Въодушевено си правя сандвич със сирене и го увивам в прозрачно домакинско фолио. Дори само е този простичък акт вече съм спестила няколко лири! Все още нямам термосче (трябва да изляза по магазините през уикенда, за да си купя), така че няма как да си взема кафе от вкъщи. Но пък откривам в хладилника изостанала бутилка тоник, така че решавам да я взема нея: вместо кафе. Хем ще е по-здравословно, нали така?

Всъщност, чудя се защо изобщо хората купуват готови сандвичи. Ами да, толкова по-евтино и по-лесно е човек сам да си ги приготвя. Същото е и с готовата индийска и китайска храна. Дейвид Е. Бартън казва, че вместо да пилеем пари в купуване на готови за консумация ястия, можем да се научим сами да си приготвяме къри, ориз със зеленчуци и салата от стъргани картофи и тогава всичко ще ни излиза десетократно по-евтино. Точно с това ще се заема този уикенд — след като посетя за забавление някой музей или се поразходя за отмора покрай реката, наслаждавайки се на гледките.

Вървя към метрото и се чувствам някак пречистена и освежена. Почти възвисена. Виж ги само всичките тези хора цо улицата, хвърлят трескави погледи към витрините и явно не мислят за нищо друго, освен за пари. Пари, пари, пари. