— Каква? — питам и оставям дипломатическото си куфарче на пода.

Да си призная, в момента изобщо нямам настроение за изненадите на Сузи. Сигурно току-що е преместила леглото ми в другия ъгъл на стаята или нещо подобно. Иска ми се единствено да седна, да изпия чаша чай и да хапна нещо. Защото така и не успях да обядвам.

— Ела и виж. Не, не… първо си затвори очите. Аз ще те водя.

— Добре — казвам, послушно си затварям очите и й подавам ръката си.

Тя ме повежда през хола и докато приближаваме към моята стая, аз, естествено, неволно започвам да изпитвам тръпка на вълнуващо очакване. Винаги съм си падала по такива неща.

— Дададада! Вече можеш да погледнеш!

Отварям очи и предпазливо започвам да оглеждам стаята си, като се чудя каква ли щуротия е измислила Сузи този път. Е, поне не е пребоядисала стените ми в безумни разцветки, нито е „освежила“ пердетата ми с артистични цветни петна, а и компютърът ми е съвсем безопасно изключен. Но какво, за Бога, е…

И в същия миг ги виждам. Върху леглото ми. Купища завършени рамки за фотографии. Изработени перфектно, всички ъгли идеално покрити с плат, всички ширити идеално залепени, наистина е постигнат „ефект на лукс и изящество“. Не мога да повярвам на очите си! На леглото ми са струпани поне…

— Успях да направя сто — обажда се Сузи иззад гърба ми. — Утре ще довърша останалите! Нали са страхотни?!

Обръщам се и впивам невярващ поглед в нея.

— Ти… ти си направила всичко това?

— Да! — отвръща тя гордо. — Фасулска работа, веднъж щом влезеш в ритъм. Направих ги, докато гледах днешното „Сутрешно кафе“ по телевизията. Жалко, че не успя да го видиш. Темата беше за мъжете, които се обличат в женски дрехи! Имаха страхотни телефонни обаждания от зрители. Обади се един тип, който…

— Чакай — прекъсвам я аз, като се опитвам да осмисля нещата. — Чакай, Сузи, не разбирам. Това трябва да ти е отнело… — Отново впивам невярващ поглед в струпаните на леглото ми рамки. — Защо… защо, за Бога, си се хванала да…

— Ами, на теб май не ти остава много време за тях, нали? — отбелязва Сузи деликатно. — И си помислих да ти помогна мъничко.

— Да ми помогнеш мъничко? — повтарям като унило ехо.

— Утре ще довърша останалите и ще се обадя на фирмата да дойдат да ги приберат — казва Сузи. — И да ти кажа, системата им е страхотна. Не е нужно да им ги пращаш по пощата или каквото и да било там. Сами идват да си ги приберат! А после ще си получиш чека за парите. Ще вземеш някъде към двеста осемдесет и четири лири. Доста добре, а?

— Чакай, чакай малко — обръщам се към нея аз. — Какво искаш да кажеш с това, че ще си получа чека?

Сузи ме поглежда така, сякаш съм някоя пълна глупачка.

— Е, Беки, рамките са твои.

— Да, ама ти си ги изработила! Значи ти трябва да вземеш парите, Сузи!

— Но аз ги направих за теб! — отвръща Сузи. — За да събереш онези триста лири за режийните!

Впивам мълчаливо поглед в нея и усещам в гърлото ми да засяда буца. Сузи е изработила всички тези рамки за мен! Отпускам се на леглото, вземам една от рамките и бавно погалвам с пръст плата. Съвършена е! Дори в такъв претенциозен магазин като „Либърти“ не биха отказали да я приемат за продан.

— Сузи, парите са си твои. Не са за мен — казвам след малко. — Пък вече и целият проект е твой.

— Е, тук вече не си познала — отвръща Сузи с триумфален блясък в очите. — Аз си имам мой собствен проект.

Приближава към леглото, бръква зад купчината готови рамки и измъква нещо. Фоторамка… която обаче няма нищо общо с „Изящни рамки“! Цялата е в сребрист мъхест плат, в горната й част има розова апликация с думата „Ангелче“, а от четирите ъгли висят сребристи помпони. Това е най-страхотната, най-кичозната фоторамка, която съм виждала през живота си!

— Харесва ли ти? — пита Сузи леко нервно.

— Върхът е! — извиквам, като я грабвам от ръцете й, за да я огледам по-отблизо. — Откъде я взе?

— От никъде — казва Сузи. — Сама я направих.

— Какво? — зяпвам я изумено. — Ти си я… направила?

— Аха. Докато гледах „Съседи“. Беше ужасно, да ти кажа. Бет най-сетне разбра за Джой и Скай.

Гледам я като поразена от гръм. Как така изведнъж Сузи се оказа толкова талантлива?

— Е, какво ще кажеш? — пита ме тя, като си взема обратно рамката и започва да я върти в ръце. — Мислиш ли, че ще мога да продавам такива рамки?

Дали ще може да продава такива рамки ли? БОЖЕ МИЛИ!

— Сузи — заявявам тържествено, — ти си на път да станеш милионерка!

Остатъка от вечерта прекарваме в напоително напиване и ентусиазирано чертаене на планове за бъдещата кариера на Сузи като свръхпреуспяваща бизнесдама. Само дето не изпадаме в истерия, докато се опитваме да решим дали трябва да облече тоалет на „Шанел“ или на „Прада“ за срещата си с Кралицата! Когато си лягам, вече съм забравила и Люк Брандън, и Банк ъф Хелзинки, и всичко останало от този мой кошмарен ден.


