— Не го знаех кой е! — оправдава се Мария Фрийман. — Каза ми, че е репортер от „Уолстрийт Джърнъл“.

Върхът на сладоледа! Не бях виждала такъв разбунен мравуняк, откакто Алън Деринг от „Дейли Инвестър“ се изтъпанчи пред всички по време на Пресконференцията на застрахователното дружество „Провидент“ и заяви на всеослушание, че възнамерява да смени пола си и че моли всички вече да го наричат Андрея.

Помъквам се към дъното на залата, за да си взема още една чаша кафе и до масичката за сервиране налитам на Ели. Чудесно! Не съм я виждала от сто години.

— Здрасти — ухилва се тя насреща ми. — Кефи ме новият ти приятел. Много е забавен.

— Знам — отвръщам доволно. — Страхотен е, нали?!

Вземам си от подноса два баровски шоколадови сладкиша в златисто фолио и подавам чашата си на сервитьорката, за да ми сипе кафе. После си вземам още два сладкиша и ги пускам в чантата си. (Няма смисъл да ги излапвам и четирите наведнъж, нали така?)

Хората около нас коментират оживено, а служителите на „Сакрум“ са все така скупчени в предния край на залата. Страхотно! Ще имаме възможност да побъбрим до насита.

— Кандидатствала ли си за някаква работа напоследък? — обръщам се към Ели, като отпивам от кафето си. — Защото оня ден видях една обява от „Нова жена“ в „Медиа Гардиън“ и мислех да ти звънна. Пишеше, че имат изискване за опит в работата е клиенти, но пък ти би могла да кажеш, че…

— Беки — прекъсва ме Ели с някак странен тон на гласа, — знаеш за каква работа си пуснах документите.

— Какво? — зяпвам я невярващо, — Само не ми разправяй пак, че ще ставаш финансов мениджър във фонд. Знам, че това тогава беше някаква шега. И че смяташ да го използваш само като инструмент за преговори с твоя шеф.

— Е, назначиха ме — отвръща Ели и аз я зяпвам шокирано. Изведнъж откъм подиума се разнася глас и двете поглеждаме натам.

— Дами и господа — казва Мария Фрийман, — моля, заемете местата си…

Съжалявам, но просто няма начин да се върна и пак да си седна на мястото! ТРЯБВА да науча повече подробности за тази нова работа на Ели.

— Хайде, тръгвай — казвам й припряно. — Няма нужда да оставаме. Взех рекламни пакети и за двете ни. Дай да отидем някъде да хапнем за обяд.

Настъпва кратка пауза… През ума ми минава ужасяващата мисъл, че Ели ще ми откаже, че тя може би вече ИСКА да остане и да слуша разните му глупости за пенсионни фондове. В следващия миг обаче Ели ми се усмихва широко и ме хваща за ръката, а после — за огромно изумление на служителката на вратата — двете напускаме с танцова стъпка залата.


Хлътваме в близкото „Кафене Руж“ и още от вратата поръчваме бутилка бяло вино. Да си призная, още съм в шок. Ели Гринджър става финансов мениджър във фонда „Уедърбай Инвестмънтс“?! Моята приятелка Ели ме изоставя! Вече няма да си имам другарче за игри!

Как МОЖА да го направи?! Та тя мечтаеше да бъде редактор в „МАРИ-КЛЕР“, за Бога!

— Е, и как така се реши на тази крачка? — питам предпазливо, след като ни донасят виното.

— О, и аз не знам — въздъхва Ели. — Но в ума ми непрекъснато се въртеше въпросът какво всъщност правя аз в този живот. Добре, кандидатствам за работа във всички тези лъскавите списания и какво? Никога нищо — дори за интервю не са ме потърсили!

— Щяха да те потърсят… след време! — казвам уверено. — Знам, че щяха!

— Може би да — отговаря Ели, — а може би не. А междувременно аз какво правя? Пиша това-онова за разни скучни до смърт финансови работи… И изведнъж се замислих дали пък няма ли да е по-добре за мен самата да зарежа писането и да започна АЗ да ги правя същите тези скучни финансови работи? Поне ще имам нормална кариера.

— Ама ти имаше нормална кариера!

— Не, нямах! Гола вода бях! Мотаех се безволно насам-натам, без цел, без житейски план, без перспективи… — разгорещено започва Ели, но в следващия миг вижда израза на лицето ми и млъква. Но веднага бърза да добави: — Искам да кажа, че бях много различна от теб. Ти винаги си била далеч по-целенасочена и по-здраво стъпила на земята от мен.

По-целенасочена ли? По-здраво стъпила на земята ли? Тя майтап ли си прави с мен или какво?

— Е, и кога започваш? — казвам, за да променя темата, защото, да си кажа правото, цялата тази работа доста ме потиска. Нямам цел, нямам житейски план, нямам перспективи. О, Боже, може би и аз съм гола вода! Може би и аз трябва да преосмисля кариерата си. Господи, колко депресиращо! Работата ми във вестника звучи толкова страхотно и вълнуващо, когато я описвам пред хора като съседите ни Мартин и Дженис! А ето че сега изявлението на Ели ме накара да се почувствам като пълна неудачница!

— Другата седмица — отвръща Ели и отпива от виното си. — Ще работя в офиса им на Силк Стрийт.

— Аха, ясно — отронвам унило.

— И трябваше да накупувам куп нови дрехи — добавя Ели с лека гримаса. — В „Уедърбай“ ходят доста изтупани.

Нови дрехи ли? НОВИ ДРЕХИ! Е, сега вече наистина завиждам!

— Влязох в „Карън Милън“ и буквално ги изкупих — казва Ели и лапва една маринована маслинка. — Похарчих някъде около хиляда лири.

