Връщам се в офиса безкрайно въодушевена от успеха си. Оглеждам се наоколо — и изведнъж целият този рутинен чиновнически живот започва да ми се струва твърде скучен и потискащ за такъв творчески и свободолюбив дух като моя. Не, мястото ми определено не е тук, сред купищата прахлясали папки с прескомюникета и глухото тракане по клавиатурите на унило просветващите компютри. Мястото ми е там, под ярките светлини и сред фините кашмирени пуловери на „Али Смит“. Сядам на бюрото си и се замислям дали пък няма да е по-добре да се отдам изцяло на търговията с дрехи. Бих могла да открия собствена верига от бутици за скъпи дизайнерски облекла! Ами да! Господи, ето, това е призванието ми! И ще стана една от онези личности, за които се пишат статии по лъскавите списания и ги сочат като пример за невероятно преуспяващи предприемачи: „Беки Блумууд работела като финансов журналист в малък вестник, когато развила новаторската си концепция за създаването на «Бутици Блумууд» — днес вече прочута верига от магазини из цялата страна. Идеята й хрумнала един ден, когато…“

Телефонът иззвънява и аз автоматично вдигам слушалката.

— Да? — казвам разсеяно. — Ребека Блумууд на телефона.

За малко да добавя „Бутици Блумууд“, но решавам, че все пак е малко раничко за това.

— Миз Блумууд, обажда ви се Дерек Смийт, Ендуич Банк.

КАКВО? Толкова съм шокирана, че слушалката се изплъзва от ръката ми, изтраква силно по бюрото, полита към пода, повличайки след себе си и телефона. Навеждам се да ги вдигна, а сърцето ми изведнъж затуптява бързо като на заек. Как е узнал Дерек Смийт къде работя? Кой му е дал номера ми тук?

— Добре ли си? — пита Клеър Едуардс любопитно.

— Да — изпръхтявам. — Да, всичко е наред.

Сега обаче тя ме гледа, И вече няма как да затворя телефона и да се престоря, че е било грешка. Налага се да говоря с него. Само без паника! Какво да направя, за Бога?! Добре де, ще му говоря припряно и ведро и ще гледам да се отърва колкото се може по-бързо от него.

— Здравейте — казвам припряно и ведро в слушалката. — Съжалявам, че не ви поздравих веднага, но в момента съм страшно заета с нещо спешно. Знаете как е при нас!

— Миз Блумууд, изпратих ви няколко писма — казва Дерек Смийт, — но не получих удовлетворителен отговор на никое от тях.

Усещам бузите ми неволно да пламват. О, Боже, май наистина е ядосан. Но това е ужасно! Какво право има този човек да ми звъни тук и да ми разваля деня?!

— Боя се, че бях много заета — отговарям. — Моята… леля беше много болна. Трябваше да… отида и да се грижа за нея. Надявам се, че разбирате.

— Разбирам — казва той. — И все пак…

— А после тя умря — добавям припряно.

— Съжалявам — отвръща Дерек Смийт. Ама по гласа му ИЗОБЩО не личи, че съжалява. — Но това не променя факта, че понастоящем балансът на сметката ви показва…

Ама този човек няма ли сърце?! Докато ми говори за баланси, дългове и договори, нарочно изключвам мозъка си, за да не чуя нещо, което би ме разтревожило. Гледам втренчено шарките по псевдодървеното покритие на бюрото ми и се чудя дали пък да не се престоря, че случайно изпускам слушалката върху вилката на телефона. О, Боже, това е ужасно! Какво да направя? КАКВО ДА НАПРАВЯ?

— И ако този проблем не бъде решен в най-скоро време — долита до мен сухият и строг глас на Дерек Смийт, — ще бъда принуден да…

— Няма проблем — чувам се най-неочаквано да го прекъсвам. — Няма никакъв проблем, защото… скоро ще имам пари.

— О, така ли?

— Да — отвръщам, преглъщайки мъчително. — Защото… защото моята… леля ми е завещала известна сума.

Което в известен смисъл е почти истина, нали така? Искам да кажа, че леля Ърминтрюд несъмнено би ми завещала пари. В края на краищата, аз съм била любимата й племенница, нали така? Ами да! Пък и кой друг се сети да й купи шал от „Дени енд Джордж“?

— Ще ги получа след около две седмици — продължавам в телефона и добавям за повече достоверност: — Хиляда лири.

В следващия миг осъзнавам, че е трябвало да кажа десет хиляди — това вече наистина щеше да го впечатли. Е, все едно, късно е вече.

— Искате да кажете, че след две седмици ще ни изпратите чек за хиляда лири, с които да покриете част от задълженията си по вашия кредит, така ли? — уточнява Дерек Смийт.

— Ами… да — казвам след кратка пауза. — Предполагам, че да.

— Радвам се да го чуя — отговаря ми той. — Слагам към досието ви кратка паметна записка за този наш разговор, миз Блумууд, и ще очаквам да получим от вас хиляда лири в понеделник, 27 март.

— Чудесно — казвам нахакано. — Това ли е всичко?

— Да, засега. Дочуване, миз Блумууд.

— Дочуване — отговарям и затварям телефона. Слава Богу! Разкарах го.


