— И на изрязани мъжки слипове — изтърсвам, без да се замислям, и в следващия миг усещам, че се изчервявам. О, Боже, как можах да кажа подобна дивотия пред Брандън?! — А също и продажбата на карамелизирани пуканки — бързам да добавя.

— Правилно — съгласява се Люк. — И така, решаваме да няма: розови велурени анцузи, копринени шалчета и изрязани слипове за мъже, карамелизирани пуканки…

— И пътници, които имат само едри банкноти — обажда се шофьорът на таксито.

— Добре, приема се — отвръща Люк, като свива леко рамене. — И пътници само с едри банкноти.

— И пътници, които повръщат в колата. Те са най-ужасни.

— Прието.

— И пътници, които изобщо не знаят къде отиват.

Двамата с Люк се споглеждаме и отново започваме да се кикотим.

— И пътници, които не говорят английски. Направо откачаш с такива.

— Правилно — съгласява се Люк. — Накратко… забраняват се почти всички пътници.

— Не ме разбирайте погрешно — казва шофьорът. — Нямам нищо против чужденците, но… — И в същия момент спираме пред „Хародс“. — Пристигнахме. Малко на пазар, а?

— Точно така — отвръща Люк и изважда портфейла си.

— За нещо специално или…? — пита шофьорът любопитно.

Аз също очаквам с интерес отговора на Люк. Все още не ми е казал какво ще пазаруваме. Дрехи ли? Или ще си търси нов афтършейф? Ще пръсва ту от едно, ту от друго шишенце върху страните си, и ще очаква да го мириша и да си казвам мнението? (Не бих имала нищо против, всъщност.) Или ще избираме мебели? Нещо скучно, като ново бюро например?

— Куфари и пътни чанти — отговаря той и подава на шофьора една едра банкнота. — Задръжте рестото.


Куфари и пътни чанти! Ами да! Обикалям из отдела за пътни принадлежности, зяпам шикозните куфари и чанти от еленова кожа на „Вюитон“ и се чувствам малко нещо смугена. Какво ти смутена, направо съм шокирана от себе си! Как така никога преди и през ум не ми е минавало да се загледам какво става при куфарите и пътните чанти?!

Този въпрос се нуждае от известно пояснение. Години наред съм следвала един твърдо установен и по-скоро неформален цикъл на пазаруване. Нещо като ротационна система на посевите, която прилагат фермерите. Само че вместо да редувам пшеница-царевица — ечемик — угар за почивка на почвата, моят цикъл е дрехи — козметика — обувки — дрехи. (Обикновено прескачам етапа на угара.) Всъщност, пазаруването наподобява изключително много обработването на една нива. Просто не можеш да купуваш все едно и също — трябва все пак да има и известно разнообразие. Иначе много бързо ти зоскучава и цялата работа не ти носи никакво удоволствие.

Винаги съм си мислела, че си осигурявам достатъчно разнообразие при моето пазаруване — поне толкова, колкото и всеки друг. Въобразявах си, че покривам всички основни сфери на пазаруване. Да си призная дори смятах себе си за голям спец в тази насока. А какво излиза? Гледай само що нещо съм подминавала с пренебрежение през цялото това време! От колко неща съм се лишавала поради недоглеждане. Чак се разтрепервам, като осъзнавам какви възможности за разнообразие съм изпуснала през всичките тези години. Куфари и куфарчета, големи и малки пътни чанти, несесери и кутии за шапки… С омекнали крака се довличам до един ъгъл на отдела за пътни принадлежности и присядам на някаква покрита с мокет платформа, точно до една вишнево червена кожена чанта за козметика.

Как е възможно толкова дълго време да не съм обръщала внимание на пътните принадлежности?! Как е възможно да съм живяла така слепешката, подминавайки най-безотговорно цял един пазарен сектор?!

— Е, какво мислиш? — пита Люк, приближавайки към мен. — Има ли нещо, което си струва да бъде купено?

Този негов въпрос изведнъж ме кара да се чувствам като измамница. Защо не поиска да си купи някоя наистина хубава бяла риза? Или кашмирен шал? Или поне крем за ръце? В такъв сучай бих могла да му дам най-компетентен съвет за качество и цени. Но по въпроса за куфари и пътни чанти… Та аз съм начинаеща в тази област!

— Ооо — провлачвам, опитвайки се да печеля време, — зависи. Всички изглеждат страхотно.

— Да, нали? — съгласявасе той, като неприкрито следи накъде се насочва погледът ми. — Но кой куфар би избрала все пак? Ако трябва да купиш един-единствен куфар, кой би избрала?

Кофти работа. Няма как да блъфирам.

— Да си призная — казвам най-сетне, — това все е в сферата на моята компетентност.

— Кое не е? — пита той невярващо. — Пазаруването ли?

— Куфарите — пояснявам аз. — Не бих казала, че съм отделила достатъчно време за по-специално проучване на тази специфична пазарна ниша. Трябвало е да го направя, знам, но…

— Е, няма значение — прекъсва ме Люк с лека усмивка на уста. — Произнеси се като неспециалист. Кой куфар би избрала?

Добре, така може.

— Ммм — отвръщам и делово се изправям на крака. — Дай да ги огледаме по-отблизо.


