Софи Кинсела - Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)

Добре де, подходът „П. П.“ явно не сработи. Няма значение — пестенето на пари е вече отминал етап в моя живот. Тогава бях жертва на негативно мислене, докато сега вече съм настроена изцяло да мисля позитивно. Напред и нагоре. Растеж и просперитет. „П. П. П.“! Ами да, като се замисли човек, печеленето на повече пари е единственото приемливо и съвсем очевидно решение. И да ви кажа, Сузи е напълно права. Подходът „П. П. П.“ подхожда много повече на моята индивидуалност, отколкото „П. П.“. Всъщност, доказателство, че именно това е правилният за мен път, е фактът, че дори само решението да тръгна по него вече ме прави много по-щастлива. Мисълта, че занапред няма да ми се налага да си правя мижави сандвичи със сирене или да ходя по музеи свали огромен товар от душата ми. Вече ми е позволено да си купувам колкото си искам капучино и отново да се заглеждам по витрините на магазините. Боже, какво облекчение! Дори хвърлих „Как да контролираме ежедневните си разходи“ на боклука. Всъщност, Дълбоко в себе си винаги съм знаела, че това книжле е пълен боклук.

Има само един-единствен малък проблем — микроскопично мъничък, — а именно, че все още не съм съвсем сигурна как да го направя. Печеленето на повече пари имам предвид. Но важното беше да се реша, нали така? Щом веднъж съм взела решението, все нещо ще се появи на хоризонта. Абсолютно съм убедена в това!

Като отивам на работа в понеделник, Клеър Едуардс е вече на бюрото си — голяма изненада, няма що — и говори по телефона.

— Да — казва тя тихо в слушалката. — Предполагам, че единственото решение е да се планират нещата предварително. Да.

Когато ме вижда, тя за мое учудване се изчервява до бледорозово и се извръща леко настрани.

— Да, разбирам — вече почти шепне в слушалката, като записва нещо в бележника си. — И какво… каква беше досегашната реакция?

Един Бог знае защо се прави на толкова потайна. Сякаш ме интересува мизерното й съществуване. Сядам на бюрото си, рязко включвам компютъра и отварям файла с дневното си разписание. О, разкош, имам пресконференция в Ситито. Дори да се окаже някаква досадна промоция на пенсионни планове, поне ще имам възможност да се измъкна за известно време от офиса, пък може и да имам късмета да поднесат хубаво шампанско. Понякога работата може да бъде доста забавно занимание. Филип още го няма, така че можем просто да си седим и да поклюкаме малко.

— Е, Клеър — подхвърлям, като я виждам, че затваря телефона, — как изкара уикенда?

Вдигам поглед към нея в очакване да чуя обичайния вълнуващ разказ за това каква библиотечка къде точно са сложили тя и гаджето й, но с изненада установявам, че Клеър, изглежда, дори не е чула какво я питам.

— Клеър? — повтарям озадачена и заинтригувана.

Тя ме гледа с пламнали бузи, сякаш съм я заловила да краде химикалки от шкафа за канцеларски материали.

— Виж, Ребека — изведнъж започва Клеър припряно, — този разговор, който ме чу да водя току-що… може ли да не го споменаваш пред Филип?

Зяпвам я удивено. За какво говори? Охооо! Да не би да има тайна любовна афера? Но пък какво общо има това с Филип? Той й е главен редактор, а не…

Боже мили! Да не би да има любовна афера с Филип, а?!

— Какво има, Клеър?! — питам развълнувано.

Настава дълго мълчание и Клеър се изчервява като домат. Не мога да повярвам! Най-сетне скандал в офиса! И то не с друг, а с Клеър Едуардс!

— Хайде де, Клеър, кажи ми! — прошепвам й напрегнато. — Знаеш, че на никого няма да кажа. — Навеждам се съчувствено към нея. — Нищо чудно да мога и да ти помогна.

— Да — отронва най-сетне Клеър, като разтрива с длани лицето си. — Да, права си. Имам нужда от съвет. Не издържам повече на това напрежение.

— Разкажи ми всичко от самото начало — предлагам й спокойно, досущ като психотерапевт. — Кога започна тази история?

— Добре, ще ти кажа — прошепва Клеър, като се оглежда нервно наоколо. — Преди около… преди шест месеца.

— И как стана?

— Всичко започна по време на онази командировка в Шотландия — подема Клеър бавно. — Бях далеч от вкъщи, беше ми тъжно… и се съгласих, без дори да се замисля. Предполагам, че бях най-вече поласкана.

— Така става обикновено — казвам мъдро. Боже, страшно интересно!

