И затваря, без изобщо да спомене къде смята да ме заведе на вечеря. Но пък това всъщност е без значение, защото в действителност изобщо не възнамерявам да излизам с него, нали така? Оставям слушалката, пускам една показна въздишка на нетърпение и отново атакувам клавиатурата на компютъра си.


„В повечето случаи най-доброто решение е да се обърнете за консултация към някой независим финансов експерт, с когото да се посъветвате относно вашите специфични пенсионни нужди и който да ви препоръча подходящи пенсионни планове. Новост на тазгодишния пазар на пенсионното осигуряване е… — Спирам и се присягам към струпаната на бюрото ми купчинка стари брошури. Измъквам една и продължавам да пиша: — … пенсионният план «По-късни години» на «Сън Ашурънс», който…“

— Този тип май те канеше на среща, а? — подхвърля Клеър Едуардс.

— Ами да — отвръщам нехайно, като вдигам за миг поглед от клавиатурата. Независимо от всичко, усещам лека тръпка на удоволствие. Защото Клеър си няма ни най-малка представа що за птица е Таркуин, нали така? Сигурно си въобразява, че е някой страшно красив и остроумен тип. — Ще ме води на ресторант в събота вечер — подхвърлям й с безгрижна усмивка и отново свеждам поглед към клавиатурата.

— О, така значи — казва тя и напъхва в ластиче една от купчинките писма върху бюрото си. — Добре че ми каза, защото преди време Люк Брандън ме пита дали си имаш гадже.

За момент буквално замръзвам. Люк Брандън е питал дали си имам гадже ли?

— Наистина? — отвръщам с възможно най-естествен и безразличен тон. — Кога… кога те е питал?

— Всъщност онзи ден — казва тя. — Филип ме прати на брифинга в „Брандън Къмюникейшънс“, тогава ме попита. Съвсем между другото, нали разбираш…

— И ти какво му каза?

— Че си нямаш — захилва се Клеър. — Не си падаш по него, нали?

— Не, разбира се! — отвръщам, като врътвам възмутено очи към небето.

Но, да си призная, чувствам се доста въодушевено, когато се обръщам отново към компютъра си. Люк Брандън! Така де, не че го харесвам или нещо подобно… ама все пак… Люк Брандън!


„Този гъвкав пенсионен план — продължавам да пиша — предлага редица възможности за допълнителни печалби и осигурява солидна сума при пенсионирането. Например, ако типичният работещ тридесетинагодишен мъж инвестира в този пенсионен фонд по сто лири стерлинги месечно…“


„Мамка му! — изведнъж просветва в главата ми и спирам да пиша насред изречението. — Каква тотална досада! Та аз заслужавам повече от това!“

Заслужавам повече от това да седя в този мърляшки офис, да преписвам дивотии от някаква скапана брошура, опитвайки се да ги превърна в нещо като вдъхваща доверие журналистика. Заслужавам някаква по-интересна работа от тази тук. Или по-добре платена. Или и двете.

Подпирам се с лакти върху бюрото и облягам брадичка на дланите си. Време е за ново начало! Защо и аз да не се захвана с нещо такова, като новата работа на Ели? Не че ме е страх от малко по-яко бачкане, нали така? Защо не взема да сложа в ред живота си — ще се обърна към някой „ловец на глави“ от лондонското Сити и чрез него ще си намеря работа, за която всички да ми завиждат! Ще получавам огромна заплата, ще разполагам със служебна кола и всеки Божи ден ще нося дрехи от „Карън Милън“. И никога, никога повече няма да ми се налага да се тревожа за пари.

Чувствам се безкрайно въодушевена. Ами да! Това е отговорът на всички проблеми. Ще бъда…

— Клеър — подхвърлям уж между другото, — кои в Сити-то получават най-високи заплати?

— Откъде да знам — отговаря Клеър и смръщва вежди замислено. — Брокерите на фючърси може би? (Спазарени предварително стоки (от рода на зърнени храни, вълна, памук и др.) с уговорка за заплащане при доставянето им — Бел. прев.)

Край, решено. Ще бъда брокер на фючърси. Фасулска работа.


И наистина се оказва фасулска. Толкова фасулска, че още в десет часа на другата сутрин крача нервно към входа на „Уилям Грийн“ — най-реномираните „ловци на глави“ в Сити-то. Когато бутвам да отворя остъклената врата на сградата, мярвам отражението си и усещам тръпка на триумфална възбуда. Господи, ама НАИСТИНА ли го правя? Не сънувам ли?

Не, не сънувам. Облечена съм в най-страхотно деловия си черен костюм плюс тъмни чорапи и черни обувки с високи токчета. С „Файнаншъл Таймс“ под мишница, естествено. А освен дамската си чантичка нося и дипломатическо куфарче — от онези, дето се заключват с цифрова комбинация. То ми е подарък от мама за една Коледа, но аз така и никога не го използвах. Отчасти защото е доста тежко и обемисто, а отчасти и защото съм забравила комбинацията, така че в действителност изобщо не мога да го отворя. Но видът му подхожда много на настоящата ми роля. А това е най-важното, нали така?

