Нищо подобно! По дяволите, направо е фантастично! И защо никой досега не ми е казал за съществуването на този магазин, питам аз?! Всякакви изключително красиви бижута, купища страхотни художествени албуми, прекрасна керамика, прелестни поздравителни картички, … и какво ли не още!

Ооо! Ама аз май не трябваше да купувам абсолютно нищо днес, нали така? Мамка му!

Направо отвратително! Къде му е смисълът да откриеш някой невероятен нов магазин, а да нямаш право да си купищ нищо от него?! НЕ Е ЧЕСТНО!!! Всички други си купуват разни неща, всички други се забавляват, само аз… Известно време вися отчаяно край един витринен шкаф, пълен със страхотно сладки керамични чаши, и наблюдавам как някаква австралийка си купува куп художествени албуми и книги за скулптура. Тя бъбри оживено с една от продавачките и изведнъж я чувам да споменава нещо за Коледа. И в съшия миг ме осенва гениално хрумване.

Ами да! Мога да напазарувам от тук всичките си подаръци за Коледа! Добре де, знам, че да се пазарува за Коледа през март е малко раничко, но… но пък не може ли човек да е добре организиран, питам аз?! А после, като дойде Коледа, няма да ми се налага да се блъскам в онези отвратителни предколедни тълпи. Просто не мога да повярвам, че досега не ми е хрумвало да пазарувам за Коледа по-отрано. Пък и това съвсем не означава, че ще си наруша режима за пестеливост, защото… ВСЕ НЯКОГА ще трябва да купя подаръци за Коледа, нали така? И какво пък толкова — всъщност само изтеглям коледното пазаруване на малко по-ранна дата. Напълно разумно, бих казала.

И така, след около час излизам от музея, щастливо понесла две пълни с подаръци найлонови торби. Купих един фотоалбум с рекламна корица на „Уилям Морис“, един старинен дървен пъзъл, един албум с артистични снимки от различни модни ревюта и един фантастичен керамичен чайник. Боже, ОБОЖАВАМ коледното пазаруване! Не съм съвсем сигурна кое на кого ще подаря, но… главното е, че всички тези неща, които са с неувяхваща стойност и уникална изработка, биха разкрасили всеки дом. (Поне за чайника това е съвсем сигурно, защото го пише в миниатюрната диплянка, закачена на дръжката му.) Така че, предполагам, наистина имах късмет, че го открих този магазин.

Всъщност, цялата тази сутрин беше много успешна. Излизам от музея неимоверно доволна и невероятно въодушевена. А това само доказва изключително благотворното влияние, което има глътката чиста култура за душата. Ей Богу, от днес нататък ще прекарвам всяка събота сутрин в някой музей.

Когато стигам вкъщи, обедната поща вече е пристигнала и в купчинката рекламни брошури откривам един квадратен плик, адресиран до мен с непознат почерк. Отварям го, като лекичко плъзгам с крак торбите към стаята си… и в следващия миг замръзвам от изненада. Картичка от Люк Брандън. Откъде ли ми има домашния адрес? Съдържанието й ме хвърля в още по-голяма почуда:

„Скъпа Ребека,

Радвам се, че се засякохме така неочаквано онази вечер и искрено се надявам да си прекарала добре. Сега си давам сметка, не съм ти благодарил за това, че така бързо ми върна заема. Оценявам го високо.

С най-добри благопожелания — и, разбира се, искрени съболезнования за загубата на леля Ърминтрюд. (И ако това може да ти послужи за известна утеха — не мога да си представя този шал да отива повече на някой друг, отколкото на теб.)

Люк“

За миг гледам вцепенено картичката. Просто не знам какво да си мисля. После много предпазливо си казвам: Боже, много мило от негова страна, нали? Да ми изпрати такава красива картичка, собственоръчно надписана, само за да ми благодари за МОЯТА картичка. Искам да кажа: не е длъжен да го прави; значи едва ли е само от любезност, нали така? Ами да, не се прави така — никой не благодари с картичка за това, че някой му е върнал заем от двадесет лири!

Или пък се прави? Може би вече е възприето и в такива случаи да благодариш с картичка? Изглежда, че в днешно време всеки праща картички за всичко. Вече и представа си нямам какво е прието и какво не е прието да се прави! (ЗНАМ СИ АЗ, че трябваше да прочета онова ръководство по етикеция, дето ми го подариха миналата Коледа!) И така, дали тази картичка Е ИЛИ НЕ Е само любезна благодарност? Или пък е нещо съвсем друго? И ако е нещо съвсем друго… какво по-точно?

ДА НЕ БИ ДА СЕ Е ДОСЕТИЛ?

О, Боже, това е! Разбрал е, че няма никаква леля Ърминтрюд! И с тази картичка иска да ме засрами.

Но пък, от друга страна… защо му е да си прави целия този труд да купува картичка, да я пише, да я изпраща… само за да ме накара да се засрамя ли?

Уф, не знам. Пък и на кого му пука? Ами че аз и без това дори не го харесвам.

След като цялата съботна сутрин поглъщах култура, реших, че заслужавам малко да се поглезя следобеда, затова си купих последния брой на „Вог“ и пакет шоколадови бисквитки и сега се отпускам с наслада на дивана. Господи, колко страшно ми липсват тези дребни удоволствия на живота! Не съм чела списание от… хм, вече от цяла седмица, като изключим „Харпърс енд Куийн“, дето го взех вчера от Сузи. А дори НЕ ПОМНЯ кога за последен път съм вкусвала шоколад!

