква компания за мобилни телефони. Освен това изпих две безплатни чаши капучино, изядох един кроасан с шоколад, както и няколко овесени сладки (от „Съмъсет“), получих пакет с минисладкишчета и двете си безалкохолни от „Сън Алианс“. (Все още не съм написала нито ред в бележника си, нито съм поискала да ми се отговори на какъвто и да било въпрос. Няма значение. Винаги мога да препиша едно-друго от материалите в журналистическия пакет.)

Виждам някои колеги да носят много сладички малки сребристи часовници за бюро. Не бих имала нищо против и аз да получа едно, така че обикалям из панаира, като се опитвам да разбера откъм коя посока идват. Изведнъж чувам глас:

— Беки!

Оглеждам се — Ели! Стои при щанда на „Уедърбай“ заедно с двама изтупани костюмари и ми маха да отида при нея.

— Здрасти! — поздравявам я радостно. — Как си?

— Чудесно! — отвръща ми тя с лъчезарна усмивка. — Всичко върви страхотно.

И трябва да кажа, че тя действително изглежда страхотно. Носи яркочервен костюм („Карън Милън“ несъмнено), много хубави обувки с квадратни носове и е прибрала назад косата си. Единственото, което определено не ме кефи, са обеците й. Защо изобщо й е притрябвало изведнъж да си слага перлени обеци?! Вероятно за да не се отличава от останалите си колежки във фирмата.

— Господи, направо не мога да повярвам, че наистина си една от тях! — подхвърлям й шепнешком. — Сега е моментът да те интервюирам! — възкликвам, накланям леко глава встрани и подемам, имитирайки позата и говора на водещия на „Панорама“ Мартин Башир: — Миз Гранджър, бихте ли споделили какви са целите и принципите на „Уедърбай Инвестмънтс“?

Ели се позасмива, после бръква в една кутия, която е на щанда до нея.

— Ето, вземи това — казва и ми протяга някаква дебела брошура.

— О, благодаря — отвръщам иронично и я напъхвам в чантата си. Предполагам, че го прави, за да се представи добре пред колегите си.

— Всъщност, понастоящем „Уедърбай Инвестмънтс“ се намира в доста вълнуващ период на развитие — продължава Ели. — Знаеш ли, че следващия месец лансираме цяла нова серия от фондове? Мисля, че са общо пет. „Растеж в Англия“, „Перспективи в Англия“, „Растеж в Европа“, „Перспективи в Европа“ и…

Хубаво де, защо ми ги разправя всички тези дивотии?

— Ели…

— И „Растеж в Щатите“! — завършва Ели триумфално. В очите й няма и искрица хумор.

— Аха — казвам след известна пауза. — Ами… това звучи… готино!

— Мога да поръчам на някой от нашите хора за връзки с обществеността да ти се обадят, ако искаш — добавя Ели ентусиазирано. — Да ти дадат повече подробности.

КАКВО?!?

— Не, не — отвръщам припряно. — Няма нужда, всичко е ясно. Та значи… ъъъ… какво ще правиш, като приключиш тук? Искаш ли да отидем да пийнем по нещо?

— Няма да мога — отговаря Ели с извинителен тон на гласа. — Отивам да огледам няколко апартамента.

— Да не се местиш? — питам изненадано.

Ели живее в най-жестокия апартамент в артистичния квартал „Камдън“, като има за съквартиранти две момчета от някаква музикална банда, които непрекъснато й осигуряват безплатни пропуски за най-различни концерти и други такива. Умът ми не го побира защо й е притрябвало да се мести!

— Всъщност, ще си купувам апартамент — пояснява Ели. — Оглеждам жилища из по-престижните „Стрийтам“, „Туутинг“… Ще ми се да се включа най-сетне, а после и да започна да се изкачвам в йерархията на недвижимите имоти.

— Правилно — казвам вяло. — Добра идея.

— И знаеш ли какво ще ти кажа, Беки, ти също би трябвало да го направиш — добавя Ели. — Не можеш да се мотаеш вечно в някакъв си мижав студентски апартамент под наем. Идва момент, когато трябва да започне истинският живот! — отсича тя вдъхновено и поглежда към единия от костюмарите на щанда, който й се усмихва одобрително.

„Изобщо не е мижав студентски апартамент!“, мисля си възмутено. Пък и кой е този, който определя какво значи „истински живот“? Кой казва, че „истинският живот“ е катерене в йерархията на недвижимите имоти и носене на кошмарни перлени обеци? Как ли пък не! Никакъв истински живот не е това, ами по-скоро скучно до смърт живуркане.

— Ще ходиш ли на приема на „Барклейс“? — правя последен опит с надеждата, че ако отидем там заедно, може да си правим компания в напиването и да се позабавляваме. Ели обаче смръщва леко нос и поклаща полуотрицателно глава.

— Може и да прескоча за малко — казва, — но не ми се вярва, защото имам доста работа тук.

— Хубаво тогава — отвръщам. — Ами в такъв случай ще се… ще се видим по-късно.

Отдалечавам се от щанда на „Уедърбай Инвестмънтс“ и поемам бавно към една от ъгловите зали, където ще бъде приемът, като се чувствам в известна степен обезкуражена. Неволно започвам да се питам дали пък Ели не е права, а аз да греша. Може би и аз трябва да започна да мисля и да говоря за изкачване в йерархията на недвижимите имоти и за инвестиции в перспективни фондове. О, Боже, може би в мен има нещо сбъркано! Сигурно ми липсва генът, който кара човека да пораства, да помъдрява, да си купува апартамент в „Стрийтам“ и да започне да посещава родителите си всеки уикенд! Всички освен мен се придвижват напред в един свят, който не разбирам.

Когато обаче наближавам входа на залата, където ще е приемът с шампанско, усещам как духът ми постепенно започва да се повишава. Така де, на кого ли пък няма да му се повиши духът при изгледите за безплатно шампанско, питам аз?! Залата е красиво украсена, през средата й е опънат приветствен надпис, в дъното свири някаква банда, а веднага след входа стои момиче в нещо като парадна униформа и раздава рекламни ключодържатели с емблемата на „Барклейс“. Когато вижда баджа ми, тя ми се усмихва широко, подава ми лъскава бяла папка с пресматериали и казва:

— Изчакайте за секунда, моля.

После отива към група хора, прошепва нещо на един мъж в красив костюм, който е с гръб към мен, връща се бързо и казва:

— Ей сега ще дойде един човек да ви посрещне. А междувременно заповядайте чаша шампанско.