— Благодаря, ще го запомня! — отвръщам ведро. — Аз всъщност трябва да…

Обръщам се и бързо се отдалечавам. Защо попадам все на откачалници?!

Точно в този момент се разнася мелодичен звън и хората започнат да се настаняват по местата си. Решително се насочвам към втория ред, вземам оставената на стола лъскава брошура и си изваждам бележника. Ще ми се да носех очила, за да изглеждам дори още по-сериозна и отговорна. Сядам и делово се заемам да изписвам с главни букви в горния край на страницата на бележника си: „Пенсионя фонд «Сакрум»: мениджмънт на авоарите“. В същия момент на стола до мен се пльосва някакъв мъж, когото никога преди не съм виждала. Кестенявата му коса стърчи на всички посоки, мирише на цигари, оглежда се наоколо с блеснали кафяви очи.

— Пълен майтап, а? — измърморва той, като среща погледа ми. — Всичко лъскаво и изтупацо! Шоу и половина! — казва той, като обхваща с жест залата, и добавя: — Не им се хващаш на въдицата, надявам се?

О, Боже! ПОРЕДНИЯТ откачалник!

— В никакъв случай — отговарям любезно и заничам да видя баджа му, но такъв няма.

— Радвам се да го чуя — отвръща мъжът и клати глава. — Самодоволни тлъсти плъхове — добавя, като махва с ръка към тримата мъже в скъпи костюми, които се настаняват най-отпред, на масата за служители на фонда. — Не мислиш, че тия оцеляват с петдесет лири на седмица, нали?

— Ами… не — отвръщам. — По-скоро с петдесет на минута.

Мъжът се разсмива и ми хвърля одобрителен поглед.

— Чудесна реплика. Като нищо ще я пусна в обръщение — казва ми той и протяга ръка за запознанство: — Ерик Форман. „Дейли Уорлд“.

— „Дейли Уорлд“ ли? — възкликвам неволно, дълбоко впечатлена.

Боже мили, „Дейли Уорлд“! Тук трябва да си призная една моя малка тайна — наистина харесвам много „Дейли Уорлд“. Добре де, знам, че не е нищо повече от таблоид, но пък е толкова лесен за четене, особено в метрото. (Аз сигурно имам недоразвити мускули на ръцете или нещо подобно, защото като разгърна да чета „Таймс“, само след няколко минути те изтръпват и ме заболяват. Пък и на „Таймс“ страниците му непрекъснато се подгъват и мачкат. Кошмар някакъв!) А някои от статиите в раздела им „Женски свят“ са действително доста интересни.

Изведнъж обаче нещо ми просветва в главата — чакай малко сега, сигурна съм, че познавам финансовия редактор на „Дейли Уорлд“. Ами да, една размъкната крава на име Марджъри, нали? Но в такъв случай кой е този тип?

— Не съм ви виждала преди по пресконференции — отбелязвам непринудено. — Нов ли сте?

Ерик Форман цъква с език.

— Работя във вестника вече десета година. Но обикновено не се занимавам с този тип финансови въпроси. — Мъжът снишава глас и добавя: — Пратен съм да размътя малко блатото. Главният редактор ме натовари е новата ни кампания: „Можем ли да имаме доверие на онези, които се разпореждат с парите ни?“

Божке, та той дори ГОВОРИ с таблоиден глас!

— Звучи страхотно — казвам любезно.

— И ще стане страхотно. Стига само да успея да преджапам тия досадни финансови подробности — казва той и добавя с престорено отчаяна физиономия: — Никога не ме е бивало с цифрите.

— Няма страшно — успокоявам го мило. — Всъщност, не е нужно човек да има кой знае какви познания. Много скоро ще ти стане ясно кое е важно и кое не.

— Радвам се да го чуя — въздъхва с облекчение Ерик Форман. После занича към баджа ми. — Ти си…

— Ребека Блумууд, „Успешно спестяване“ — отговарям с възможно най-делови и готов на сътрудничество глас.

— Радвам се, че се запознахме, Ребека — отвръща мъжът, бърка из джобовете си и ми подава визитка.

— О, благодаря — казвам и припряно започвам да ровя из чантата си за моите визитки.

„Ура!“ мисля си триумфално, като на свой ред му подавам визитката си. Това е то! Сближавам се с националните издания! Ето, разменяме си визитки! Върхът!!

Точно в този момент микрофоните в залата се включват с изпукване, а тъмнокосото момиче на подиума се покашля лекичко. Екранът зад гърба му светва и на него се появява надпис на фона на залез: „Пенсионен фонд «Сакрум»: мениджмънт на авоарите“.

Ааа, сетих се кое е това момиче. На една пресконференция през миналата година се държа адски кофти с мен. Ама Филип я харесва, защото тази хитра лисица му праща бутилка шампанско за всяка Коледа. Явно ще трябва да се пишат мили думи за новата им пенсионна програма.

— Дами и господа — започва тя. — Казвам се Мария Фрийман и ви приветствам с „Добре дошли!“ на представянето на „Пенсионен фонд «Сакрум»: мениджмънт на авоарите“. Тази наша новаторска серия програмни продукти има за цел да съчетае гъвкавостта и сигурността на мениджмънта на пенсионните фондове с присъщата на „Сакрум“ внушителна изява на разрастване и печалби.

На екрана се появява някаква графика, на която една дебела червена линия се издига с чупки над друга черна, тъничка и мижава.

