„Изключително въодушевени“ ли? Ама че израз! Но на глас казвам:

— Наистина прекрасна картина. На човек му се приисква да… галопира към изгрева!

Що за сладникава дивотия пък изтърсих сега?! Защо не мога да бъда откровена и да си кажа, че скапаната им картина не ми харесва?

— Ти яздиш ли? — поглежда ме леко изненадано Таркуин.

Качвала съм се на кон веднъж през живота си. На коня на братовчед ми. Преди още да загалопираме обаче, той ме хвърли и аз се заклех никога повече да не пробвам. Ама пък не мога да призная подобно нещо пред „Мистър Ездач на годината“, нали така?

— Яздех навремето — пускам скромна усмивчица. — Не много добре.

— Сигурен съм, че бързо ще си възвърнеш уменията — уверено отбелязва Таркуин, втренчил поглед в лицето ми. — Някога ходила ли си на лов?

За Бога! Нима ИЗГЛЕЖДАМ като „Мис Живот в провинцията“?

— Хей — възкликва Сузи като любовно подпира картината на стената в хола, — какво ще кажете за по една питка, преди да тръгнем?

— Върхът! — възкликвам и припряно обръщам гръб на Таркуин. — Страхотна идея!

— Оооо, да! — възкликва и Финела. — Да ви се намира шампанско?

— Сигурно е останало — отвръща Сузи и влиза в кухнята.

В същия момент телефонът иззвънява и аз го вдигам:

— Ало?

— Добър вечер, мога ли да говоря с Ребека Блумууд? — пита непознат женски глас.

— Да — отвръщам разсеяно, заслушана в шумовете откъм кухнята, където Сузи отваря и затваря вратичките на шкафовете, проверявайки дали имаме и друго шампанско, освен моята половинлитрова бутилка, която двете с нея почти изпразнихме на закуска днес сутринта. — На телефона.

— Миз Блумууд, обажда ви се Ерика Парнъл от Ендуич Банк — казва женският глас и аз буквално замръзвам със слушалката в ръка.

Мамка му! Обаждат се от банката! Май ми бяха пратили някакво писмо, на което аз така и не отговорих.

Какво да кажа? Мисли бързо, Ребека! Какво да кажа, за Бога?!

— Миз Блумууд? — казва Ерика Парнъл.

Добре де — ще кажа, че напълно осъзнавам, че МЪНИЧКО съм надхвърлила кредита си, но че планирам в близките няколко дни да взема незабавни мерки за уреждането на този въпрос. Точно така, това ми звучи много добре. „Незабавни мерки“ звучи направо страхотно солидно. Чудесно, Ребека, давай!

Решително си заповядвам да не се паникьоевам — та тези хора там също са човешки същества, нали така? — и си поемам дълбоко дъх. А после… после някак от само себе си, съвсем против волята ми, ръката ми оставя слушалката върху вилката.

В продължение на няколко секунди гледам втренчено затворения телефон, почти неспособна да повярвам какво съм направила току-що. ЗАЩО го направих? На Ерика Парнъл й стана ясно кой е на телефона, нали така? И всеки миг ще позвъни отново. Дори сигурно вече натиска бутона за повторно набиране и е страшно ядосана, че…

Бързо изтръгвам щепсъла на телефона от розетката в стената и скривам апарата под една от възглавниците на дивана. Сега вече няма как да ме хване! В безопасност съм!

— Кой беше? — пита Сузи, влизайки в хола.

— Никой — отговарям с леко разтреперан глас. — Грешка… Виж какво, я да не пием тук, ами да тръгваме!

— О, добре — съгласява се веднага Сузи.

— Много по-гот ще е! — мънкам припряно, като се опитвам да я отдалеча от мястото, където би трябвало да е телефонът ни. — Можем да влезем в някой шикозен бар, да пийнем по няколко коктейла, а после да идем в „Терадза“.

Същевременно се заричам за в бъдеще да оставям телефонния секретар да приема всички обаждания за мен. Или да отговарям със силен чуждестранен акцент. А най-добре ще е да си сменя номера. И да забраня да ме включват в телефонния указател.

— Какво става? — пита Финела.

— Нищо! — чувам се да й отговарям, — Излизаме за по една питка, а после отиваме на хапка.

О, ужас, не мога да повярвам! Вече ставам като тях!!


Когато стигаме в „Терадза“, вече се чувствам много по-спокойна. Ерика Парнъл сигурно ще си помисли, че разговорът ни е бил прекъснат поради някаква повреда по линията или нещо подобно, нали така? И през ум не би й минало, че съм й затворила телефона. Така де, нали става дума за разговор между цивилизовани зрели хора! А цивилизованите зрели хора просто не правят такива неща.

Ако изобщо някога се срещна с нея — дай Боже никога да не ми се случи! — ще запазя присъствие на духа и съвършено хладнокръвно ще й кажа: „Много неприятно, че връзката прекъсна онзи път, когато ми позвънихте, нали?“ А най-добре ще е АЗ да я обвиня НЕЯ, че ми е затворила телефона (шеговито, разбира се).

„Терадза“ е претъпкана, изпълнена с хора, цигарен дим и сливащото се в обща мелодия жужене на разговорите. Когато се настаняваме на запазената за нас маса, а в ръцете ни се озовават дебелите менюта в папки от сребриста кожа, усещам да се отпускам още повече. Обожавам да се храня по ресторанти! Пък и мисля, че заслужавам малко глезене след скромния си и пестелив начин на живот през последните два дни. Никак не ми беше лесно да се придържам към толкова суров режим на икономии, но се справих по някакъв начин. При това страхотно!!! В събота ще направя повторен мониторинг на харченията си — и съм повече от сигурна, че ще съм ги намалила минимум със 70%.