Но на другата сутрин всичко това изведнъж се завъртва отново в съзнанието ми като някакъв безкраен филм на ужасите. Събуждам се ужасно премаляла и някак зъзнеща, с отчаяното желание да си взема болнични. Не искам да ходя на работа. Искам да си стоя вкъщи, заровена под завивките, да гледам дневните сериали по телевизията и да бъда милионерка на свободна практика като Сузи.

Но сега е най-натоварената седмица от месеца и Филип за нищо на света няма да ми повярва, че съм болна.

Така че успявам по някакъв начин да се прилъжа да се измъкна от леглото, да намъкна първите попаднали ми дрехи и да се довлека до метрото. После спирам в „Лучо“ и си купувам двойно капучино, голяма кифла с шоколадов пълнеж и огромно парче шоколадов сладкиш. Не ми пука, че ще надебелея. Имам нужда от захар, кафеин и шоколад, при това в колкото се може по-голямо количество.

За щастие има страшно много работа, всички са ужасно заети, така че на никого не му е до приказки и следователно не ми се налага да се чудя какво да им отговарям, като ме питат как съм прекарала вчерашния си свободен ден. Клеър бързо пише някакъв материал на компютъра си, а върху моето бюро е струпана купчина коректури, които трябва да изчета. Проверявам електронната си поща — нищо от никого, — след което се сгърчвам унило на стола си, вземам първия лист от коректурите и започвам да чета:

„Преценката на рисковете и предимствата при инвестиране на фондовата борса може да се окаже твърде опасно начинание, особено за неопитния инвеститор.“

Господи, каква скука!

„И въпреки че възвръщаемостта може да бъде голяма в някои пазарни сектори, никога и никъде няма пълни гаранции. А що се отнася до дребния инвеститор…“

— Ребека?

Вдигам поглед от коректурата и виждам Филип да приближава към бюрото ми с лист хартия в ръка. Не изглежда особено щастлив и за един кошмарен миг ми минава на ум, че е говорил с Джил Фокстън от „Уилям Грийн“, узнал е за станалото и се готви да ми връчи заповед за уволнение. Когато приближава до мен обаче, с облекчение откривам, че държи само някакво нищо и никакво прескомюнике.

— Ще те помоля да отидеш на тази тук изява вместо мен — казва ми Филип. — В петък. Аз самият бих отишъл, но съм вързан тук с хората от маркетинга.

— О! — отронвам без какъвто и да било ентусиазъм и вземам листа хартия от ръката му. — Хубаво. За какво става дума?

— За панаира на личните инвестиции в зала „Олимпия“ — отвръща той. — Знаеш, че винаги го отразяваме.

Ама че скука! Ще се скъсам от прозяване…

— По обяд „Барклейс“ дават прием с шампанско — бърза да добави Филип.

— О, чудесно! — казвам вече с малко по-жив интерес. — Ами добре. Не звучи чак толкова безинтересно. За какво по-точно да…

Поглеждам към листа в ръката си и сърцето ми замира, когато виждам в горния край на страницата лотото на „Брандън Къмюникейшънс“.

— Както и при всеки друг голям панаир — казва Филип. — Присъстват всички сектори на личните финанси. С щандове, промоции, разни изяви. Пиши за това, което ти се стори по-интересно, оставям на теб да решиш.

— Добре — отговарям след кратка пауза. — Чудесно.

Така де, какво ми пука, че Люк Брандън щял да бъде там?! Просто ще се направя, че не го виждам. Ще му засвидетелствам точно толкова уважение, колкото и той на мен. А ако се опита да ме заговори, просто ще си вирна високомерно брадичката, ще се врътна на пета и…

— Как вървят коректурите? — пита Филип.

— О, страхотно — отговарям и отново вземам първата от тях. — Скоро ще привърша.

Той ми кимва леко и се отдалечава, а аз отново се зачитам в коректурата.

„…до дребния инвеститор, рисковете, придружаващи подобни вложения, може да надхвърлят потенциалните печалби.“

О, Боже, каква грандиозна скука! Дори не успявам да се съсредоточа в значението на отделните думи.

„Поради това все повече и повече дребни инвеститори изискват вложенията им да са придружени от висока степен на сигурност. Една добра опция е да се инвестира в някой от така наречените тракър-фондове, които непрекъснато следят автоматично движението на акциите на водещите сто компании…“

Хм, това ме навежда на една мисъл. Вземам мобилния си телефон, отварям капачето му и набирам новия директен номер на Ели в „Уедърбай“.

— Елинор Гранджър — долита гласът й някак отдалеч и със странно ехо. Изглежда връзката не е добра.

— Здрасти, Ели. Беки е — казвам. — Слушай, помниш ли ги онези „ченгенца“, ха-ха, „Тракър“ (Tracker (англ.) — таен агент, но и марка на шоколадови сладкишчета — Бел. прев.)? Страхотни бяха, нали? Домъчняло ми е за тях, да знаеш, и…

По линията изведнъж се разнася някакво страховито задгробно стенание и аз зяпвам от изненада. В далечината чувам Ели да казва: „Извинете. Само за момент…“

— Беки! — изсъсква тя в ухото ми. — Телефонът ми беше на високоговорител, по дяволите! И шефът на отдела беше в офиса ми.

— О, Боже! — възкликвам притеснено. — Извинявай! Още ли е там?