Искрено Ваш, Питър Джонсън, мениджър на отдел „Сметки на клиенти“

Десет

В понеделник сутрин се събуждам доста рано, с усещането на някаква пустота в душата. Погледът ми се зарейва към неотворените пазарски торби, струпани в ъгъла на стаята ми, и в същия миг бързо отскача встрани. Знам, че похарчих твърде много пари в събота. Знам, че не трябваше да си купувам два чифта обувки. Знам, че не трябва да си купувам и онази пурпурночервена рокля. Изхарчих общо… Всъщност, не искам да мисля колко съм изхарчила. „Сети се за нещо друго, веднага!“, заповядвам си мислено. Нещо друго. Каквото и да е.

Усещам обаче някъде дълбоко в мозъка ми глухо да ръмжат двете ужасяващи за мен чувства-чудовища: Вината и Паниката.

Вина Вина Вина Вина

Паника Паника Паника Паника

Ако им позволя, те ще се промъкнат и ще ме превземат цялата. Ще се почувствам тотално парализирана от угризения и страх. Така че бързам да приложа един мой си отдавна заучен трик: да не слушам това глухо ръмжене. Просто изключвам „звука“ в глъбините на мозъка си и край, повече нищо не ме тревожи. Въпрос на самосъхранение. Мозъкът ми е много добре трениран в това отношение.

Другият трик, който използвам, е да се разсейвам с различни други мисли и занимания. Ето защо ставам, пускам радиото, вземам си душ и се обличам. Глухото ръмжене е все още някъде там, дълбоко в мен, но малко по малко постепенно заглъхва. И когато влизам в кухнята да си направя чаша кафе, вече почти не го чувам. Усещам да ме залива предпазлива вълна на облекчение — същото, което човек изпитва, когато таблетката болкоуспокоително най-сетне премахне главоболието му. Вече мога да се отпусна. Ще се оправя.

На излизане спирам в антрето, за да се огледам в огледалото (блуза — „Ривър Айланд“; пола — „Френч Кънекшън“; чорапи — „Прити Поли Велвит“; обувки — „Ревъл“) и посягам да сваля от закачалката палтото си (палто — „Хоуз ъф Фрейзър Сейл“). И точно тогава сутрешната поща се изсипва през процепа на входната врата. Отивам да я вдигна. Плик с изписан на ръка адрес и пощенска картичка от Малдивите за Сузи. А за мен — два очевидно служебни плика, от онези с прозорчетата. Единият е от „Виза“, другият — от Ендуич Банк.

За момент сърцето ми буквално спира да бие. Откъде накъде второ писмо от банката? Ами „Виза“? Какво искат още? Не могат ли просто да ме оставят на мира?

Грижливо оставям писмата за Сузи върху шкафчето в антрето, а моите две пъхвам в джоба на палтото си, като си казвам, че ще ги прочета на път за работа. Щом се кача в метрото, ще ги отворя и ще ги прочета и двете, колкото и да са неприятни.

Наистина точно така ще направя. Честно. Вървейки по тротоара, си обещавам, че ще прочета писмата.

Но когато свивам зад ъгъла и тръгвам по другата улица, виждам пред една от къщите боклукчийски контейнер. Огромен жълт боклукчийски контейнер, вече наполовина пълен. От къщата влизат и и излизат строителни работници и изсипват в него чували с дървени парчетии и мазилка. Купища боклуци.

И в ума ми се промъква една мисълчица.

Намалявам крачка, а когато стигам до контейнера, спирам и се заглеждам втренчено в него, сякаш съм заинтригувана от думите, изписани на една от външните му стени. Стоя така, с разтуптяно до пръсване сърце, докато работниците не се прибират обратно в къщата и наоколо вече няма никой, който да ме види. После бързо измъквам двете писма от джоба си и ги мушвам отстрани между боклуците.

Край, няма ги.

Все още съм до контейнера, когато един работник минава покрай мен с две торби натрошена гипсова мазилка и ги изсипва вътре. Сега вече наистина изчезнаха. Погребани под слой гипсови парчетии, непрочетени. Никой никога няма да ги намери.

Слава Богу, изчезнаха.

Бързо обръщам гръб на контейнера и продължавам пътя си. Но вече с много по-лека стъпка и с по-ведро усещане.

Не след дълго вече се чувствам невинна като младенец, пречистена от всякаква вина. Така де, никакви прегрешения не могат да ми се вменят, щом като изобщо не съм ги чела тези писма, нали? Също както не нося вина и за това, че не съм ги получила, нали? На влизане и станцията на метрото вече съвсем искрено се чувствам така, сякаш тези писма никога не са съществували.


Когато стигам в офиса, включвам компютъра си, делово кликвам върху иконката за нов файл и започвам да пиша материала си за пенсиите, Защото ми хрумва, че ако работя наистина здравата, Филип ще ме повиши, с което ще нарасне и заплатата ми. Ще оставам до късно всяка Божа вечер, ще го впечатля силно с моята всеотдайност към работата и той ще си даде сметка, че значително ме подценява. Може дори да ме направи асоцииран редактор или нещо подобно.

