При тази мисъл чак ми прималяза и бързо отпивам нова глътка вино. Добре де, не глътка, ами направо пресушавам чашата си на един дъх. Оставям я на масата, преброявам до пет и казвам небрежно:

— Благодаря за картичката, между другото.

— Какво? — пита Люк, вдигайки поглед от менюто си. — Ааа, няма защо. — На свой ред отпива от виното си и добавя: — За мен беше удоволствие да те видя онази вечер.

— „Терадза“ е страхотно място за прехвръкване от маса на маса! — отвръщам и в същия миг усещам, че се изчервявам.

Люк се усмихва лекичко и казва:

— Да, наистина. — После оставя чашата си и добавя: — Избра ли си вече?

— Ъъъ… — отвръщам и преглеждам набързо менюто. — Мисля да взема… ъъъ… рибни крокети с картофено пюре. И салата от аспарагус.

По дяволите, чак сега видях, че предлагат и сепия. Това трябваше да си поръчам. О, майната му, късно е вече.

— Добър избор — казва Люк и ми се усмихва. — Още веднъж ти благодаря, че ми помогна днес. В такива случаи винаги е добре човек да чуе и второ мнение.

— Няма проблем — отвръщам лъчезарно и отпивам от виното си. — Надявам се куфарът да ти върши добра работа.

— О, той не е за мен — отвръща Люк след кратка пауза. — Купих го за Саша.

— Все едно — казвам любезно. — Коя е Саша? Сестра ти ли?

— Приятелката ми — отговаря Люк и се извръща, за да повика келнера.

А аз го зяпвам като парализирана.


Приятелката му! Помогнала съм му да избере куфар за приятелката си!

Изведнъж вече не изпитвам никакъв глад. Не ми се ядат нито рибни крокети, нито салата от аспарагус. Дори не искам повече да седя тук, в този шикозен ресторант. Усещам как щастливото сияние напуска душата ми, а на негово място се настанява студ. Чувствам се глупаво. Люк Брандън си има приятелка. Ами, разбира се, че ще си има. Красиво, шикозно момиче на име Саша, несъмнено с перфектен маникюр, за разлика от мен, и което пътува насам-натам по света с луксозни, баснословно скъпи куфари. А аз съм пълна, тотална глупачка? Трябваше да предположа, че ще има някоя Саша. Така де, то се подразбира!

Само че… Само че май не се подразбира чак толкова. Всъщност, изобщо не се подразбира! Люк не спомена и думичка за приятелката си през цялата сутрин. Защо? Защо още от самото начало не каза, че търси куфар за приятелката си? Защо ме остави да седя до него на пода в „Хародс“ и защо се смееше с такова искрено удоволствие, докато ме гледаше как препускам насам-натам, за да изпробвам колелцата на куфарите? Ако ми беше казал, че избираме куфар за приятелката му, изобщо нямаше да се държа по този начин. И той го е знаел. Съвсем сигурно го е знаел, затова и не ми е казал.

Усещам да ме побиват ледени тръпки. Има нещо гнило в цялата работа.

— Всичко наред ли е? — пита Люк, като се обръща отново към мен.

— Не — чувам се да казвам. — Не, не е наред. Не ми каза, че куфарът е за приятелката ти. Дори не ми спомена, че имаш приятелка.

О, Боже! Как можах да го изтърся това пък сега?! Толкова е тъпо! Но пък, от друга страна, някак си не ми пука.

— Разбирам — казва Люк след кратка пауза. Взема парченце хляб и започва да го троши между пръстите си, после ме поглежда и казва тихо: — Саша и аз… излизаме заедно от известно време. Съжалявам, ако съм ти дал повод да… да си мислиш нещо друго.

Господи, сега пък ми говори снизходително. Не, не мога да го понеса!

— Не става дума за това — казвам рязко и усещам как се изчервявам като домат. — Но в цялата тази работа има нещо… нещо гнило.

— Гнило ли? — пита той.

Имам чувството, че се забавлява.

— Трябваше да ми кажеш, че избираш куфар за приятелката си — заинатявам се аз, впила поглед в масата пред себе си. — Щях да подходя към въпроса… по-различно.

Настъпва мълчание. Вдигам поглед и виждам, че Люк ме гледа така, сякаш съм някоя откачена.

— Ребека — казва той, — мисля, че правиш от мухата слон. Помолих те за съвет при избора на куфар. И това е всичко.

— А ще кажеш ли на приятелката си кой те е съветвал?

— Разбира се, че ще й кажа! — възкликва Люк и добавя, като позасмива леко: — Предполагам, че ще й бъде забавно.

Гледам го мълчаливо и усещам как буквално се смръзвам от ужас. Гърлото ми се свива, болка стяга гърдите ми. Щяло да й бъде забавно! Саша ще се смее за моя сметка!

Ами да, разбира се, че ще се смее. Кой не би се смял, когато му разкажат как някакво момиче е търчало цяла сутрин като смахнато насам-натам из „Хародс“, изпробвайки куфари за друга жена?! Защото изобщо не е загряло, че има нещо гнило. Защото съвсем глупашки си е въобразило, че Люк Брандън може да го харесва!

