Пак никаква реакция. Люк говори нещо настойчиво на по-възрастния мъж, а жената го слуша съсредоточено. Никой от тримата дори не ме и поглежда.

Вече започвам да се чувствам неудобно. Стърча като истукан, само на няколко крачки от човека, с когото бихме могли да си прехвръкваме щастливо от маса на маса! Май никой друг няма такъв проблем. Защо той не скача от мястото си? Защо не ми подвиква въодушевено „Чу ли за инвестициите в Далечния изток?“, питам аз! НЕ Е ЧЕСТНО!!! Ами сега какво да правя? Дали да се обърна и да се върна на мястото си? Или да се престоря, че съм тръгнала за дамската тоалетна?

Покрай мен прелетява келнер с отрупан поднос и буквално ме повлича след себе си, така че неволно се понасям към масата на Люк. И точно в този миг той вдига поглед. Гледа ме безизразно, сякаш изобщо не знае коя съм, и усещам стомахът ми да се присвива ужасено. Но няма връщане назад!

— Здрасти, Люк! — казвам ведро. — Просто си помислих… да ти кажа здрасти.

— Ами здрасти — казва той след кратка пауза. — Мамо, татко, това е Ребека Блумууд. Ребека, запознай се с родителите ми.

О, Боже! Какви ги забърках! Натресох се на семейна вечеря! Трябва да се изпаря, при това скоростно!

— Приятно ми е — казвам с неуверена усмивка. — Е, няма да ви преча да…

— Откъде се познавате с Люк? — пита хладно мисиз Брандън.

— Ребека е изтъкнат финансов журналист — отговаря Люк, като отпива от виното си.

(Наистина ли го мисли? Хм, трябва да го спомена мимоходом в някой разговор с Клеър Едуардс. Пък и с Филип също.)

Усмихвам се уверено на по-възрастния мистър Брандън като вряла и кипяла финансова акула. Ами да, аз съм изтъкнат финансов журналист, който си прехвръква от маса на маса с изтъкнат предприемач в изтъкнат лондонски ресторант. Страхотно, нали?!)

— Финансов журналист, така ли? — измърморва мистър Брандън Старши и леко побутва очилата си надолу, за да ме огледа по-добре. — Я ми кажете какво мислите за изявлението, което направи министърът на финансите?

Ааа, не! Никога повече няма да прехвръквам от маса на маса! За нищо на света!

— Ами — започвам уверено, като се чудя дали да не се престоря, че изведнъж съм видяла някой стар приятел в другия край на ресторанта.

— Татко, убеден съм, че на Ребека не й се говори за работа — намесва се Люк, като се смръщва леко.

— Естествено! — отправя ми ледена усмивка мисиз Брандън. — Прекрасен шал, Ребека. Май е на „Дени енд Джордж“?

— Да, на „Дени енд Джордж“ е! — отвръщам въодушевено, безкрайно облекчена, че се измъквам от въпроса за изявлението на министъра на финансите. (Какво е казал, по дяволите?!) — Толкова щастлива бях, когато успях да го взема миналата седмица от разпродажбата!

С крайчеца на окото си забелязвам, че Люк Брандън ме гледа втренчено, с доста странно изражение на лицето. Защо ме гледа? И защо изглежда толкова…

Мамка му!! Как може да съм толкова ТЪПА?!!

— От разпродажбата… за леля ми — добавям припряно, като се опитвам да мисля колкото се може по-бързо. — Купих го за подарък на леля ми. Но тя… умря.

Настъпва шокирано мълчание. Свеждам поглед. Просто не мога да повярвам какво казах току-що!

— Горката — отронва глухо мистър Брандън Старши.

— Леля Ърминтрюд е починала? — пита Люк с някак странен глас.

— Да — отвръщам, като се насилвам да вдигна поглед към тях. — Беше много тъжно.

— Колко ужасно! — казва с любезно съчувствие мисиз Брандън.

— Доколкото си спомням, леля Ърминтрюд беше в болница, нали? — пита Люк, като си сипва чаша минерална вода. — От какво боледуваше?

Замълчавам за миг, после изведнъж се чувам да казвам:

— От… крак.

— От крак ли? — отправя ми тревожен поглед мисиз Брандън. — Какво й беше на крака?

— Ами… поду се и хвана гангрена — пояснявам след кратка пауза. — А после го ампутираха. И после тя умря.

— Господи! И това ми било лекари! — клати глава мистър Брандън Старши, после изведнъж ми отправя свирен поглед: — Не си ли е направила консултация в частна клиника?

— Мммм… не знам със сигурност — отвръщам и започвам лекичко да отстъпвам назад. Не го издържам повече този разговор! Защо не казах чисто и просто, че ми го е подарила? — Както и да е, радвам се, че се видяхме, Люк. Налага се да ви оставя, приятелите ми сигурно вече се чудят къде съм изчезнала!

Махвам някак неопределено с ръка, без да смея да погледна Люк в очите, бързо се врътвам на пети и се връщам при Сузи и останалите. Сърцето ми бие до пръсване и усещам лицето си пламнало като домат. Господи, какво фиаско!