Но не мога да се отдавам прекалено дълго на тези си удоволствия, защото трябва да изляза и да купя продуктите за моето бъдещо домашно приготвено къри. Така че след като прочитам хороскопа си, затварям „Вог“ и изваждам новата си готварска книга с индийски рецепти. Бих казала, че съм доста развълнувана. Никога преди не съм готвила къри.

Отказвам се от рецептата с тигрови скариди, защото се оказа, че тигровите скариди са много скъпи. Така че вместо тях ще сготвя пиле с гъби балти. Като чета рецептата, всичко ми изглежда много евтино и лесно, така че се заемам да препиша на едно листче какво трябва да купя.

Когато довършвам списъка си обаче, изведнъж се стъписвам — той ми изглежда доста по-дълъг, отколкото би трябвало да бъде. Никога не съм и предполагала, че са необходими толкова ужасно много подправки, за да се сготви едно най-обикновено къри. Току-що претараших кухнята и се оказа, че го нямаме специалния тиган за малти, всъщност нямаме я и специалната мелачка за подправки, нямаме го и специалния уред за пасиране на продуктите за соса. Добре де, нямаме дори дървена лъжица, нито пък готварска везничка.

И все пак, не е болка за умирачка. Ще отскоча до „Питър Джонс“, за да набавя необходимото кухненско оборудване, после ще накупя продуктите по списъка, връщам се и започвам да готвя. И не бива да се забравя, че всички тези неща за кухнята се купуват веднъж и завинаги — после вече ще бъдем напълно екипирани, за да си готвим страхотни кърита всяка вечер. Няма начин, този разход трябва да се смята за инвестиция!


Когато същата вечер Сузи се прибира от пазарния център в Камдън, аз съм с новата си готварска престилка на пъстри райета и меля подправките, предварително препечени в новия ни специален гиган за балти, с новата ни специална подправкомелачка.

— Пфу! — възкликва Сузи, влизайки в кухнята. — На какво вони така?!

— На ароматни подправки — отвръщам троснато и си пийва глътка от чашата с вино.

Да си кажа правото, всичко се оказа… хм, мъничко по-сложно, отколкото си го представях, докато четях рецептата. В момента се опитвам да превърна подправките в нещото, наречено „балти масала микс“, за което се предполага, че ще можем да си го държим в буркан и да използваме месеци наред. Ама всички подправки някак мистериозно потъват в подправкомелачката и изобщо не излизат от другия й край. Къде изчезват, по дяволите?!

— Умирам от глад — заявява Сузи, като си сипва чаша вино. — Скоро ли ще стане?

— Откъде да знам — процеждам през стиснати зъби, надничайки в подправкомелачката. — Да можех само да извадя проклетите подправки отвътре…

— О, ами добре тогава — отвръща Сузи, — ще си направя един сандвич.

Тя пъхва в тостера две филии хляб и докато чака да се препекат, започва да взема и да оглежда едно след друго всичките ми пликчета, шишенца и бурканчета с подправки.

— Какво е това „бахар“? — пита Сузи, четейки любопитно етикетчето на едно от шишенцата. — Тук пише, че съчетава аромата на всички подправки. Да не би да е нещо изкуствено? Да са ги стрили, смесили и пресовали заедно за по-лесна употреба?

— Откъде да знам — изсумтявам, като почуквам доста ядно дъното на подправкомелачката върху плота на шкафа.

От нея най-сетне излиза нещо — около половин чаена лъжичка фин пращец с подозрителен цвят. Усещам как докато го гледам, недоумението ми прераства в гняв. Какво става с буркана, пълен с така наречения „балти масала микс“, който мога да използвам месеци наред?! Май ще трябва да препичам и меля още от всички тези проклетии.

— Щото ако това тук е истина — отбелязва Сузи, като почуква с нокът етикетчето върху шишенцето с бахар, — можеш да го използваш само него и да зарежеш останалите, нали?

— Не, не мога! — изръмжавам доста грубо. — Приготвям пресен, мултиароматен „балти масала микс“, ясно?!

— Добре де, ясно — съгласява се Сузи, свивайки рамене. — Ти си майсторът.

„Точно така! — мисля си, отпивайки глътка вино. — Започваме отначало!“

Хвърлям в тигана семе от кориандър, от копър, от канела, чер пипер, бахар, карамфил, дафинов лист… Отдавна вече съм се отказала от използването на новата ни електронна готварска везничка. Сипвам на око. Всички казват, че готвенето е въпрос на вдъхновение и интуиция, нали така?

— Какво е това? — пита Сузи, която е взела от кухненската маса картичката на Люк Брандън. — Откъде накъде ще ти праща картичка?

— Ами… — свивам уж нехайно рамене, — …просто от любезност.

— От любезност ли? — смръщва вежди Сузи, като върти картичката в ръцете си и я оглежда от всички страни. — Няма начин. Никой не благодари с картичка за това, че са му върнали двадесет лири.

— Наистина ли? — с малко по-тъничък и по-треперлив от обичайното глас… сигурно поради острия мирис откъм специалния тиган за балти, където с леко пукане се препичат ароматните подправки. — Мислех си, че днес вече е прието да се прави така.