— Е, няма значение! — прекъсва ме Сузи с драматичен тон. — Защото знаеш ли какво? Имаш таен обожател!!

— Какво? — поглеждам я стреснато.

— Един мъж страхотно те харесва — обявява тя, сваляйки палтото си. — Чух го тази вечер. За нищо на света няма да познаеш кой!

„Люк Брандън“ просветва догадката в съзнанието ми, преди да успея да я спра. Смешно! Но Сузи пък откъде е чула подобно нещо? Глупаво предположение. Направо тъпо. Невъзможно.

Може да са се засекли в някое кино — услужливо подсказва мозъкът ми. Ами да, тя май го познава, нали? И той сигурно й е казал, че…

— Братовчед ми! — оповестява Сузи триумфално. — Таркуин. СТРАШНО си пада по теб.

О, за Бога!

— Тайно въздиша по теб — продължава тя сияеща от щастие. — Всъщност, хлътнал е по теб, откакто те е видял за пръв път!

— Не въздиша чак толкова ТАЙНО… — започвам саркастично, но като виждам колко стреснато ме поглежда, млъквам, защото не ми се ще да наранявам чувствата й все пак?

— Значи вече знаеш, така ли? — пита Сузи.

— Ами… — отвръщам, свивайки неопределено рамене.

Защото какво ли пък бих могла да й кажа? Може би, че само при вида на нейния любим братовчед ме побиват тръпки на ужас, а? Така че свеждам поглед и започвам да нищя плата по рамката пред мен. По лицето на Сузи се разлива доволна усмивка.

— Наистина те харесва! — възкликва тя. — Казах му да не страда мълчаливо, ами да ти се обади и да те покани на среща. Не би имала нищо против, нали?

— Не, разбира се — отвръщам мекушаво.

— Няма ли да е страхотно?! — гука Сузи. — Ако двамата с него се ожените, аз ще ти бъда шаферка!

— Да — насилвам се да лепна на лицето си ведра усмивка. — Прелестно.

Добре де, мисля си, от любезност ще трябва да приема предложението за среща, за да не ги засегна, нали така? А после в последната минута ще я отложа. И после — дай, Боже! — на Таркуин ще му се наложи да си се прибере в Шотландия или да замине някъде другаде и ще забравим за цялата тази работа.

Но да си кажа правичката, спокойно мога да мина и без подобни предложения за срещи. Уф, сега вече имам две причини, поради които да се стряскам при всяко иззвъняване на телефона.


За мое огромно облекчение съботата идва, а Таркуин не се обажда. НИТО Дерек Смийт. Най-сетне всички ме оставят на мира да си живея живота!

Малко по-мрачен момент е това, че по план тази седмица трябваше да направя сто и петдесет рамки — а досега съм направила само три и никоя от трите не изглежда поне малко от малко като тази на снимката в брошурата. На едната подложката й е по-малка, отколкото трябва, на втората платът не покрива добре ъглите, а от лицевата страна на третата има петно от лепило, което по никакъв начин не пощя да излезе. Просто не мога да разбера защо цялата тази работа ми е толкова трудна! Някои хора правят стотици от тези проклетии на седмица, без каквото и да било усилие. Мисиз С. от Руислип например успява всяка година да води семейството си на околосветско пътешествие с парите, които изработва! Как става така, че те могат, а аз не мога?! Ужасно депресиращо! Искам да кажа, предполага се, че съм умна, нали така? Та аз имам диплома от колеж, за Бога!

Както и да е, няма значение. Днес започвам новата си работа в „Али Смит“, така че… поне там ще изкарвам някакви допълнителни пари.

Мисълта за новата ми работа страшно ме въодушевява. Това е и началото на новата ми кариера — и то в модната индустрия! Посвещавам доста време на избора на подходящ тоалет за първия си работен ден. В крайна сметка се спирам на един черен панталон от „Джигсоу“, на тънко кашмирено пуловерче с къс ръкав (добре де, полукашмирено) и на розово жакетче без копчета, което се загръща с прихлупване и колан (и което съм си купила от същия този бутик на „Али Смит“).

Доста съм доволна от постигнатия ефект и пристигам в бутика с очакването Даниел да направи някой и друг одобрителен коментар по отношение на тоалета ми, тя обаче май дори не го и забелязва. Подхвърля ми, без да ме погледне:

— Здрасти. Панталоните и тениските са в складовото помещение. Намери си твоя размер и се преоблечи в някоя от пробните.

Уф, вярно бе. Като се замисля сега, всички продавачки в „Али Смит“ са облечени еднакво. Почти като… някаква униформа, предполагам. Преобличам се послушно, макар и с неудоволствие, в една от пробните и се поглеждам в огледалото — да си призная, страшно съм разочарована. Тези сиви панталони определено не ми отиват, а тениската е направо потискащо безлична. Изкушава ме желанието да попитам Даниел дали да не си подбера нещо друго, което да е по-подходящо за мен, но тя изглежда доста заета, така че си премълчавам. Може би другата седмица ще си поговоря с нея по този въпрос.

Но въпреки че не си харесвам тоалета, пак изпитвам тръпка на ВЪЗБУДА на излизане от пробната. Стратегически насочените лампи изливат ярка светлина, подът е полиран до блясък, звучи примамлива музика, атмосферата е пропита с дух на вълнуващо очакване. Чувствам се като актриса на сцена. Поглеждам се в едно от големите огледала и прошепвам: „С какво мога да ви помогна?“ Или може би ще е по-добре да казвам: „Мога ли да ви помогна?“ Решавам да бъда най-очарователната и неустоима продавачка на света. Хората ще идват тук, водени от единственото желание да бъдат обслужени от мен. Взаимоотношенията ми с клиентите ще бъдат фантастично дружелюбни. За мен ще пишат в „Ивнинг Стандард“ — в някоя от онези техни невероятно вълнуващи и изискани колонки за предпочитани магазини. Може дори да направя свое собствено телевизионно шоу.