И все пак, когато ни сервират вечерята, вече съм успяла някак си да се успокоя. И то каква вечеря! Поръчала съм си миди, запечени в раковините им, и когато хапвам първото парченце, усещам да ме залива вълна на неземно удоволствие. След всички тези мъчителни дни на евтинки, функционални храни изведнъж се озовавам в рая. Усетим в очите ми да напират сълзи на облекчение и щастие — чувствам се като затворник, който се завръща към свободата и насладите на истинския живот, или като дете след края на война, когато купоните са отменени. След мидите си хапвам стек по френски с пържени картофки, а когато всички останали отказват менюто с десерти, си поръчвам и шоколадов мус. Така де, при този мой пестелив начин на живот кой знае кога пак ще имам възможност да вечерям на ресторант! Месеци наред ще трябва да карам на домашно приготвени блудкави сандвичи със сирене и кафе в термосче, без да има нещо, което да облекчи тягостната гастрономическа монотонност.

Труден, труден е избраният от мен път! Но като го извървя, усилията ми ще бъдат възнаградени.

Докато чакам да ми донесат моя шоколадов мус, Сузи и Финела решават, че на всяка цена трябва да отидат да поговорят с Бенджи, в другия край на салона. Двете изведнъж скачат, запалвайки в движение цигари, и се отправят натам, а Таркуин остава да ми прави компания. Той май не си пада по прехвръкването от маса на маса като останалите. Всъщност, цялата вечер е някак доста мълчалив. Освен това забелязах, че пи повече от всички ни. Очаквам всеки миг главата му да клюмне върху масата. Чудесно би било.

Между двама ни се възцарява мълчание. Да си кажа правото Таркуин е толкова откачен, че изобщо не се чувствам длъжна да разговарям с него. После обаче той най-неочаквано изтърсва:

— Харесваш ли Вагнер?

— О, да! — отвръщам на секундата.

— Всъщност, не съм съвсем сигурна дали изобщо някога съм слушала нещо от Вагнер, ама не искам да изглеждам така, сякаш ми липсва интелектуална култура, пък било то и само пред Таркуин. Пък и наистина съм ходила на опера веднъж… но май беше Моцарт.

— Liebestod от „Тристан“ — казва той и клати глава. — Liebestod. (Става дума за прочутата ария от операта на Вагнер „Тристан и Изолда“. Liebestod (нем.) — смърт от любов. В средите на хората, смятащи се за истински ценители на оперното изкуство, е възприето названията на ариите да се казват на езика, на който е написана съответната опера — Бел. прев.)

— Ммм — отронвам и кимам по начин, за който се надявам, че изглежда интелектуално.

Сипвам си малко вино, напълвам и неговата чаша, а после се оглеждам за Сузи. Съвсем типично за нея — изчезва и ме оставя сама с пияния й братовчед.

— Та-та-та-та, тааааа та та…

О, Боже, сега пък се разпя! Добре де, не гръмко… ама все пак доста високо. И втренчва поглед в лицето ми така, сякаш очаква да се присъединя и аз.

— Та-та-ТА-та…

Сега пък притваря очи и започва да се полюшва насам-натам. Божке, положението става доста неудобно!

— Та титли-ли та-а-та-а тааа та…

— Прелестно! — бързам да възкликна. — Няма по-велик от Вагнер нали?

— Тристан — натъртва той. — И Изолда! — Изведнъж отваря очи и ги втренчва в мен. — Ти си като красивата Изолда.

Аз съм като КАКВО?!! И докато го зяпам изумено, той вдига ръката ми към устните си и започва да я целува. За няколко секунди съм толкова шокирана, че не реагирам.

— Таркуин — успявам да кажа най-сетне, като се опитвам да измъкна ръката си. — Таркуин, моля те…

Отчаяно започвам да оглеждам салона с надеждата да открия Сузи — и срещам погледа на Люк Брандън, който в точно в този момент излиза от ресторанта заедно родителите си. Той се смръщва леко, вдига ръка и лекичко ми помахва за сбогом, после изчезва през вратата.

— Кожата ти ухае на рози — шепне Таркуин, забил нос в ръката ми.

— О, я млъкни! — срязвам го грубо и толкова рязко издърпвам ръката си, че зъбите му одраскват кожата ми. — Разкарай се и ме остави на мира!

Бих му извъртяла един шамар, ако не подозирах, че ще го възприеме като подкана за флирт.

В този момент Сузи и Финела се връщат на масата и ни заливат с новини за Бинки и Минки. И Таркуин отново потъва в мълчание. До края на вечерта, дори когато се сбогуваме, той почти не ме поглежда. Слава Богу! Явно е схванал какво искам да му кажа!

Седем

Да, ама не, защото в събота получавам от Таркуин картичка с изображение на пре-рафаелитно маце, което ми хвърля срамежлив поглед през рамо. А вътре той бе написал следното:

„Най-искрени извинения за невъздържаното ми поведение. Надявам се, че ще мога да поправя нещата. Какво избираш — билети за «Бейрут» или вечеря?

Таркуин“

Ха, вечеря сТаркуин! Представете си само! Да седя цяла вечеря сама с този откачалник. Пък и за какво всъщност става дума? Никога не съм чувала за „Бейрут“. Да не е някакъв нов мюзикъл или нещс подобно? Или има предвид града Бейрут? Но откъде накъде пък ще ходим в Бейрут, за Бога?

Както и да е, няма значение, майната му на Таркуин. Днес имам да мисля за къде-къде по-важни неща. Защото днес е шестият ден, откакто взех решението да живея пестеливо — и първият ми уикенд, а това е критично важен момент. Дейвид Е. Бартън казва, че обикновено именно през уикендите, и особено през първия ден, има сериозна опасност човек да изневери на режима си, тъй като ги няма рутинните служебни задължения, които да запълват времето и да отвличат вниманието, така че часовете се точат досадно празни и просто плачат да бъдат запълнени с привичния комфорт на пазаруването.