— Ребека! — възкликва тъмнокосата жена зад бюрото, става и протяга ръка за здрависване.

За моя изненада тоалетът на Джил изобщо не е толкова шик, колкото този на Ейми. Облечена е в морскосин костюм с пола — по-скоро като тези, които носят грижовните мамички — и с ниски обувки. Но карай, няма значение, тя е шефът все пак. А офисът й е направо потресаващ.

— Много се радвам да се запознаем — казва Джил и ме кани с жест да седна на стола пред бюрото й. — Веднага искам да призная, че професионалната ви биография ме впечатли изключително много.

— Наистина ли? — питам и усещам да ме залива вълна на облекчение.

Е, няма начин нещата да протекат чак пък толкова лошо, нали така? Била е впечатлена ИЗКЛЮЧИТЕЛНО много. В такъв случай сигурно ще е без значение, ако не знам отговорите на онези откачени нъпроси.

— Особено ме впечатлиха езиците, които знаете — добавя Джил. — Това е МНОГО добре. Вие, изглежда, сте една от онези редки личности, които се чувстват навсякъде в свои води.

— О, френският ми е по-скоро само разговорен — отвръщам скромно. — Voici la plume de ma tante и тъй нататък. (Voici la plume de ma tante (фр.) — Ето перодръжката на леля ми — една от стандартните фрази от учебниците за първолачета — Бел. прев. )

Джил се позасмива одобрително и аз й се усмихвам лъчезарно.

— Ами финландският! — възкликва тя и протяга ръка към оставената върху бюрото й чашка с кафе. — Доста необичайно.

Продължавам да й се усмихвам лъчезарно с надеждата да приключим по-скоро темата за езиците. Да си кажа честно, написах „владея финландски“, защото ми се стори, че „разговорен френски“ звучи доста постно и скучно. Ами така де, кой, за Бога, говори финландски? Абсолютно никой!

— Впечатлиха ме също и финансовите ви познания — продължава Джил, като прелиства двете странички на автобиографията ми. — Изглежда, сте придобили задълбочен поглед върху различните финансови сфери през годините, когато сте работила като финансов журналист. — И добавя, поглеждайки ме: — Какво всъщност ви привлече към деривациите по-специално?

Какво? Ама за какво ми говори тя? Ааа, да! Деривациите. Това беше нещо като фючърси, нали така?

— Ами… — започвам уверено, но бивам прекъсната от влизането на Ейми, която ми поднася чашка кафе. — Благодаря — кимвам с усмивка и поглеждам към Джил с надеждата, че вече ще преминем към друга тема на разговор. Виждам обаче, че тя все още чака отговор на въпроса си. — Мисля, че фючърсите са бъдещето — заявявам уверено. — Това е една безкрайно предизвикателна област и мисля, че… — Хубаво де, какво мисля? О, Боже! Дали да не смотая нещо набързо за търговия с пеперуди, за изтичащи срокове или друга подобна дивотия? Май ще е по-разумно да не забивам натам. — Мисля, че съм добре подготвена за тази специфична област — казвам най-сетне.

— Разбирам — отвръща Джил и се обляга назад в стола си. — Питам ви, защото търсим човек за висок пост в банковото дело и ми се стори, че тази работа също би ви подхождала. Но щом като интересите ви са насочени в друга сфера, не знам как бихте погледнали на подобно предложение.

Висок пост в банковото дело ли? Ама тя сериозно ли говори? Наистина ли ми е намерила работа? Не мога да повярвам!

— Е, не бих имала нищо против — отговарям, като се опитвам да прикрия въодушевлението си. — Фючърсите определено ще ми липсват. Но пък и банковото дело също си го бива, нали така?

Джил се разсмива. Вероятно смята, че това е някаква остроумна шега или нещо подобно.

— Клиентът ни е чуждестранна банка от най-висока международна класа. Търсят нов човек да оглави отдела за финансиране на дългове в лондонския им клон.

— Ясно — отбелязвам умно.

— Не знам дали сте запозната с принципите на европейския арбитраж в тази насока?

— Абсолютно — заявявам уверено. — Миналата година писах обширна статия точно по този въпрос.

Как го нарече тя? Арби-нещо си.

— Разбира се, не ви притискам за незабавно решение — продължава Джил. — Но щом желаете да смените кариерата си, бих казала, че този пост ще е идеален за вас. Ще бъде проведено кратко интервю, естествено, но не смятам, че би имало някакви проблеми. — Тя ме поглежда с усмивка и добавя: — И съм убедена, че ще можем да се преборим да получите изключително атрактивен финансов пакет.

— Наистина ли?

Изведнъж усещам дъхът ми да спира. Тя ще се бори да получа изключително атрактивен финансов пакет! Аз да го получа!!

— О, да! — казва Джил. — Трябва да знаете, че специалисти като вас са един на хиляда. — Усмихва ми се доверително и добавя: — Знаете ли, когато вчера получих автобиографията ви, буквално заподскачах от радост! Такова невероятно съвпадение!

— Абсолютно невероятно! — Съгласявам се и също й отправям лъчезарна усмивка.

Боже Господи, та то си е направо фантастично! Все едно изведнъж да ти се изпълни най-съкровената мечта! Ще бъда банкер! И то не някакъв си там прост банкер, а банкер от най-висока международна класа!

— В такъв случай — подема Джил с непосредствен тон, — да вървим да се запознаете с новия си работодател!