Все още никой не ми е казал какво точно да правя, ето защо — водена от добрата си (както винаги) интуиция — приближавам блондинката, която сортира в красиви цветови съчетания изящните тоалети по ринговете със закачалки, и казвам:

— Дали да не се пробвам набързо?

— Какво? — пита тя, без да ме поглежда.

— Мисля, че ще е добре да опозная ринговете, нали? Преди да настане наплив от клиентки.

Сега вече блондинката ме поглежда и за моя изненада избухва в смях:

— Да опознаеш ринговете, така ли? Въобразяваш си, че ще те пуснем направо при клиентките, а?

— О! — изчервявам се леко засегната. — Мислех си, че…

— Ти си начинаеща, миличка — заявява ми назидателно блондинката. — Ринговете не са за теб. Върви при Кели, Тя ще ти покаже какво ще правиш днес.


Сгъвам пуловери и джемпъри. Сгъвам скапаните им пуловери и джемпъри. Ето, това ми е работата. Клиентките ровят по рафтовете, вземат и разглеждат ту един, ту друг пуловер или жилетка, после ги захвърлят обратно както им дойде, а аз тичам след тях пак да ги сгъвам и подреждам. Към единадесет сутринта вече съм тотално изтощена — и да си кажа правичката, цялата тази работа не ми доставя никакво, ама абсолютно никакво удоволствие! Давате ли си изобщо сметка колко тотално депресиращо е да сгънеш някоя разбишкана жилетка точно така, както е прието да се сгъва в „Али Смит“, да я сложиш обратно на мястото й, като я аранжираш красиво на рафта — и само след миг да видиш как някоя мърла я взема, тръсва я, разглежда я с недоволна физиономия и я захвърля немарливо върху другите?! Направо ти иде да й изкрещиш: „НЕ Я ПИПАЙ, ЩОМ НЯМА ДА Я КУПУВАШ!“ Дори видях едно момиче да взема от рафта и да разгъва ама точно същия пуловер като този, който вече носеше на гърба си! Искам да кажа: тая не е съвсем наред, нали така?!

На всичкото отгоре не мога и да разговарям с клиентките. Гледат през теб, сякаш продавачката не е живо човешко същество. Никой не ми зададе нито един интересен въпрос, например: „Тази блуза отива ли си с обувките ми?“ или „Къде мога да намеря наистина готина черна пола за не повече от шестдесет лири?“ С ОГРОМНО удоволствие бих отговаряла на подобни въпроси. Ама не, питат ме само: „Къде е тоалетната?“ или „Къде има банков автомат?“ За цялата сутрин не съм установила ни едно-едничко свястно взаимоотношение с клиентка!

О, Боже, пълна депресия! Едничката надежда, която ме крепи, е рафтът в дъното на бутика, където са струпани последните бройки от една или друга серия, чиито цени са намалени. Краката ми сами ме носят към него и не мога да откъсна поглед от чифт дънки със зеброва шарка, чиято цена е намалена от сто и осемдесет на деветдесет лири. Много добре ги помня тези дънки още от времето, когато бяха на централния рафт. Дори съм ги пробвала веднъж. И ето че сега най-неочаквано пак ги виждам — намалени! Ама наистина не мога да откъсна поглед от тях! Дори са дванадесети номер. Моята мярка!

Добре де, знам, че идеята е да не харча пари — ама пък такъв късмет се пада веднъж на сто години, нали така? Това са най-страхотните дънки, които съм виждала през живота си. Пък и деветдесет лири са НИЩО за чифт наистина добри дънки. В „Гучи“ ще ви изръсят минимум с петстотин. О, Боже, искам ги! ИСКАМ ГИ!

Точно се замотавам за пореден път в дъното на бутика, за да им се полюбувам с въжделение, когато Даниел притичва към мен и аз се стряскам виновно. Но тя само ми казва:

— Готова ли си вече да минеш към пробните? Сара ше ти покаже кое как е.

Край на сгъването! Слава Тебе, Господи!


За мое огромно облекчение нещата в този сектор на бутика изглеждат далеч по-забавни. „Али Смит“ разполагат с просторна и наистина много приятна пробна зала с уютни индивидуални кабинки, а моята работа е да стоя на входа и да следя колко дрехи клиентът внася и колко изнася от пробната. Наистина е страшно интересно да гледаш какво си избират хората за пробване. Една мацка изпробва и си взе КУПИЩА тоалети, като все повтаряше как приятелят й казал да му отпусне края за рождения си ден и че той щял да плати всичко.

Хм. Е, върви им на някои. Както и да е, аз пък поне печеля пари. Сега е единадесет и половина, Което значи, че вече съм спечелила… 14.40 лири. Ами всъщност… не е зле, нали така? За тия пари може да се купи нелош грим.

Само че аз няма да ги харча за грим. В никакъв случай. Мисълта ми е, че не съм се хванала на работа тук, за да си пилея парите за подобни глупости, нали така? Твърдо съм решила от днес нататък да пазарувам разумно. Ще си купя зебровите дънки — защото такъв късмет се пада веднъж на сто години и би било престъпление човек да не се възползва от него, — а всички останали пари ще си ги сложа в специална банкова сметка, за да мога в най-скоро време да си разчистя дълговете. Господи, направо УМИРАМ да си ги сложа! В 14.30 ч., когато започва обедната ми почивка, ще ги взема от рафта с намалени стоки и ще си ги сложа в стаичката на персонала — само за да съм сигурна, че ми стават, а после…