— Ребека! — долита глас иззад гърба ми и аз буквално замръзвам в крачка.

Мамка му! Изловиха ме!

— „Haållø“ — смутолевям и се извръщам. — „Haål“… О, грешка, имах предвид… ало.

Люк Брандън.

Точно пред мен стои Люк Брандън. И ме гледа отгоре надолу с онзи негов странен поглед, сякаш ме изучава под микроскоп.

— Не съм очаквал да те срещна точно тук — казва той. — Не си търсиш работа в Сити-то, нали?

А защо пък да не си търся? Да не би да си мисли, че не съм достатъчно умна или какво?

— Всъщност — отвръщам високомерно, — обмислям възможности за смяна на кариерата. Може би в международното банкерство. Или в сферата на фючърсите.

— Сериозно? — казва той. — Срамота.

Срамота ли? Защо срамота? С това пък сега какво иска да каже? Вдигам поглед, тъмните му очи срещат моите и изведнъж усещам нещо да потрепва някъде дълбоко в мен. Изневиделица в главата ми изплуват думите на Клеър: „Люк Брандън ме пита дали си имаш гадже.“

— А ти… — започвам, но се налага да спра, за да се покашлям лекичко, защото гърлото ми е пресъхнало. — Ти пък какво търсиш тук?

— Доста често наемам служители чрез тази компания — отговаря ми той. — Много ефективно работят. — После хвърля поглед към блестящото дипломатическо куфарче в ръката ми и пита: — Успяха вече да ти намерят нещо?

— Имам… Имам няколко възможности за обмисляне — заявявам неопределено. — Трябва да реша накъде да се насоча.

Абе то е ясно накъде — право навън през вратата.

— Разбирам — казва той и след кратка пауза продължава полувъпросително: — Сигурно си си взела свободен ден, за да дойде тук?

— Да — отвръщам. — Разбира се.

Ама той какво си мисли? Че съм се измъкнала за два-три часа, казвайки, че отивам на пресконференция може би?

Всъщност, тази идея съвсем не е лоша. Ще трябва да я пробвам някой път.

— И сега… какво ще правиш? — пита той.

„Не казвай «нищо» — напомням си мислено. — НИКОГА не казвай «нищо».“

— Е, планирала съм да свърша едно-друго — отговарям делово. — Да се видя с някои хора, да се обадя тук-там. Неща от този род.

— Аха — кимва той. — Да. Ясно. Ами да не те задържам тогава. — Хвърля разсеян поглед из фоайето и добавя: — Надявам се всичко да се уреди, с работата имам предвид.

— Благодаря — отговарям и му отправям делова усмивка.

А после той се обръща и си тръгва, а аз стискам с потна длан дипломатическото си куфарче и се чувствам леко разочарована. Оставам загледана след него, докато не излезе през остъклената врата и не изчезва от погледа ми. На свой ред се отправям бавно към изхода и излизам на улицата. Там обаче спирам нерешително. Да си призная, не знам накъде да поема. Истината е, че плановете ми за деня бяха да се обадя на всичките си познати поред и да им се похваля с новата си работа на брокер на фючърси. А ето че сега… Уф, както и да е. По-добре да не мисля за това.

Но пък и не мога да седя цял ден на тротоара пред входа на „Уилям Грийн“, нали така? Хората ще вземат да ме оглеждат като някаква статуя или нещо подобно. Ето защо поемам бавно по улицата, като си мисля, че все в даден момент ще стигна до някаква станция на метрото и тогава ще решавам какво да правя. Стигам до едно кръстовище и спирам, за да изчакам да светне зелено, за да пресека. И в този момент току пред мен спира такси.

— Знам, че си много заета жена, с куп неща за вършене — долита до слуха ми гласът на Люк Брандън и аз вдигам стреснато глава. Виждам го да подава глава от прозорчето на таксито, с притаена усмивка в тъмните очи. — Но ако случайно разполагаш с половин час, би ли имала нещо против да отидем заедно на пазар?


Този ден е направо нереален. Напълно, тотално, абсолютно нереален.

Качвам се значи аз в таксито, оставям на пода между седалките обемистото си и съвършено излишно дипломатическо куфарче и хвърлям нервен поглед към Люк. Вече съжалявам, че съм се качила. Ами ако той вземе да ме пита нещо за правителствената лихвена политика? Ами ако поиска да говорим за Бундесбанк или за перспективите на американската икономика? Засега обаче той само казва на шофьора:

— До „Хародс“, моля.

Светлините се сменят, колата литва напред, а аз усещам по лицето ми да се разлива широка усмивка, която не мога да удържа по никакъв начин. Върхът! Мислех си, че ще трябва да се прибера вкъщи и да страдая съвсем самичка, а ето че сега съм на път за „Хародс“, където при това някой друг ще плаща сметките. Не знам да има нещо по-върхарско!

Поглеждам през прозореца на таксито към оживените улици. Въпреки че вече сме март, по витрините на някои магазини все още виждам надписи „намаление“, останали от януари. Заничам към изложените стоки, като се чудя дали пък не съм изпуснала нещо на много изгодна цена. Спираме на един светофар, точно пред клон на „Лойдс Банк“. Зазяпвам се разсеяно към остъклената стена и опашката от хора вътре и изведнъж се чувам да казвам:

— Знаеш ли какво? Банките също би трябвало да имат януарски намаления. Всички други го правят.