Преглъщам мъчително и буквално ми прилошава от унижение. За първи път си давам сметка как изглеждам в очите на Люк Брандън. А всъщност, как изглеждам в очите на всички останали. Пълно посмешище, нали така? Нескопосана глупачка, която никога не схваща за какво точно става дума и с гафовете си непрекъснато разсмива хората. Момиче, което не знае, че „ЕсБиДжи“ и „Рутланд Банк“ са се слели! Момиче, което никой никога не би и помислил да вземе насериозно. На Люк и през ум не му е минало да ми каже, че ще избираме куфар за приятелката му, защото за него аз съм едно голямо нищо. И ме е поканил на обяд просто защото не е имал нищо друго по-интересно за правене — вероятно се е надявал на пореден гаф от моя страна, примерно да си изпусна вилицата и да се завра под масата да я търся, на който да се посмее с колегите си, когато се върне в офиса си.

— Извинявай — казвам с треперещ глас и ставам. — Сетих се, че нямам време за обяд.

— Глупости, Ребека! — казва Люк. — Виж, съжалявам, че не си знаела за приятелката ми — добавя той, като повдига вежди уж извинително, а на мен ми се приисква да му светна един. — Но можем все пак да си останем приятели, нали?

— Не! — отвръщам сковано, като си давам сметка за разочарованието в гласа ми и усещам очите ми да се насълзяват. — Не, не можем. Защото приятелите се отнасят един към друг с уважение. А ти, Люк, не ме уважаваш, нали? Смяташ ме за посмешище. За пълна пула. Е… — преглъщам мъчително, — не съм.

И преди той да успее да ми отговори каквото и да било, аз се обръщам и напускам ресторанта, полузаслепена от сълзи на разочарование.


Фърст Банк Виза Кемъл Скуеър 7 Ливърпул

----------------------------------------------------------------------------

Миз Ребека Блумууд

Бърни Роуд 4, ап. 2

Лондон


20 март 2000 г.


Скъпа миз Блумууд,


Фърст Банк Виза карта № 1475839204847586


Благодарим Ви за направения от Вас превод от 10 лири стерлинги, които получихме днес по сметката Ви.


Но както вече нееднократно Ви уведомих, необходимото минимално плащане по кредитното Ви задължение възлизаше на 105.40 лири стерлинги.


Следователно понастоящем минималното плащане, което се изисква да направите по кредитното Ви задължение, възлиза на 95.40 лири стерлинги. Очакваме да извършите това плащане в най-скоро време.


Ако не го получим в седемдневен срок, ще бъдем принудени да вземем последващи мерки.


Искрено Ваш,


Питър Джонсън, мениджър на отдел „Сметки на клиенти“ Банк ъф Лондон Лондон Хауз Мил Стрийт

----------------------------------------------------------------------------


Миз Ребека Блумууд

Бърни Роуд 4, ап. 2

Лондон


20 март 2000 г.


Скъпа миз Блумууд,


Само си помислете…


колко различен може да стане животът ви благодарение на един заем за потребителски нужди!


С него бихте могли да си купите нова кола. Или да ремонтирате и преобзаведете дома си. С него бихте могли да си осигурите мечтаната яхта, с която през почивните дни да бягате от градския стрес. Или душевно спокойствие, породено от съзнанието, че с лекота можете да разчистите натрупаните задължения.


Банк ъф Лондон предлага потребителски заеми за почти всякакви цели. Ето защо не отлагайте повече! Осигурете си стила на живот, който заслужавате.


За да получите някой от потребителските заеми, предоставяни от Банк ъф Лондон, дори не е нужно да попълвате каквито и да било формуляри. Достатъчно е да се обадите на някой от нашите безплатни денонощни телефони

0100 45 (46, 47, 48)

и да оставите останалото на нас.


Само си помислете…

С нетърпение очакваме да ни се обадите.


Искрено Ваша,


Сю Скипър,

директор по маркетинга


P. S. Защо да отлагате? Наберете веднага

0100 45 (46, 47, 48)! Няма нищо по-лесно от това

Дванадесет

Когато малко по-късно се прибирам вкъщи, вече се чувствам изтощена и нещастна до краен предел. Някак изведнъж свръхпрестижните постове в банковото дело и пазаруването в луксозния „Хародс“ с Люк Брандън започват да ми се струват нещо отдалечено на светлинни години от мен и направо нереално. Защото истинският живот не е в това да обикаляш с такси из баровския търговски център на Лондон и да избираш куфар за хиляда лири, нали така? Моят истински живот е това тук: тясната ми стаичка от чужд апартамент, където ме очакват купчинка гадни писма от банки с искания да изплащам задължения, за които си нямам ни най-малка представа как да уредя.

Пъхам ключа в ключалката и докато отварям вратата, чувам Сузи да се провиква отвътре:

— Беки? Ти ли си?

— Да — отвръщам колкото се може по-ведро. — Къде си?

— Ето ме — казва тя и се появява от вратата на моята стая. Страните й са порозовели, а очите й искрят. — Я познай! Имам изненада за теб!