Поглеждам иззад тях, уверявам се, не няма никой, и отново отварям готварската книга. Добре, страница 214. Тигрови скариди бириани… Отново започвам да преписвам рецептата, но точно стигам до края на необходимите продукти, когато в ухото ми прозвучава изпълнен с негодувание глас:

— Извинете?

Това така ме стряска, че химикалката отскача от бележника ми и за мой ужас драсва синя черта точно върху снимката на съвършено приготвен ориз басмати. Бързо извивам ръка, така че почти прикривам нанесеното поражение, и се извръщам с невинен израз на лицето. До мен стои мъж с бяла риза, на чийто джоб има бадж с име, и ме гледа неодобрително.

— Това тук не е обществена библиотека — казва той. — Да не си мислите, че сме агенция за безплатна информация?

— Само разглеждам — отвръщам припряно и понечвам да затворя книгата.

Изневиделица обаче изниква показалецът на мъжа и той го мушва между страниците, преди да успея да ги затворя. Много бавно той отваря отново книгата и двамата се втренчваме в оставената от химикалката ми синя черта.

— Да се разглежда е едно — казва мъжът с леден глас. — Да се уврежда стоката е съвсем друго.

— Стана случайно! — възкликвам аз. — Вие ме стреснахте!

— Хмм — проточва мъжът, впил в мен остър поглед. — Всъщност, имала ли сте изобщо намерение да купите тази книга? Или която и да било друга?

Настава кратка пауза, а после… после доста засрамено си признавам:

— Не.

— Ясно — процежда мъжът, като присвива устни. — Е, боя се, че ще трябва да отнесем въпроса до управителката. Очевидно е, че тази книга вече не може да бъде продадена, така че сме на загуба. Ще ви помоля да дойдете с мен, за да обясните на управителката с какво точно се занимавахте, когато е била увредена книгата…

Ама той сериозно ли говори? Нима няма да ми каже мило, че случилото се е без значение и да ми предложи карта за пазаруване с отстъпка? Сърцето ми забива панически. Какво да правя, за Бога?! Очевидно е, че не мога да купя книгата поради моя нов режим за пестеливост. Но пък, от друга страна, хич не ми се ще да се срещам с управителката.

— Лин? — подвиква мъжът към служителката на съседния щанд за писалки. — Би ли повикала по пейджъра Гленис, моля?

Ама той НАИСТИНА говори сериозно! Изглежда страшно доволен от себе си, сякаш е заловил крадец. Възможно ли е да дават хората на съд, задето са драснали с химикалка по някоя страница? Може би това се смята за вандализъм? О, Боже! Ще имам криминално досие! Никога повече няма да мога да замина за Америка!

— Вижте, ще я купя, така става ли? — казвам умолително Със свито от ужас гърло. — Ще я купя проклетата ви книга.

Изтръгвам индийската кухня от ръцете на мъжа и се втурвам към касите, преди той да е успял да каже каквото и да било. Сърцето ми бие до пръсване.

На съседната каса е възрастната дама със синьото палто. Опитвам се да отбягна погледа й. Но тя ме забелязва и се провиква победоносно:

— Послушах съвета ви! Избрах й друга книга, която мисля, че действително ще й хареса!

— О, добре — отвръщам и подавам моята книга с рецепти на касиерката.

— Казва се „Приблизителен пътеводител на Индия“ — добави възрастната дама и ми показва дебел том със синя мека корица. — Чувала ли сте за него?

— Ооо — отвръщам, — хм… да, но…

— 24.99, моля — казва ми касиерката.

Какво? Зяпвам я удивено. Двадесет и пет лири за готварски рецепти? Не можах ли да попадна на някое тънко книжле с меки корици и без снимки?! По дяволите! ПО ДЯВОЛИТЕ! С огромно нежелание измъквам кредитната си карта и я подавам на касиерката. Да пазаруваш е едно — да бъдеш принуден да купуваш против волята си е нещо съвършено друго. Така де, с тези двадесет и пет лири можех да си купя някакво хубаво бельо!

От друга страна — мисля си, докато се отдалечавам от касата, тази сума ми носи доста нови бонусни точки по клубната ми карта за „Смит“. На стойност… на стойност… половин лира! Пък и сега ще мога сама да си готвя вкъщи къри по най-различни невероятно вкусни, екзотични рецепти и така да спестя купища пари, които инак бих попиляла по индийски ресторанти. Ами да, наистина, трябва да гледам на тази книга като на инвестиция.


Не искам да се хваля, но — с изключение на тази единствена покупка — през следващите два дни се справям невероятно добре с новия си пестелив начин на живот. Единственото, което си купих, е едно наистина невероятно сладко хромирано термосче, за да си нося в службата кафе от вкъщи (както и пакет кафе на зърна и една електрическа кафемелачка — защото би било грехота това чудесно термосче да бъде пълнено с блудкаво нескафе, нали така?).

И тъй като днес е четвъртък, тоест рожденият ден на Сузи, вчера й купих малко цветя и шампанско. Но те не влизат в списъка на забранените покупки, защото, както казва Дейвид Е. Бартън, трябва да ценим и да зачитаме приятелите си. Той казва, че „простичкият акт да споделиш залък хляб с приятели е едно от най-древните и най-съществени неща в човешкия живот“. „Не преставайте да правите подаръци на приятелите си — казва Бартън. — Не е необходимо те да бъдат екстравагантни и скъпи. Използвайте въображението си и се старайте да им подарявате полезни неща.“

Така че следвайки този мъдър съвет, вместо да купя за Сузи цяла бутилка шампанско от 750 мл, аз й купих половинка — от 500 мл. И освен това, вместо да купя към шампанското скъпи кроасанчета от френската сладкарница, снощи ги направих сама — от онова много специално тесто, дето го продават напълно готово в тубички.