— Господи! — възкликвам в лек потрес. — Хиляда лири?! Наведнъж?!

— Ами, налагаше се — отвръща Ели, сякаш извинявайки се. — Пък и вече ще печеля доста повече.

— Така ли?

— О, да! — казва Ели, като се изсмива лекичко. — Много-много повече.

— Като например… колко? — питам, обзета от любопитство.

— Като начало четиридесет хиляди годишно — отговаря ми тя, като свива пренебрежително рамене. — Пък после… кой знае… Те казват, че…

И започва да ми разправя за структури на кариерата, йерархични нива и бонуси. Не чувам и дума от това, което ми говори, толкова силно съм шокирана.

Четиридесет хиляди?

ЧЕТИРИДЕСЕТ ХИЛЯДНИ Ами че аз печеля само…

Всъщност, дали е редно да ви казвам колко печеля? Това не беше ли едно от онези неща… като религията например… за които не е възпитано да се говори на всеослушание? Или пък в днешно време вече е позволено да се говори за пари? Сузи сигурно ще е наясно по въпроса.

О, всъщност… що пък не? Вече и без това знаете всичко останало за мен, нали така? Истината е, че печеля двадесет и една хиляди лири годишно. И смятах, че е върхът! Много добре си спомням, че когато си смених работата, годишната ми заплата скочи от осемнадесет на двадесет и една хиляди и аз реших, че съм ударила джакпота. Толкова бях въодушевена, че сума ти време си правех списъци какво ще си купя с тези допълнителни три хиляди.

А ето че сега двадесет и една хиляди ми се виждат нищо и никаква сума. Би трябвало да печеля четиридесет хиляди, като Ели, и да се обличам само от „Карън Милън“. О, НЕ Е ЧЕСТНО! Животът ми е пълен провал!


Докато се връщам към офиса, се чувствам доста мрачно. Може би е добре и аз да зарежа журналистиката и също да стана финансов мениджър в някой фонд. Или пък банкер в търговска банка. Те май изкарват доста добри пари, нали? А още по-добре ще е да се присъединя към „Голдман Сакс“ или нещо подобно. Те печелят по един милион годишно, нали? Боже, това би било прекрасно! Един милион годишно! Чудя се как ли може да се докопа човек до такава работа.

Но пък, от друга страна… искам ли наистина да бъда банкер? Нямам нищо против онази част от работата, дето изисква да се обличаш от „Карън Милън“. Дори мисля, че ще се справя доста добре с това си задължение. Виж за останалото не съм чак толкова сигурна — имам предвид за ставането в ранни зори и работенето до среднощ. Не че съм мързелива или нещо подобно — просто ми харесва възможността, която имам сега, да прекарвам следобедите си в „Имидж Стор“ или да разглеждам списания, преструвайки се, че проучвам някаква тема, както и това, че никой не ми виси на главата и не ме юрка. А ми се струва, че на новата си работа Ели едва ли ще има подобни възможности. Всъщност, новата й работа звучи доста страшничко.

Хмм. Де да можеше да имам новите дрехи, но не и другата, страшната част от работата. Едното, ама без другото. Де да можеше… Очите ми автоматично обхождат витрините, покрай които минавам, проверявайки къде какво ново има. И изведнъж спирам на място като закована.

Та това е Божий знак! Няма начин да не е.

Стоя пред бутика на „Али Смит“ — на чиято витрина впрочем са изложени няколко страхотни дълги кожени палта — и чета лепнатия на стъклото на вратата ръкописен надпис: „Търсим продавач-консултантки за съботните дни.“

Усещам, че чак ми прималява, докато стоя и се взирам в надписа. Сякаш ме е ударил гръм или нещо подобно. Защо ЗА БОГА не съм се сетила за това по-рано? Гениално! Ще се хвана на съботна работа! Ще работя в бутик за дрехи! Така ще изкарвам куп пари допълнително И ще мога да си купувам дрехи с отбив от цената! Пък и нека погледнем истината в очите: да се работи в магазин сигурно е много по-лесно, отколкото да бъдеш финансов мениджър във фонд, нали така? Всъщност дори ще бъде страшно забавно, защото помагайки на купувачките, ще мога да си избирам и дрехи за мен самата. В действителност ЩЕ МИ ПЛАЩАТ, за да пазарувам!

„Направо фантастично!“, мисля си, влизайки в бутика с лъчезарна усмивка на уста. ЗНАЕХ си, че днес ще ми се случи нещо хубаво Предчувствах си го.


Половин час по-късно излизам от бутика с още по-лъчезарна усмивка. Взеха ме! Имам нова работа! Работното ми време е от 8.30 до 17.30 всяка събота, ще получавам по четири лири на час и ще мога да си купувам дрехи с 10% отстъпка от цената! А след три месеца отстъпката ще е 20%! Край на всичките ми парични затруднения!

Слава Богу, че този следобед при тях нямаше много хора. Дадоха ми да попълня формуляра на място, а после управителката — Даниел — веднага проведе и интервюто. Отначало имаше известни съмненияли да ме вземе или не — особено когато й казах, че имам редовна работа като финансов журналист, а за тази кандидатствам заради допълнителните пари и възможността да купувам дрехи с намаление. Все повтаряше „Работата е трудна“ и „Давате ли си сметка, че това е много тежка работа?“ Мисля, че мнението й се промени, когато заговорихме за дрехите, които предлагат. Обожавам „Али Смит“, така че — естествено — знам цената на всяка дреха в бутика им, а също и дали в „Джигсоу“ и „Френч Кънекшън“ се предлагат подобни на техните тоалети. Най-сетне Даниел ме погледна някак странно и отбеляза: „Е, ти очевидно обичаш дрехите.“ И ме назначи на работа! Нямам търпение. Започвам тази събота. Не е ли страхотно?