— Ако Филип разбере какво правя, сигурно ще побеснее — прошепва тя отчаяно. — Но всичко е толкова лесно. Използвам различно име… и никой не знае!

— Използваш различно име ли? — питам, неволно впечатлена.

— Всъщност, няколко различни имена — отвръща тя, като се разсмива нервно. — Сигурно си чувала някои от тях — добавя и въздъхва тежко. — Знам, че поемам огромен риск, но не мога да се спра. Да ти призная, с парите лесно се свиква.

Пари ли? Да не е ПРОСТИТУТКА?

— Клеър, ти с какво точно…

— Първо беше едно съвсем кратко материалче във връзка с ипотеките за „Мейл“ — казва тя, сякаш без изобщо да ме чуе. — Помислих си, че ако ще е така, ще мога да се справя. После обаче ми поискаха голяма статия за застраховките „Живот“ за „Сънди Таймс“. После ме потърсиха и от „Пенсия и инвестиции“. И сега вече имам по три статии всяка седмица. Трябва да правя проучванията и да ги пиша тайно, а в същото време да се държа все едно, че няма нищо… — Тя млъква рязко и отчаяно клати глава. — Понякога просто не издържам. Но вече просто не съм в състояние да откажа. Хванала съм се на въдицата.

Не, не мога да повярвам! Тя ми говори за работа! За работа!! Само Клеър Едуардс е в състояние да сервира подобно разочарование. А аз си мислех, че има някаква пикантна любовна история, тръпнех от желание да чуя подробностите… а тя през цялото време е имала предвид нещо си за работа…

В същия миг обаче нещо проблясва в главата ми.

— И казваш, че се изкарват добри пари, така ли? — питам уж нехайно.

— О, да — отвръща тя. — Около триста на материал. Така можахме да си вземем апартамента.

Какво?! Триста лири?!

Деветстотин седмично! Мамка му!!

Ето, това е то. Просто като фасул. Ще стана търсен журналист на свободна практика, точно като Клеър, и ще изкарвам по деветстотин лири седмично. Трябва да започна активно да завързвам контакти по пресконференциите и презентациите, на които ходя, вместо да се спотайвам на задния ред, за да се кикотя с Ели. Трябва да се ръкувам уверено с всички редактори от националните финансови издания и да нося на видно място баджа с името си, вместо да го пъхам в чантата си веднага щом вляза. А после дискретно да им телефонирам от офиса и да им предлагам идеи за разни материали. И готово — деветстотин лири на седмица! Върхът!

Така че когато се появявам на следобедната пресконференция, закачам здраво баджа си на видно място на гърдите, вземам си чаша кафе (никакво шампанско — тук съм с важна мисия!) и решително се отправям към Мойра Чанинг от „Дейли Хералд“.

— Здравейте — кимам по възможно най-делови и отговорен начин. — Беки Блумууд, „Успешно спестяване“.

— Здрасти — изсумтява тя без капчица интерес и отново се обръща към жената, с която разговаря. — Така че извикахме втората строителна фирма да се върне на мястото и съвсем буквално им прочетохме Закона за опазване на обществения ред!

— О, Мойра, горкичката, какво е трябвало да изтърпиш! — гука съчувствено събеседницата й.

Поглеждам крадешком към баджа на гърдите й: „Лавиния Белимор, журналист на свободна практика.“ Е, тази няма какво да я впечатлявам — тя ми е конкурентка.

Мойра обаче дори не ме и поглежда. Бъбри си с конкуренцията за ремонти и училищни такси, а на мен — нула внимание. Помотавам се край тях още малко, после измърморвам „Радвам се, че се видяхме“ и унило се отдалечавам. Господи, бях забравила колко недружелюбни са тези надути кучки от националните издания! Както и да е! Просто ще трябва да прихвана някой друг.

След няколко мига се присламчвам към един много висок тип, който виси сам, и му се усмихвам широко:

— Беки Блумууд, „Успешно спестяване“.

— Джофри Норис, на свободна практика — отвръща ми той, като ми показва баджа си.

Боже мили, тук е тъпкано с конкуренция!

— На кои издания сътрудничите? — питам любезно, с надеждата да изкопча малко полезна информация.

— Зависи — отговаря ми уклончиво той. Върти очи насам-натам из залата, като явно отбягва погледа ми. — Преди време работех в „Монетарни въпроси“, но ме уволниха.

— О! — казвам.

— Гадни копелета! — пресушава той кафето си. — Копелета! И ако ме питате за съвет: по-добре да си нямате работа с тях!