— Какво? — зяпвам изненадано, на което тя се усмихва доволно.

— Не исках да ви го казвам, преди да ви видя лично. Мениджърът по човешките ресурси на Банк ъф Хелзинки е тук за среща с нашия изпълнителен директор. Убедена съм, че много ще му допаднете. Така че ще можем да уредим документите по назначаването ви още до обяд.

— Отлично! — възкликвам и ставам. Ха-ха-ха! Ще бъда банкер!

Вече сме изминали половината коридор, когато думите й изведнъж стигат до съзнанието ми: Банк ъф Хелзинки.

Хелзинкската банка!?! Чакай малко, това май означава да… Тя не иска да каже, че…

— С нетърпение очаквам да ви чуя да си говорите на финландски — подхвърля Джил въодушевено, когато поемаме нагоре по стълбите в дъното на коридора. — Изобщо нямам представа как звучи този език.

О, Боже. О, БОЖЕ! НЕ!!!

— Пък и на мен езиците никога не са ми вървяли — продължава Джил доверително. — Изобщо не ме бива в тази област. За разлика от вас!

Хвърлям и лъчезарна усмивка, без да изоставам нито крачка от нея. Но сърцето ми бие до пръсване и едва си поемам дъх. Мамка му! Ами сега? КАКВО, ПО ДЯВОЛИТЕ, ЩЕ ПРАВЯ СЕГА?

На горния етаж тръгваме с лека стъпка по друг коридор. Дотук се справям чудесно. Стига само да продължаваме да вървим, всичко ще е наред.

— Финландският труден ли е за изучаване? — пита Джил.

— Не особено — чувам се да отговарям с леко пресипнал глас. — Баща ми… баща ми е наполовина финландец.

— Ясно, и аз си помислих, че сигурно има нещо такова — отбелязва Джил и добавя, като се позасмива: — Все пак, това не е предмет, който се изучава в училище, нали?

„Лесно й е на нея да се смее“, мисля си обзета от ярост. Така де, не я водят нея на заколение! О, Боже, ужас! Непрекъснато се разминаваме с разни хора, които ме поглеждат с усмивка, сякаш си мислят: „Аха, говорещата финландски!“

Откъде накъде ми щукна да пиша, че говоря финландски, за Бога? Що ли ми трябваше?!

— Добре ли сте? — пита Джил. — Май сте мъничко притеснена?

— О, не! — отвръщам на секундата с широка усмивка. — Изобщо не съм притеснена!

Може пък да успея да се измъкна по някакъв начин. Така де, този тип сигурно няма да иска да проведе цялото проклето интервю на финландски, нали така? Ще каже „Haållø“ или както там им е поздравът, и аз също ще му отговоря с „Haållø“ а после ще го изпреваря и преди да успее да продължи, ще кажа: „Знаете ли, напоследък не съм имала възможност да говоря често на финландски, така че имате ли нещо против да продължим на английски?“ И той ще отговори любезно…

— Почти стигнахме — съобщава ми с усмивка Джил.

— Чудесно — отвръщам ведро и се вкопчвам още по-яко с потната си длан в дръжката на дипломатическото си куфарче.

О, Боже! Моля те, спаси ме! Моля те, Боже, моля те…

— Тук е — оповестява Джил.

Спираме пред врата с табела „Заседателна зала“. Тя почуква лекичко, после я отваря. Вътре е пълно с хора, насядали около заседателната маса. Всички извръщат глави и впиват очи в мен.

— Ян Виртанен — казва Джил, — да ви представя Ребека Блумууд.

Един брадат тип се надига от стола си, усмихва ми се широко и протяга ръка за здрависване.

— Neiti Bloomwood — започва той ведро. — On oikein hauska tavata. Pitääkö paikkansa että teillä on jonkinlainen yhteys Suomeen? (Здравейте, госпожице Блумууд. Радвам се, че се срещаме. Наистина ли имате някаква роднинска връзка с Финландия? — Превод от финландски: Ралица Петрунова)

Зяпам го онемяла и усещам как се изчервявам. Всички ме гледат в очакване да отговоря.

— Ами… ъъъ… ъъъ… „Haållø“ — изричам най-сетне, като лекичко махвам с ръка за приятелски поздрав и се усмихвам поред на хората в залата.

Но никой не ми отвръща с усмивка.

— Ъъъ… Налага ми се да… — Започвам да отстъпвам към вратата. — Налага ми се да…

Обръщам се. И побягвам.

Единадесет

Когато се озовавам долу във фоайето, вече съм леко задъхана. Което си е съвсем в реда на нещата, като се има предвид, че съм пробягала почти половин маратон по тези техни безкрайни коридори, опитвайки се да намеря проклетия им изход. Прелетявам надолу по последната извивка на помпозното им стълбище (не рискувам да се кача на асансьора, защото ме е страх, че финландската им бригада може изведнъж да го спре на някой от етажите), после спирам, за да си поема дъх. Пооправям полата си, прехвърлям дипломатическото куфарче от едната в другата си ръка и се отправям през обширното фоайе към изхода. Вървя с пределно спокойна крачка — така, сякаш излизам от някаква съвсем прозаична, с нищо незабележителна делова среща. Не поглеждам ни надясно, ни наляво. Изобщо не мисля за факта, че току-що съм прецакала и последния си шанс да стана преуспяващ банкер в лондонското Сити. Мисля единствено за това как по-бързо да се добера до стъклената врата и да изляза навън, преди някой да…