— Ама вие да не сте гаджета? — питам като пълна тъпачка. — Ти и тя?

— Да — отвръща Том и ми се ухилва широко. — От доста време вече.

Тотална безсмислица! Защо Дженис и Мартин и дума не обелиха за това, че Том си има гадже? А пък ми разправиха надълго и нашироко за всички останали промени в живота му!

Хайде бе, Том, дето си падаше по мен, си има гадже!

— Здравейте! — казва Луси.

— Здрасти — поздравявам на свой ред. — Аз съм Ребека. Сьседското момиче. Другарчето от детинство. И тъй нататък.

— О, РЕБЕКА — отронва тя и хвърля бърз поглед към Том.

Това пък какво значи? Да не би да са говорили за мен? О, Боже, да не би Том все още да си пада по мен? Доста неудобно положение.

— Точно така! — отвръщам ведро и лекичко изхихиквам.

— Имам чувството, че съм ви виждала някъде и преди — отбелязва Луси замислено. В следващия миг очите й светват. — Ами да, работите в „Али Смит“, нали?

— Не! — отвръщам малко прекалено остро.

— О! — казва тя. — Струва ми се, че ви видях…

Господи, не мога да допусна до ушите на мама и татко да стигне слух, че работя в някакъв си магазин. Защото те тогава ще си помислят, че ги лъжа за целия си живот в Лондон, а в действителност съм фалирала и живея на границата на мизерията.

— Проучване — отвръщам хладнокръвно. — Аз всъщност съм журналист.

— Ребека е финансов журналист — отбелязва Том. — И наистина си разбира от работата.

— Разбирам — казва Луси, а аз й отправям снизходителна усмивчица.

— Родителите ми винаги се вслушват в съветите на Ребека — допълва Том. — Онзи ден баща ми каза, че си му помогнала много по някакъв финансов въпрос. За смяна на пенсионния фонд, струва ми се.

— Правя каквото мога — казвам скромно и отправям към Том една специална усмивка в стил „другарче от детинство“.

Не че ревнувам или нещо подобно, ама ми става все пак малко криво, като гледам как Том се усмихва със светнал поглед на тази Луси, която, да си го кажем направо, има доста скапана коса, въпреки че дрехите й са по-скоро хубави. Впрочем, сега ми прави впечатление, че и самият Том е облечен твърде добре. О, ама какво става тук? Има нещо сбъркано в цялата тази работа! Предполага се, че на Том мястото му е в онази негова къща „като за начало“ в Рейгейт, а не да ми обикаля из скъпите бутици на Лондон, изтупан почти прилично.

— Налага се да тръгваме — казва Том.

— Ще изпуснете влака ли? — питам снизходително. — Сигурно е кофти да се живее толкова далеч.

— Не е чак толкова зле — намесва се Луси. — Всяка сутрин стигам до „Уедърбай“ за не повече от четиридесет минути.

— Работиш в „Уедърбай“, така ли? — питам изненадано.

Ама какво става?! Как пък така изведнъж ВСИЧКИ около мен се озоваха на баровски позиции в лондонското Сити?

— Да — казва Луси, — аз съм един от политическите им съветници.

Какво? Какво значи това? Да не иска да каже, че наистина има ум в главата или нещо подобно? О, Боже, става все по-лошо и по-лошо.

— Имаме още време до влака — отбелязва Том с поредна влюбена усмивка към Луси. — Първо ще отскочим до „Тифани“. Да изберем нещичко за Луси, която другата седмица има рожден ден — добавя той и започва да навива около пръста си кичур от косата й.

Ааа, не, не издържам повече! НЕ Е ЧЕСТНО! Защо АЗ нямам гадже, което да ми купува нещичко от „Тифани“?

— Е, радвам се, че се видяхме — измърморвам припряно. — Много поздрави на майка ти и баща ти, Том — казвам и не мога да се въздържа да не добавя леко хапливо: — Странно, защо ли не ми споменаха нищо за Луси. Онзи ден се видяхме, а те и думичка не обелиха за нея.

Хвърлям й пълен с невинно учудване поглед: „Ха сега да те видя!“

В същия миг обаче виждам, че двамата с Том отново се споглеждат бързо.

— Вероятно не са искали да… — започва Том и млъква рязко.

— Какво? — питам неразбиращо.

Настъпва дълга, мъчителна пауза. После Луси казва:

— Том, ще отида за секунда да погледна нещо на онази витрина — и се отдалечава, като ни оставя насаме.

Боже, ама че мелодрама! Аз явно съм „третата страна“ в тяхната връзка.

— Том, какво има? — питам, като се позасмивам лекичко.

Ама то и без това е очевидно, нали така? Том все още си пада по мен. И Луси го знае.

— Господи — въздъхва Том и разтрива с длан лицето си. — Виж, Ребека, не ми е лесно да ти го кажа. Но мама и татко знаят за… чувствата ти към мен. Не са споменали за Луси пред теб, защото са мислили, че ще… че ще бъдеш разочарована.

Какво? Това да не е някаква ТЪПА ШЕГА? Не помня друг път да съм била толкова силно шокирана. За момент буквално се вцепенявам от изумление.

— За чувствата ми към теб ли? — успявам най-сетне да попитам невярващо. — Ти да не се майтапиш?

