Изведнъж замръзвам със зяпнала уста. Какво става тук?

Чакай, чакай малко сега! Какво носи онова момиче там? Моите зеброви дънки! И приближава към пробните кабинки! О, Боже!! Тя иска да ги пробва. Но те са МОИ!

— Здравейте — поздравява момичето усмихнато, приближавайки към мен.

— Здравейте — отвръщам, като се опитвам да запазя самообладание. — Ъъъ… колко дрехи внасяте?

— Четири — показва ми закачалките в ръцете си момичето. На стената зад мен има четири стилни кукички, номерирани с „1“, „2“, „3“ и „4“. На тях висят изящни плочки със съответната цифра, които раздаваме на влизащите в кабинките клиентки. И ето че сега момичето стои пред мен и чака да му дам плочка с цифрата „4“, за да влезе в пробната. Да, ама аз не мога да го направя.

Не мога — буквално физически не мога — да я пусна да влезе да пробва МОИТЕ дънки.

— Всъщност — чувам се да казвам, — позволено е да се внасят само по три дрехи.

— Така ли? — възкликва изненадано момичето. — Но тук… — посочва кукичките с плочки.

— Да, знам — отговарям хладнокръвно. — Току-що промениха правилата. Съжалявам — казвам с възможно най-неотзивчива усмивка.

Това, което правя, май си е чиста злоупотреба с властта. Не позволявам на хората да пробват дрехи! Та аз мога да им съсипя живота!

— О, добре — отвръща момичето. — Ами тогава ще оставя при вас.

— Това тук — казвам припряно и сграбчвам зебровите дънки.

— Не, не това — отвръща момичето. — Мисля че…

— Задържаме дрехата, която е най-отгоре — заявявам хладнокръвно и отново пускам неотзивчивата усмивка. — Съжалявам.

Слава Тебе, Господи, че на света съществуват неотзивчиви продавачки и тъпи, безсмислени правила. Хората до такава степен са свикнали с тях, че на това момиче и през ум не му минава да подложи думите ми на съмнение. То само извърта примирено очи към небето, грабва от ръката ми плочката с изписаната на нея цифра „3“ и се промъква край мен, за да влезе в кабинката, а аз оставам с въжделените си дънки в ръце.

Добре, и сега какво? Откъм кабинката на момичето чувам вдигане и сваляне на ципове, потракване на закачалки. Няма да й отнеме много време да пробва трите дрехи, който внесе. След което ще излезе и ще поиска зебровите дънки. О, Боже! Какво да правя? За няколко мига оставам парализирана в нерешителност. После звукът от дръпването на завесата на една от кабинките ме изтръгва от вцепепението ми. Светкавично се навеждам, мушвам дънките под завеската на празната пробна от другата ми страна и отново се изправям с най-невинна физиономия.

След миг Даниел приближава до мен забързано, с бележник в ръце.

— Всичко наред ли е? — пита тя. — Справяш се, нали?

— Чудесно — отвръщам и й хвърлям вдъхваща доверие усмивка.

— Точно уточнявам графика за обедните почивки — продължава тя. — Ако издържиш до три, после можещ да ползваш един, вместо половин час.

— Няма проблем — отвръщам с възможно най-позитивен тон и с глас на „служител на месеца“, въпреки че си мисля: „ДО ТРИ? АМИ ЧЕ АЗ ЩЕ ПУКНА ОТ ГЛАД ДОТОГАВА!“

— Добре — кимва Даниел и се дръпва в ъгъла на щанда, зад който стоя, за да нанесе промените в графика си.

И точно в този момент един глас казва:

— Ако обичате, бихте ли ми подали дънките сега?

О, Боже! Пак това момиче! Как пък успя да пробва всички онези дрехи толкова бързо?! Да не е прероден Худини или нещо подобно?

— Избрахте ли си нещо? — питам, изцяло пренебрегвайки искането й. — Черната пола е наистина чудесна. Двете цепки отстрани са…

— Не, не си избрах — прекъсва ме момичето и тръсва трите тоалета на щанда пред мен (свалени от закачалките им и доста изпомачкани между впрочем). — Аз всъщност исках най-вече дънките. Бихте ли ми ги дали сега?

Сърцето ми забива лудешки.

— Какви бяха дънките? — питам, като лекичко повдигам вежди в съчувстващо разбиране. — Светлосиви, нали? Можете да ги вземете оттам, на рафта до…

— Не! — срязва ме момичето нетърпеливо. — Дънките със зеброва шарка, които ви оставих преди малко.

— О! — отвръщам безизразно. — А, да. Но не съм сигурна къде са. Може би друга клиентка ги е взела.

— Но аз ви ги дадох на вас! Предполага се, че трябваше да ми ги пазите!

— Ааа — казвам с вече дежурната си неотзивчива усмивка, — боя се, че не носим отговорност за изчезнали тоалети, които клиентките оставят на щанда при нас, когато влизат в пробните.

— О, за Бога! — възкликва момичето, като ме гледа така, сякаш съм някакъв тъпоумен дебил. — Та това е смешно! Няма и половин минута, откакто ви ги оставих в ръцете! Как така изведнъж изчезнаха?

Мамка му! Наистина е бясна. Все повече повишава глас и хората започват да ни гледат.

— Някакви проблеми? — пропява сиропиран гласец.

Оглеждам се ужасено. Даниел приближава към нас със сладникава усмивка и прикрито заплашителен израз на лицето. „Само без паника!!“, скръцвам си мислено със зъби. Все едно, никой нищо не може да докаже. Пък и всеки знае, че клиентките са голяма напаст.