Изявлението ми е последвано от гробно мълчание. Поглеждам към Люк Брандън и забелязвам, че ме гледа с любопитство, но и с прикрита усмивка.

— Банките ли? — пита той.

— Защо пък не? — заемам отбранителна позиция аз. — Могат за около месец да си намалят таксите за услуги или нещо подобно. А също и компаниите за строеж на жилища. Да сложат големи плакати на прозорците „Януарско намаление на цените“. — Замислям се за момент и продължавам: — Май ще е по-добре да правят априлски намаления, след приключване на фискалната година. Инвеститорските фондове също могат да обявят да речем: „50% намаление на фондовите пакети.“

— Разпродажба на инвестиционни пакети — казва Люк Брандън замислено. — С намаление на всички такси, подлежащи на предварително заплащане.

— Точно така — отвръщам. — Хората си умират за разпродажби и намаления. Дори богаташите.

Таксито отново потегля, а аз се заглеждам в една жена със страхотно бяло палто и се питам откъде ли си го е купила. Може би от „Хародс“. Добре ще е и аз да си купя едно бяло палто. И да нося само бяло, през цялата зима. Снежнобяло палто и бяла кожена шапка. Хората ще започнат да ме наричат Момичето с бялото палто.

Когато отново поглеждам към Люк Брандън, виждам го бързо да записва нещо в малко бележниче. Той вдига поглед, за момент мълчаливо ме гледа, а после казва:

— Ребека, сериозно ли възнамеряваш да зарежеш журналистиката?

— О, всъщност… — започвам неопределено. Да си кажа правичката, изобщо съм забравила за тези си намерения. — Не знам. Може би.

— И наистина ли мислиш, че банковото дело ще ти подхожда повече?

— Кой знае? — отвръщам, леко раздразнена от тона му.

Лесно му е на него. Няма какво да се тревожи за кариерата си — има си своя собствена, мултимилионна компания. А аз си имам само мултимилионни дългове.

— Ели Гранджър напуска „Седмични инвеститорски новини“ — добавям. — Постъпва в „Уедърбай“ като финансов мениджър на фонд.

— Чух за това — казва той. — Но ти нямаш нищо общо с Ели Гранджър.

О, така ли? Тази негова забележка силно ме заинтригува. Щом нямам нищо общо с Ели, тогава с кого имам? Може би с някоя от онези страхотно шик финансови специалистки, които водят собствени предавания по телевизията.

— За разлика от Ели ти имаш богато въображение — добавя Люк.

Уау! Сега вече наистина ме срази! Люк Брандън смята, че имам богато въображение?! Върхът! Защото да имаш въображение е нещо положително, нали така? Наистина се чувствам поласкана. „Ти имаш богато въображение.“ Ммм, да. Определено ми харесва. Освен ако не…

Я чакай, чакай малко. Да не би това да е учтив начин да ми каже, че ме смята за глупачка, а? Или за лъжкиня? Нещо подобно на израза „творческо счетоводство“. Може би се опитва да ми каже, че никоя от статиите ми не е акуратна?

О, Боже, сега вече не знам какъв би трябвало да е изразът на лицето ми — доволен или не.

За да прикрия объркването си, обръщам глава и се заглеждам през прозореца. Пак сме спрели на светофар и някаква ама много пълна жена в розов велурен анцунг се опитва да пресече булеварда. Освен че мъкне няколко торби с покупки, ами е стиснала под мишница и дебелото си кученце; непрекъснато ту едно, ту друго започва да й се изплъзва и й се налага да спира, за да ги намести и хване по-здраво. Гледката е толкова мъчителна, че чак ми се приисква да изскоча от таксито и да й помогна. В този момент тя изпуска една от торбите, която пада на платното и се скъсва — от нея изпадат три огромни кутии със сладолед и се търкулват в различни посоки.

„Не се смей! — заповядвам си мислено. — Дръж се като зрял човек! Не се смей!“ Стисвам здраво устни, но не мога да се сдържа и лекичко се изкикотвам.

Поглеждам крадешком към Люк и го виждам, че и той също стиска с все сили устни.

В същия миг жената пуска на платното другите торби и кучето и се втурва да събира кутиите със сладолед. Това е, край, не издържам и започвам да се кикотя на глас. А когато кучето настига една от кутиите със сладолед преди стопанката си и започва да се опитва да я отвори със зъби, вече буквално умирам от смях. Поглеждам към Люк и не мога да повярвам на очите си — той също се смее на глас, при това толкова силно, че му се налага да бърше с пръсти бликналите си сълзи. Господи, а пък аз си мислех, че Люк Брандън НИКОГА не се смее.

— О, Боже! — успявам най-сетне да кажа. — Знам, че не е хубаво човек да се смее на хорското нещастие, ама…

— Кучето! — хлъцва Люк и отново избухва в смях. — Проклетото куче!

— И този невъзможен анцунг! — потръпвам леко, когато таксито потегля и минаваме покрай жената, която се е навела над една от кутиите със сладолед. — Съжалявам, но смятам, че носенето на розови велурени анцузи трябва да бъде забранено.

— Напълно съм съгласен с теб — казва Люк, кимайки важно. — Забранява се носенето на розови велурени анцузи. А също и на копринени шалчета вместо вратовръзки.