— Ами виж сега, личи ти — казва ми той, присвивайки рамене. — Мама и татко ми казаха как онзи ден непрекъснато си ги разпитвала за мен и за новата ми къща… — Забелязвам в очите му израз на съжаление. О, Боже, ужасно! Как е възможно да си мисли, че аз… — Наистина те харесвам, Беки — добавя Том, — само че не…

— Ама аз бях просто ЛЮБЕЗНА! — изръмжавам. — Изобщо НЕ СИ ПАДАМ по теб!

— Добре — казва той, — дай да не говорим за това, става ли?

— НЕ СИ ПАДАМ ПО ТЕБ! — виквам яростно. — И никога не съм си падала! Затова и не излязох нито веднъж с теб, като ме канеше по срещи! Когато бяхме шестнадесетгодишни, помниш ли?

Млъквам и го поглеждам триумфално — само за да видя, че изявлението ми не му е направило абсолютно никакво впечатление. Изобщо не го е чул. Или пък, ако го е чул, вероятно си въобразява, че щом като все още помня тийнейджърското ни минало, значи съм луда по него. Но пък в такъв случай, ако настоявам, че няма нищо подобно, той ще вземе да си мисли, че едва ли не умирам за него. Господи, ама че гадна каша!

— Хубаво — казвам примирено, като се опитвам да насъбера останките от женското си достойнство. — Явно комуникацията помежду ни куца, ама карай да върви. — Хвърлям поглед към Луси, която продължава да зяпа във вътрината и да се преструва, че не надава ухо какво си говорим. — Не си падам по гаджето ти, кълна се — подвиквам й аз. — И никога не съм си падала. Хайде, чао!

След което се отдалечавам с бодра крачка от тях, стабилно лепнала широка безгрижна усмивка върху лицето си.


Като свивам зад ъгъла обаче, усмивката ми доста бързо се изпарява и след няколко крачки се отпускам тежко на някаква пейка. Колкото и да не ми се иска да е така, но, да си призная, чувствам се унижена. Цялата тази работа, естествено, е безумно комична. Искам да кажа това, дето Том Уебстър си мисли, че съм влюбена в НЕГО. Ама така ми се пада, като се държа прекалено любезно с родителите му и се преструвам, че ме интересуват скапаните му кухненски шкафове и плочки. Следващия път, когато ми заговорят за него, ще се прозея с досада или просто ще си тръгна. Или пък ще почна да им разправям за моето гадже, ха-ха. Това ще им запуши устата на всички, нали така? Пък всъщност, на кого му пука какво си мислят за мен?

Добре де, знам, знам. Знам, че изобщо не трябва да ми пука какво си мислят Том Уебстър и мацката му. Ама въпреки това… да си призная, малко ми е терсене. Защо, по дяволите, АЗ си нямам гадже? В момента дори няма никой, по когото да си падам. Последната ми сериозна връзка беше с Робърт Хейман, а с него се разделихме преди цели три месеца. А на всичкото отгоре него дори не съм го и харесвала особено много. Викаше ми „миличко“, а когато ходехме заедно на кино, имаше навика да се майтапи с мен, като ми закрива очите с ръце при някои по-така сцени. И въпреки че на няколко пъти му казах да престане, той пак продължи да го прави. Направо ОТКАЧАХ. Дори сега, като си го спомня, усещам как се напрягам и цялата настръхвам от яд.

Ама все пак беше гадже, нали така? Някой, на когото да звъннеш през работно време, с когото да ходиш по купони и да го използваш като тапа за запушване на устата на разни досадници. Може би пък не трябваше да го зарязвам, а? Може пък да си беше съвсем наред човекът.

Въздъхвам дълбоко, ставам и отново поемам по улицата. Като цяло, доста скапан ден. Първо ме уволняват, а после Том Уебстър се държи снизходително с мен. А на всичкото отгоре сега няма и с какво да си запълня вечерта. Мислех си, че ще се прибера скапана от цял ден работа в бутика, затова и не си дадох труд да си организирам нещо.

Е, имам поне двадесет лири.

Хм, двадесет лири. Добре де, ще си купя двойно капучино и пакет шоколадови бисквити. И две списания.

Някакъв аксесоар или пък козметика. Или едни обувчици. Всъщност, действително ИМАМ НУЖДА от нови обувки — пък и преди време видях в „Хобс“ едни наистина много сладички, с квадратна муцунка и доста нисък ток. След като си изпия кафето, ще отскочи дотам, таман ще видя и новата им колекция от облекла. Господи, заслужавам малко да се поглезя след този кошмарен ден. Имам нужда и от нови чорапи за работа. А, да, и от несесер за нокти. Може би и от някоя книга, която да си чета в метрото…

Когато стигнах в „Старбъкс“ и се наредих на опашката, за да си взема капучино и бисквитки, вече се чувствах много по-щастлива.


Фърст Банк Виза Кемъл Скуеър 7 Ливърпул

----------------------------------------------------------------------------

Миз Ребека Блумууд

Бърни Роуд 4, ап. 2

Лондон


15 март 2000 г.


Скъпа миз Блумууд,


Фърст Банк Виза карта № 1475839204847586


Благодаря за писмото Ви от 11 март.


Предложението Ви за безплатен абонамент за „Успешно спестяване“ е изключително любезно, както и поканата Ви за обяд в „Иви“. За Жалост, на нас, служителите на Фърст Банк Виза, ни е забранено да приемаме подобни подаръци.


Надявам се в най-скоро време да получим просроченото минимално заплащане по кредита Ви, което възлиза на 105.40 лири стерлинги.