Господи, и двамата страхотно се забавляваме. Нареждаме осем куфара един до друг и започваме да им поставяме оценки за външен вид, тежина, качество на хастара, брой на джобовете и надеждност на колелцата. (Изпробвам колелцата, като препускам из отдела, мъкнейки съответния куфар след себе си. Продавачът отдавна вече се е отказал да ни консултира и ни е оставил сами да се оправяме с избора си.) После подбираме към всеки куфар подходящи малки пътни чанти, на които също поставяме оценки.

Цените, изглежда, нямат никакво значение за Люк. Което е направо върхът, защото те са наистина астрономически — в първия момент ми се видяха толкова страховити, че буквално ми се прищя да избягам. Странно обаче, много скоро хиляда лири вече започват да ми се струва съвсем приемлива цена за един куфар — особено като се има предвид, че голямата пътна „ракла“ с монограм на „Луи Вюитон“ струва около десет пъти повече! В действителност вече доста сериозно се замислям, че би трябвало и аз също да инвестирам в един качествен куфар, с който да заменя старата си, охлузгана платнена пътна чанта.

Днес обаче пазаруваме за Люк, а не за мен. А най-странното е, че да пазаруваш за някой друг се оказва дори още по-забавно, отколкото за себе, си. В крайна сметка свеждаме избора си до две опции — тъмнозелен кожен куфар със стабилни безшумни колела или светлобежав куфар от еленова кожа, който е малко по-тежък, но има забележително красив копринен хастар и всъщност е толкова красив, че буквално ме хипнотизира. Към него има и малка пътна чанта в същия стил, а също и куфарче за козметика — не по-малко красиви и хипнотизиращи. Господи, ако пазарувахме за мен, щях да…

Ама не е за мен, нали така? Люк си купува куфар, не аз. Той трябва да го избере. Сядаме един до друг на пода пред куфарите и впиваме изпитателен поглед в тях.

— Зеленият май ще е по-практичен — казва по едно време Люк.

— Ммм — отвръщам неопределено. — Предполагам.

— По-лек е, а и колелата са му по-добри.

— Ммм.

— Пък и тази светла еленова кожа вероятно ще се зацапа за нула време. Зеленият цвят ми се струва по-подходящ.

— Ммм — изхъмквам отново, като се старая да прозвучи така, сякаш съм съгласна с него.

Той ми хвърля изпитателен поглед и казва:

— Точно така. Е, мисля, че направихме избора си, нали?

След което, без да става от пода, повиква продавача.

— Избрахте ли, сър? — привежда се към нас човекът и Люк му кимва.

— Светлобежавия куфар от еленова кожа.

— О! — възкликвам и усещам как по лицето ми се разлива усмивка на блажено задоволство. — Страхотно! Точно него харесвам!

— Основно житейско правило — казва Люк, като скача на крака и изтупва панталоните си. — Щом си помолил някой за съвет, послушай го.

— Но аз не съм казала кой от двата…

— Не беше нужно да го казваш — отвръща Люк и ми протяга ръка, за да ми помогне да се изправя. — Хъмкането ти беше достатъчно красноречиво.

Ръката му около моята е изненадващо силна и топла и докато ме дръпва да стана, усещам дълбоко в себе си сладостна тръпка. Пък и мирише хубаво. На скъп афтършейв, чиято марка не успявам да разпозная. За момент оставаме смълчани.

— Чудесно — казва най-сетне Люк. — Май ще е добре да го платя в такъв случай.

— Да — отвръщам и се чувствам някак смешно нервна. — Май да.

Той отива на касата, където започва да говори нещо с продавача, а аз се извръщам към изложените отстрани кожени гардеробни чанти. Изведнъж изпитвам странно неудобство. Така де, пазаруването свърши. А сега какво?

Ами, ще се сбогуваме учтиво и това е. Люк вероятно трябва да се връща в офиса си. Положително не може да се мотае цял ден по пазар.

А ако ме попита какво смятам да правя аз, ще кажа, че съм заета. Ще се престоря, че имам важна делова среща или нещо подобно.

— Готово — казва Люк, като се връща при мен. — Страшно съм ти благодарен за помощта, Ребека.

— Няма защо — отвръщам ведро. — Е, аз трябва да тръгвам за една…

— Чудех се — прекъсва ме Люк бързо — дали ще приемеш, ако те поканя на обяд?


Днешният ден се очертава като абсолютно съвършен. Пазаруване в „Хародс“, а после обяд в „Харви Никълс“. Така де, има ли нещо по-хубаво от това? Качваме се в разположения на петия етаж шикозен ресторант, настаняваме се, Люк поръчва бутилка изстудено бяло вино, а когато ни го сервират, вдига чаша за наздравица.

— За куфара — казва и се усмихва.

— За куфара — отвръщам щастливо и отпивам от чашата си.

Това е вероятно най-страхотното вино, което съм опитвала през живота си. Люк взема менюто си и се зачита в него. И аз също отварям моето, но да си призная, не прочитам и думичка. Просто си седя и сияя щастливо. Оглеждам се наоколо, въодушевена от всички тези шик жени, дошли да обядват тук, водя си мислено бележки относно тоалетите им и се чудя откъде ли онова момиче там е купило страхотните си розови ботушки. После изведнъж, незнайно защо, се мислям за картичката, която Люк ми изпрати. И пак започвам да се чудя дали е било просто приятелски жест или… или нещо друго.