„В днешно време — пиша скорострелно — никой от нас не може да разчита на това, че правителството ще се грижи за нас на стари години. Ето защо е желателно колкото е възможно по-рано да започнете да планирате пенсионните си спестявания — най-добре още в деня, когато подпишете първия си трудов договор.“

— Добро утро, Клеър — казва Филип, влизайки в офиса, все още с палто. — Добро утро, Ребека.

Аха! Сега е моментът да го впечатля!

— Добро утро, Филип — отговарям с дружелюбна деловитост. След което, вместо да се облегна назад на стола си и да започна да го разпитвам как е изкарал уикенда, аз се врътвам отново към компютъра си и пак започвам да пиша. И то с такава бясна скорост, че текстът на екрана се нагьчква със сгрешени букви. Добре де, признавам, аз поначало не владея кой знае колко съвършено клавиатурата. Ама на кого му пука? Важното е, че изглеждам страшно професионално.

„Чусто вяй-доблото ришиние е да исберете пенсионнниа план на вашта компания. Но ако тва не е въсможво, на падара имй десетки друи пенсионни анове, так са почни от…“

Спирам и се присягам да взема брошурата на един от пенсионните фондове, после я прелиствам делово, като спирам поглед ту тук, ту там, сякаш подбирам от страниците само критично важната информация.

— Как мина уикенда, Ребека? — пита Филип.

— Чудесно, благодаря — отвръщам, като вдигам поглед от брошурата, сякаш изненадана от това, че ме прекъсва, когато работя.

— Ние пък в събота се качихме с колата нагоре по Фулхам Роуд, до оня, нашумелия планински курорт, дето е над твоя баровски квартал.

— Аха — отронвам разсеяно.

— В днешно време било модно да се ходи точно по такива места. Жена ми беше чела статия на тази тема в някакво списание. И си е истина, да ви кажа. Във Фулхам беше пълно с шик мадами, от онези, на които парите им идват от разни доверителни фондове.

— Сигурно — правя поредния си небрежен принос към разговора.

— Мисля си, че точно така трябва да започнем да те наричаме и теб, Ребека — заявява Филип с леко изпръхтяване. — Нашата шик мадама.

Шик мадама ли? За какво всъщност става дума?

— Именно — отвръщам, като му се усмихвам любезно.

Така де, той е шефът. Може да ме нарича както си…

О, не, задръж. Чакай, чакай малко. Да не би Филип да си мисли, че съм някоя богаташка? Да не би да си е въобразил, че разполагам с доверителен фонд или друга подобна смехория?

— Ребека — обажда се Клеър, с телефонна слушалка в ръка, — телефонно обаждане за теб. Някой си Таркуин. Прехвърлям ти го.

Филип се захилва, един вид „Аз нали ви казах“, след което се врътва и поема към неговата си офискутийка, а аз зяпвам след него изумена и объркана. Хубава работа, всичко се прецака. Защото ако Филип смята, че имам странични доходи, никога няма да ми повиши и заплатата, нали така?

Но пък, за Бога, откъде накъде ще си мисли подобна дивотия?

— Бекиии — проточва Клеър многозначително и кима към звънящия телефон на бюрото ми.

— О! — отвръщам. — Да, добре. — Вдигам слушалката и казвам: — Здравейте, Ребека Блумууд на телефона.

— Беки — долита до слуха ми неповторимият, глухо стържещ глас на Таркуин. Звучи изнервено, сякаш дни наред е събирал кураж за това обаждане. Може и така да е. — Толкова се радвам да чуя гласа ти. Знаеш ли, много често си мисля за теб.

— Така ли? — казвам колкото се може по-ненасърчително.

Добре де, хубаво, знам, че е братовчед на Сузи и тъй нататък, ама пък, честно казано…

— Аз… на мен… ще се радвам да прекарам малко повече време в твоята компания — изрича явно преглъщайки от притеснение Таркуин. — Бих искал да те поканя на вечеря, може ли?

О, Боже. Какво се предполага, че бих могла да отговоря? На едно толкова невинно предложение! Така де, не ме е попитал: „Може ли да спя с теб?“ или „Може ли да те целуна?“ Защото в такъв случай с чиста съвест мога да му кажа: „Не!“ Докато ако отхвърля поканата му за вечеря, все едно му казвам: „Ти си толкова неприятен, че ми е непоносимо дори да прекарам два часа на една маса с теб.“

Което, впрочем, е доста близо до истината, ама все пак не върви да му го кажа, нали така? Пък и в последно време Сузи се държа толкова мило с мен, че наистина ще й докривее, ако отрежа категорично любимия й братовчед.

— Предполагам, че да — отговарям е пълното съзнание, че не звуча особено въодушевено.

Давам си сметка, разбира се, че е много по-почтено да му заявя направо: „Не си падам по теб.“ Ама някак си не ми стиска да го направя. Да си призная, по-лесно ще ми е да приема и да изляза на вечеря с него. Така де, няма начин да е чак пък толкова ужасно, нали?

Пък и не е задължително наистина да отида. Ще измисля някаква неотложна причина, ще му се обадя в последния момент и отменя срещата. Чиста работа. И съвсем лесна при това.

— До неделя ще съм в Лондон — казва Таркуин.

— Ами да се видим тогава в събота вечер — казвам ведро. — Точно преди да заминеш.

— В седем? — пита той.

— Какво ще кажеш за осем? — предлагам аз.

— Добре — съгласява се той. — В осем.