— Какво ще пием? — пита Сузи. — Ти избери, Таркуин.

— О, виж ти кой е тук! — изписква Финела. — Еди Лейзънбай! Отивам да му кажа здрасти.

И тя скача на дългите си крака и се устремява към един започнал да оплешивява тип в блейзер, седнал през десет маси от нашата. И представа си нямам как успя да го види през гъстата мъгла от цигарен дим!

— Сузи! — изписква друг глас и ние всички вдигаме глави от менютата си. Към масата ни приближава младичка блондинка в оскъдно пастелнорозово костюмче, протегнала ръце за прегръдка. — И Тарки!

— Здрасти, Тори — поздравява я Таркуин, ставайки от стола си. — Как е Мънго?

— Ей го там! — възкликва блондинката. — Ела да се видите!

Чудя се как става така, че Финела и Таркуин прекарват повечето си време в затънтената провинция, насред Пертшир, но в мига, в който стъпят в Лондон, веднага и навсякъде налитат на свои отдавнашни приятели?!

— Еди ви поздравява — оповестява Финела, връщайки се към нашата маса. — Тори!!! Как си? Как е Мънго?

— О, чудесно — отвръща Тори. — Хей, чухте ли вече новината? Гаспър се е върнал!

— Ами?!! — възкликват всички хорово и ме обзема изкушение и аз да се присъединя.

Никой не си е дал труда да ме запознае с Тори, ама с тези хора винаги е така. Просто се присъединяваш към бандата им чрез осмоза. В един миг се превръщаш от напълно чужд човек в един от тях и вече си пискате заедно „Ами чухте ли за Венеция и Себастиан?“.

— Вижте, ТРЯБВА да поръчаме — казва Сузи. — След малко ще минем да ви видим, Тори.

— Окей, чао! — съгласява се Тори и се отдалечава, промушвайки се гъвкаво между масите.

— Сузи! — изписква друг женски глас и към нас се устремява момиче в прословутата малка черна рокличка. — И Фени!!

— Мила!! — изпискват те хорово. — Как си? Как е Бенджи?

О, Боже, няма край! А аз какво?! Седя вторачена в менюто, преструвам се на крайно заинтригувана от ордьоврите, ама в действителност се чувствам тотална загубенячка, с която никой не иска да говори — докато проклетите Фенела и Таркуин явно са „Светските лъвове на годината“. НЕ Е ЧЕСТНО! И АЗ също искам да прехвръквам от маса на маса! И АЗ искам да налитам по ресторантите на стари приятели от детството! (Макар, да си кажа правичката, единственият, когото познавам чак от толкова отдавна, е Том, момчето на съседите, дето сега сигурно мухлясва в Рейгейт, в средиземноморската си кухня от ламиниран дъб.)

За всеки случай обаче попривеждам менюто си и крадешком хвърлям към околните маси изпълнен с надежда поглед. Моля те, Боже, само този път, нека видя нечие познато лице! Не е нужно да бъде човек, когото харесвам, може дори да не го познавам чак толкова добре — просто някой, към когото да се втурна, да си разменим „мляс, мляс“ и да изпискаме в унисон: „На всяка цена трябва да излезем да хапнем заедно!“ КОЙТО И ДА Е би свършил работа! Абсолютно който и да е!

И в следващия миг изтръпвам в сладостно неверие — през няколко маси от нашата мярвам познато лице! Там, в компанията на по-възрастни от него, изящно облечени мъж и жена, седи Люк Брандън.

Добре де, не би могло да се каже, че ми е стар приятел, дори че ми е приятел… но пък го познавам все пак, нали така? Пък и нямам кой знае какъв избор. А толкова ми се ще и аз да прехвръквам от маса на маса като останалите!

— О, виж ти кой е тук! Люк Брандън! — изписквам (ама тихичко, за да не ме чуе той). — ТРЯБВА да отскоча да му кажа здрасти!

Останалите ме зяпват изненадано, докато отмятам със замах коса назад, скачам припряно от стола си и се устремявам между масите, изведнъж преизпълнена от невероятно въодушевление. И аз мога така! И аз прехвръквам от маса на маса в „Терадза“!! И аз съм популярно момиче!!!

Едва на няколко крачки от масата му забавям крачка и се питам какво всъщност да му кажа.

Ами… нещо учтиво, предполагам. Ще го поздравя и… — гениално хрумване! — ще му благодаря отново за двадесетте лири, дето ми ги даде назаем.

Мамка му, ама аз май не съм му ги върнала, или…?

Нищо подобно, върнах ги! Ами да, изпратих му една от онези картички от рециклирана хартия, с картинка на кученца и чек за двадесет лири. Точно така! Значи, без паника! Просто отивам и най-хладнокръвно го поздравявам.

— Здрасти! — подвиквам, когато решавам, че вече съм достатъчно близо до масата му.

Околният шум обаче е толкова силен, че той явно не ме чува. Нищо чудно, че всички приятелки на Финела, а и тя самата, имат толкова пронизително пискливи гласове. На човек му трябват поне шестдесет и пет децибела, за да бъде чут.

— Здрасти! — опитвам отново, този път по-високо, като приближавам още малко.