— Дадох на тази ваша продавачка да ми пази един чифт дънки, защото бях взела четири неща, а се оказа, че имам право само на три — започва да обяснява момичето.

— На три ли? — вдига вежди Даниел — Имате право да внасяте по четири дрехи в пробната. — И тя ме поглежда с израз, който, да си кажа правото, не е ама никак дружелюбен.

— Така ли? — питам най-невинно. — О, Боже, извинете. Мислех, че са три. Нова съм тук, нали разбирате… — провлачвам извинително.

— Аз пък МИСЛЕХ, че са четири! — прекъсва ме момичето ядосано. — Та нали ето там имате плочки с цифрата „4“! — Въздъхва нетърпеливо и добавя: — Както и да е, дадох й дънките и влязох да премеря другите три неща. После излязох да взема дънките, но те бяха изчезнали.

— Изчезнали? Къде са изчезнали? — пита Даниел остро.

— Не съм сигурна — отвръщам, като се опитвам да изглеждам също толкова удивена, колкото и останалите. — Може би ги е взела друга клиентка.

— Но вие ги държахте! — възкликва възмутено момичето. — Да не искате да кажете, че някой е дошъл и ги е изтръгнал насила от ръцете ви?!

А бе, я ми се разкарай от главата! Ама какъв й е проблемът на тая?! Каква е тази мания за някакъв си чифт ДЪНКИ, за Бога?!

— Можете да си вземете друг чифт — предлагам припряно, като се старая да звуча колкото се може по-дружелюбно.

— НЯМА друг чифт — ледено отсича момичето. — Взех ги от рафта за намалени стоки.

— Мисли, Ребека, мисли! — казва настойчиво Даниел. — Може да си ги прибрала някъде?

— Ами… може — отвръщам неопределено. — Тук беше такава навалица, че нищо чудно да съм ги сложила на рафта и предполагам, че някоя друга клиентка ги е взела — допълвам и леко присвивам рамене, един вид „Знаете ги каква напаст са клиентките“.

— Момент — изведнъж казва остро момичето. — Какво е това там?

Проследявам погледа й и замръзвам. Зебровите дънки са се плъзнали и част от тях се подават изпод завесата на кабинката до щанда. За момент и трите оставаме втренчени в тях.

— Божке — успявам да кажа най-сетне, — ето ги и тях!

— А какво всъщност правят там? — пита Даниел.

— Не знам — отвръщам. — Те може би… — Преглъщам, стараейки се да мисля колкото се може по-бързо. — Може би са…

— СКРИЛИ сте ги! — невярващо възкликва момичето. — Нарочно сте ги скрили! Първо не ми дадохте да ги пробвам, а после сте ги скрили!

— Предположението ви е смешно! — отговарям колкото се може по-убедително, но усещам, че се изчервявам.

О, Боже, защо съм се родила такава, че да се изчервявам, ЗАЩО!

— Ти, малка… — избухва момичето, но на секундата се овладява и се обръща гневно към Даниел: — Искам да направя официално оплакване.

— Ребека — казва Даниел, — ела в офиса ми, моля.

Чакай сега малко, ама тя няма ли да ме подкрепи? Няма ли да защити екипа си пред обществото? Какво става с „обединения фронт“?

— Веднага! — добавя остро Даниел и аз чак подскачам от уплаха. Докато вървя бавно към офиса й (ама че „офис“, по-скоро килерче за метли), виждам другите продавачки да ме зяпат и да се побутват. О, Боже, какъв срам! Но пък всичко ще се оправи, сигурна съм. Ще се извиня и ще обещая да не правя повече така, може и да предложа да работя извънредно. Стига само да не ме…


Е, не, не мога да го повярвам! Уволни ме! Не съм работила и един ден и вече ме изхвърлиха. Бях толкова шокирана, когато ми го заяви, че почти се разплаках. Мислех, че се спрявам страхотно — така де, като изключим инцидента със зебровите дънки. Очевидно обаче скриването на дреха от клиент е едно от онези неща, които водят до автоматично уволнение. (Но пък НЕ Е ЧЕСТНО да ме уволнява, защото изобщо не ме предупреди за това по време на интервюто!)

Докато свалям сивите панталони и тенйска в една от кабинките, на сърцето ми ляга камък. Кариерата ми в модния бизнес приключи дори още преди да е започнала. За отработените днес часове ми дадоха само двадесет лири — и на всичкото отгоре Даниел каза, че това било проява на великодушие от нейна страна. А като я попитах дали мога да си избера набързо някои дрешки, които да купя, използвайки служебната отстъпка, ме изгледа така, сякаш й се иска да ме удари.

Мамка му, всичко се прецака. Няма работа, няма пари, няма отстъпка, само някакви си мижави двадесет лири. Унило се повличам по улицата, пъхнала дълбоко ръце в джобовете си. Двадесет мижави лири! Какво ли пък може да направи човек с…

— Ребека!

Вдигам рязко глава и се озовавам лице в лице с човек, когото си давам сметка, че познавам. Ама кой всъщност е той? Това е… това е… това е…

— Том! — светва ми изведнъж. — Здравей! Ама че изненада!

Наистина си е изненада! Том Уебстър в Лондон! Какво ли прави тук? Не трябваше ли да е в Рейгейт, да си лепи средиземноморските плочки или нещо подобно?

— Запознай се с Луси — казва той гордо и побутва към мен някаква мацка, която държи в ръцете си някъде около шестдесет и пет торби от маркови бутици. Не, не мога да повярвам на очите си! Та това е същото момиче, което само дето не изкупи „Али Смит“ — и което все повтаряше, че приятелят й щял да плати всичко. НЯМА НАЧИН да е имала предвид…