— От Графика 1 става ясно — продължава Мария Фрийман внушително, като посочва дебелата червена линия, — че във Великобритания резултатите от предприемаческите изяви на нашия пенсионен фонд надминават значително всички останали в дадения сектор.

— Хммм — измърморва Ерик Форман към мен, забил смръщен поглед в лъскавата брошура в ръцете му. — Можеш ли ми каза какво става всъщност? Защото чух слухове, че резултатите на „Сакрум“ не са особено добри. — Той вдига поглед към графиката на екрана и добавя мрачно: — А я виж как „надминават значително всички останали в дадения сектор“…

— Да бе, да — отвръщам му също шепнешком. — Ама за кой сектор става дума? Дали за сектора „Скапано инвестиране“? Или за сектора „Вложи и изгуби всичките си пари“?

Ерик Форман ме поглежда втренчено и леко присвива устни.

— Смяташ, че си преправят цифрите, така ли? — пита ме полугласно той.

— Не точно, че си ги преправят — отвръщам все така шепнешком. — Просто се сравняват с онези, които са по-зле и от тях, а после се обявяват за победители. — Посочвам му графиката в брошурата. — Виж, изобщо никъде не уточняват за кой сектор става дума.

— Мамка му! — изръмжава Ерик Форман и впива яростен поглед в седналите на подиума официални лица от „Сакрум“. — Мръсни копелета, а?

Личи си, че и представа си няма какво става в реалния финансов живот — чак ми дожалява за него.

Мария Фрийман продължава да каканиже за успехите им, а аз с мъка сдържам прозявката си. Това му е кофтито да седиш на предните редове — трябва непрекъснато да се правиш на силно заинтригуван и да си водиш бележки. „Пенсии“, написвам в бележника си и подчертавам думата с къдрава линия. После започвам делово да я украсявам с гроздове и листенца.

— След малко ще ви представя Майк Дилън, ръководителя на инвеститорския ни екип, който ще ви запознае по-подробно с използваните от „Сакрум“ методи. Ако междувременно някой има въпрос, моля да го зададе…

— Да — провиква се Ерик Форман. — Аз имам един въпрос.

Леко изненадана вдигам поглед от лозето в бележника си.

— Да, кажете? — усмихва му се захаросано Мария Фрийман. — Вие сте…?

— Ерик Форман. „Дейли Уорлд“. Искам да знам какви заплати получавате всички вие — казва той и обхваща с жест насядалите на официалната маса мъже.

— Какво? — заеква Мария Фрийман и се изчервява, но в следващия миг си възвръща самообладанието: — О, имате предвид таксите за услугите ни. След малко ще се спрем и на тях, а сега…

— Не, нямам предвид таксите за услугите ви — прекъсва я рязко Ерик Форман. — Питам какви заплати получавате всички вие там! Например Майк Дилън — и той го посочва обвинително с пръст. — Колко е годишната ти заплата? Шестцифрено число, нали? А като знаем мижавите резултати на „Сакрум“ за миналата година, не е ли редно всички вече да сте уволнени?

Зяпвам го с отворена уста. Поразително! Никога не съм виждала подобно нещо на пресконференция. Никога!

На официалната маса настава раздвижване, шепнат си нещо, а после Майк Дилън се привежда към микрофона.

— Предлагам да продължим с презентацията — казва той — и да оставим… да оставим въпросите за по-късно.

Определено изглежда ужасно притеснен.

— Само още един въпрос — извиква Ерик Форман. — Какво ще отговорите на някой от нашите читатели, който е доверил пенсионните си спестявания на вашия „План за сигурни инвестиции“ и е изгубил десет хилядарки? — И той ми хвърля кос поглед, като ми намига. — Сигурно ще му покажете някоя спретната оптимистична графика от рода на тази тук, нали? И ще го уверите, че резултатите ви „надминават значително всички останали в дадения сектор“, а?

Върхът! Абсолютно фантастично! Представителите на „Сакрум“ изглеждат на ръба на нервна криза!

— Навремето излязохме с прескомюнике по този въпрос — отбелязва Мария Фрийман и се усмихва ледено на Ерик Форман. — А сегашната пресконференция е посветена на новите ни пенсионни програми. — Бъдете така любезен да изчакате да свършим и тогава…

— О, не се тревожете — прекъсва я непринудено и безкрайно мило Ерик Форман. — Нямам намерение да вися тук и да ви слушам глупостите. Вече узнах каквото ми трябваше.

В настъпилата мъртва тишина той става и се обръща към мен с широка усмивка:

— Радвам се, че се запознахме, Ребека. И благодаря.

След което ми протяга ръка за сбогуване и аз я стисвам сърдечно, без всъщност изобщо да осъзнавам какво правя. После той излиза от реда ни и поема към изхода на залата, а хората извръщат глави след него и си шушукат, докато вратата най-сетне не се затваря зад гърба му.

— Дами и господа — подема Мария Фрийман, а на бузите й пламтят две яркочервени петна. — Поради този инц… поради тази… неподходяща намеса ще направим кратка пауза, преди да продължим работата си. Масата в дъното е заредена с кафе и чай. Благодаря.

Тя спира микрофона, слиза от подиума и се втурва към скупчилата се групичка висши служители на „Сакрум“.

— Изобщо не трябваше да го допускате вътре — чувам да й казва ядно един от тях.