Магазини „Бромтън“ Отдел „Сметки на клиенти“ Бромтън Стрийт 1 Лондон

----------------------------------------------------------------------------

Миз Ребека Блумууд

Бърни Роуд 4, ап. 2

Лондон


10 март 2000 г.


Скъпа миз Блумууд,

Благодарим Ви за бързината, с която ни върнахте подписан чек на сума 43 лири стерлинги.


За жалост, макар и подписан, този чек е с дата от 14 февруари 2200 година. Несъмнено става дума за момент на разсеяност от Ваша страна.


Политиката на веригата „Бромтън“ не позволява да се приемат разплащателни чекове с бъдеща дата. Ето защо Ви изпращам обратно чека с молба да ни го върнете подписан и със съответната на подписването му дата.


На нашите клиенти са предоставени и алтернативни варианти за разплащане. Бихте могли да платите в брой или като попълните и ни изпратите приложеното към това писмо платежно нареждане за банков превод. За повече информация относно възможностите за разплащане прилагам и нашата специална брошура.


Очаквам в най-скоро време да уредите сметката си по някой от посочените начини.


Искрено Ваш, Джон Хънтър мениджър на отдел „Сметки на клиенти“

Девет

Когато се прибирам след работа вкъщи, на пода в антрето вече ме очаква вечерната поща. Не й обръщам внимание, защото виждам, че е пристигнал пакетът с материали от „Изящни рамки“! Трябваше да платя сто лири, за да го купя, което ми се струва доста скъпо, но пък казват, че от него мога да изкарам триста само за няколко часа. Вътре в пакета откривам брошура с цветни снимки на щастливи хора, натрупали състояние с правенето на „изящни рамки“ — оказва се, че някои от тях си докарват по сто хиляди лири годишно! Защо ли ми е да се занимавам с журналистика, питам аз?!

И така, след вечеря се настанявам пред телевизора, защото всеки момент ще започне „Жителите на Ийст Енд“ и отварям кутията с материали. Сузи го е ударила на живот тази вечер, така че вкъщи е тихо и нищо няма да ме разсейва.

„Добре дошли в «Изящни рамки» — най-строго охраняваната тайна във Великобритания! — чета в брошурата. — Присъединете се към другите членове на нашето семейство и печелете ₤₤₤ в уютната атмосфера на собствения си дом. Лесните за следване инструкции, които Ви предоставяме, ще Ви помогнат да започнете най-печелившото начинание в живота си. Може със спечелените пари да си купите нова кола или пък яхта — или да зарадвате с нещо някой специален за Вас човек. И помнете — от Вас зависи какви суми ще печелите!“

Потресаващо! Как, по дяволите, не съм попаднала по-рано на това предложение?! Направо ФАНТАСТИЧНО! Ще работя здравата две седмици, после ще си разчистя всички дългове, ще замина някъде на ваканция, ще си накупя куп нови дрехи. Божке, нямам търпение!

Разкъсвам опаковката на кутията с материалите и изведнъж на пода пред мен се изсипва камара платнени изрезки — някои от тях едноцветни, други с щампи на цветенца. Всъщност, шарките им са доста кичозни, ама пък… на кого му пука? Моята работа е да направя рамките и да прибера парите, нали така? Разравям в кутията, за да открия листа с инструкции и най-сетне го измъквам изпод струпаните на дъното й мукавени рамки. Наистина са съвсем лесни. Тъй значи: подложката от кече се залепя към мукавената рамка; мукавата и кечето откъм лицевата страна се облепят с парче плат, за да се постигне желаният „ефект на лукс и изящество“; откъм гърба се залепя ширит, който да прикрие следите от слепването. И това е всичко!

Фасулска работа, за която ти се плаща по две лири на рамка. В кутията има материал за сто и петдесет рамки, значи… ами значи, че ако в продължение на една седмица правя по тридесет рамки на нощ, ще спечеля триста лири — ей така, в свободното си време!

Добре, да започваме. Кече, рамка, лепило, плат, ширит.


О, Боже! О, БОЖЕ! Мамка му, кой им е правил дизайна на всички тия скапани проклетии?! Парчетата плат просто не са достатъчно големи, за да покрият кечето и рамката. Или поне трябва да ги разтегнеш адски силно, но пък тъканта е толкова тънка, че се цепи. Оплесках с лепило целия килим, две от мукавените рамки се пречупиха, докато опъвах плата по тях, а единствената рамка, която успях да направя, изглежда всъщност доста… хъм, откачена. И това ми отне…

Прозявам се, поглеждам часовника и чак хлъцвам от изненада: 23 ч. КАКВО? Излиза, че съм работила вече цели три часа. А за цялото това време съм успяла да направя само една-единствена психарска на вид рамка, която дори не съм сигурна, че ще ми я приемат, и да скапя две други. Направо ми се повръща само при вида на тези мукави и кечета. Защо изобщо хората ще поискат да купуват такива тъпи, кичови фоторамки, питам аз?!

В този момент вратата се отваря и Сузи се връща.

— Здрасти! — казва тя, влизайки в хола. — Добре ли си прекара?

— Не бих казала — отвръщам мрачно. — Взех да правя тези неща и…