Джил Фокстън — жената, с която имам среща — беше много мила по телефона, когато й казах, че искам да сменя кариерата си, и остана силно впечатлена от досегашния ми професионален опит. Натраках си набързо СиВи-то и й го пуснах по електронната поща — добре де, признавам, поукрасих го мъничко, ама това си е съвсем в реда на нещата, нали така? Човек трябва да умее да се продава. И номерът мина, защото тя ми звънна десетина минути, след като го беше получила, и ме покани да отида да се видим, защото имала някои интересни възможности за мен.

Интересни възможности за мен! Това така ме развълнува, че буквално не ме свърташе на едно място. Веднага отидох при Филип и му казах, че искам да ме освободи от работа на другия ден, за да мога да заведа племенника си на зоологическа градина. И той се съгласи, без изобщо да подозира какво го очаква. Ще бъде като поразен от гръм, когато открие, че за една нощ съм се превърнала от мижава уж журналистка в суперценен и преуспяващ брокер на фючърси.

— Здравейте — казвам самоуверено на жената на рецепцията. — Идвам при Джил Фокстън. Аз съм Ребека Блумууд.

— От…?

О, Боже, няма начин да кажа, че съм от „Успешно спестяване“, нали така? Защото до Филип може да стигне слухът, че се оглеждам за нова работа.

— От… всъщност от никъде — отговарям и се засмивам с привидно безгрижие. — Просто Ребека Блумууд. Срещата ми с Джил е за десет часа.

— Чудесно — отвръща жената с усмивка. — Седнете, моля, да изчакате.

Вдигам от пода дипломатическото си куфарче и се отправям към тапицираните с черна мачкана кожа полукресла, като се старая да не издавам нервността си. Сядам и хвърлям изпълнен с надежда поглед към купчинката списания, пръснати по ниската масичка за кафе пред мен (уви, нищо интересно, само глупости от сорта на „Икономист“), после се облягам назад и се оглеждам наоколо. Трябва да призная, че фоайето им изглежда доста внушително. С шадраванче по средата, с плавно извиващо се нагоре широко стъклено стълбище, а в дъното на дългия сякаш няколко километра коридор се виждат изработените като същински произведения на изкуството остъклени асансьорни кабинки, И то не една или две, а около десетина. Да ме вземат мътните, ама това място трябва да е наистина грамаданско.

— Ребека? — изниква изведнъж пред мен русокосо момиче в кремав костюм с панталон.

Хубав костюм. Даже много хубав костюм.

— Здрасти! — казвам. — Джил?

— Не, аз съм Ейми — усмихва се блондинката. — Асистентката на Джил.

Уау!! Върхът! Да пращаш асистентката си да посреща хората, които идват при теб, сякаш си много велика и заета, за да го правиш лично. Хм, може би и аз ще натоваря асистентката си с тази задача, когато стана важен брокер на фючърси и Ели, примерно, дойде да се видим. Или не, по-добре ще е да имам МЪЖ за асистент — и двамата с него ще се влюбим! Господи, ще бъде също като на кино! Преуспяващата финансово и с висок статус жена и сладкият, чувствителен…

— Ребека? — Отърсвам се от мечтите си и виждам Ейми да ме гледа с любопитство — Готова ли сте да ви заведа при Джил?

— Да, разбира се! — отвръщам весело и вдигам дипломатическото си куфарче.

Докато вървя след нея през просторното фоайе към асансьорите, крадешком оглеждам още веднъж костюма й — и погледът ми попада върху дискретното етикетче на „Емпорио Армани“. Не може да бъде! „Емпорио Армани“! Тук АСИСТЕНТКИТЕ носят „Емпорио Армани“! С какво ли тогава ще е облечена самата Джил? В „Кристиан Диор“ може би? Господи, вече го обичам това място!

Качваме се с един от асансьорите до шестия етаж и поемаме по безкрайни коридори, застлани с дебели меки килими.

— Значи искате да бъдете брокер на фючърси, така ли? — пита Ейми по едно време.

— Да — казвам. — Такива са намеренията ми.

— И вече имате известна представа какво изисква тази работа, предполагам.

— Ами, знаете ли — отвръщам със скромна усмивка, — доста съм писала по въпроси от всички финансови сфери, така че се чувствам доста добре подготвена.

— Чудесно — казва Ейми и ми се усмихва. — Защото понякога идват хора, които си нямат ни най-малка представа за какво става дума. А после Джил им задава един-два стандартни въпроса и…

И тя прави жест с ръка, който макар и да не знам какво точно означава, но определено не изглежда добре.

— Именно! — заявявам с възможно най-небрежна самоувереност. — И по-точно… какъв тип въпроси?

— О, нищо особено — отвръща Ейми. — Вероятно ще ви попита… о, не знам всъщност. Нещо от рода на: „Как ще изтъргувате една пеперуда?“, или „Каква е разликата между отворени и затворени разноски?“, или „Как ще калкулирате датата на изтичането на срока на фючърса?“ С една дума, въпроси от най-елементарно естество.

— Именно — повтарям и преглъщам мъчително. — Страхотно.

Нещо в мен ми казва да се обърна и да побягна — но вече сме спрели пред една врата от светло дърво.

— Пристигнахме — усмихва ми се Ейми. — Какво предпочитате, чай или кафе?

— Кафе, моля — отвръщам любезно, макар да ми се иска да кажа „Як джин, моля“.

Ейми почуква деликатно на вратата, отваря я, пуска ме да мина напред и оповестява:

— Ребека Блумууд.