А довечера ще празнуваме рождения ден на Сузи на ресторант — в „Терадза“ — заедно с братовчедите й Финела и Таркуин. Ако трябва да бъдем честни, тази вечеря ще е доста скъпа. Но пък в това няма нищо нередно, защото то се смята за споделяне на залък хляб с приятели. (Само дето в „Терадза“ хлябът е замесен с „изсушени на слънце домати“, нарича се „фокаджа“ и струва 4.50 лири за панерче залчета.)


Финела и Таркуин звънват на вратата в шест вечерта и в мига, в който ги вижда, Сузи започва да скимти и да подскача като малко кученце от радост и нетърпеливо очакване. Оставам в стаята си, за да си довърша гримирането, като отлагам колкото се може повече момента, когато ще трябва да изляза и да им кажа „здрасти“. Не си падам особено много по Финела и Таркуин. Истината е, че ги смятам за малко нещо откачени. И двамата са изключително кльощави — но не по манекенски кльошави, а по-скоро като скелети — и имат еднакви, леко издадени напред горни зъби. Финела все пак полага известни усилия по отношение на облеклото и грима, благодарение на което не изглежда ПРЕКАЛЕНО зле. Ако трябва да бъда честна обаче, Таркуин наистина прилича на белка. Или май беше невестулка? Както и да е — на някакво кльощаво диво животинче с издължено тяло и ситнички кости. На всичкото отгоре двамата правят и доста откачени неща заедно. Обикалят из града на тандем, примерно. Или пък се появяват облечени в еднакви жилетки, дето им ги била изплела престарялата им бавачка. И си говорят на някакъв техен си език, дето никой друг не им го разбира. За тях сандвичите например са „вичи“. На всичко, което се пие, му викат „питка“ — било от „напитка“ (с изключение на водата, която е „хаш-две-о“ — това пък било от химическата й формула Н2О). Ей Богу, на моменти всички тези „питки“ и „вичета“ започват да те дразнят до побъркване.

Но Сузи ги обожава. Като малка е прекарвала всички лета с тях, в Шотландия, и просто не е в състояние да забележи, че нещо, меко казано, не им е наред. А най-ужасното е, че И ТЯ започва да говори за „питки“ и „вичета“, когато е с тях. Направо откачам!


Както и да е, нищо не може да се направи — и ето ги сега двамата тук. Свършвам със спиралата и ставам, за да се огледам в цял ръст в огледалото. Доволна съм от онова, което виждам. Облечена съм в наистина изискани черна блузка и черни панталони, а около врата ми е преметнат уж небрежно моят прелестен — моят НЕВЕРОЯТНО СЕКСИ — шал от „Дени енд Джордж“. Господи, страхотно случих с тази покупка! Изглежда направо фантастично!

Помотавам се още малко, после решително отварям вратата на стаята си и излизам в хола.

— О, Беки! — приветства ме Сузи със светнал поглед.

Седи с кръстосани крака на пода в малкото антре при входната врата и трескаво разкъсва опаковката на подаръка, който е получила, а Финела и Таркуин стърчат над нея и я зяпат. Слава Богу, днес не носят еднакви жилетки, но пък Финела е облечена в някаква странна червена пола от мъхест туид, а двуредният костюм на Таркуин изглежда така, сякаш е бил ушит през Втората световна война.

— Здрасти! — казвам и им лепвам по една любезна почти въздушна целувка по бузата.

— Ооо! Уаууу! — изписква Сузи, като изважда отхартията някаква картина в старинна позлатена рамка. — Не мога да повярвам! НЕ МОГА ДА ПОВЯРВАМ!!! — повтаря тя като развален грамофон, вдигнала сияещи очи към Финела и Таркуин.

Надничам заинтригувано през рамото й, за да видя какво чак толкова не може да повярва. Да си призная, изобщо не съм впечатлена. Като начало, доста шантава цветова гама — мърляво зелено и кафяво в различни нюанси. И пак като начало — някакъв си кон, застанал неподвижно насред някакво си поле. Добре де, не можеше ли поне да прескача ограда с развята грива или да се е вдигнал на задните си крака е отметната глава, или изобщо нещо подобно? Или пък да препуска в Хайд Парк, яхнат от ездачка, облечена в някоя от онези прелестни рокли в стил „Гордост и предразсъдъци“?

— Честит кофти ден! — изпяват в унисон Финела и Таркуин. (Още един техен откачен навик. Двамата наричат рождените дни „кофти дни“ от времето, когато… О, Боже, прекалено е досадно да го обяснявам!)

— Фантастична е! — възкликвам с лицемерен възторг. — Абсолютен връх на красотата!

— Да, нали? — жадно търси потвърждение на вкуса си Таркуин. — Виж само какви цветове!

— Ммм, прелест — кимам аз.

— Ами мазките на четката?! Толкова деликатни и изящни! Бяхме изключително въодушевени, като я открихме.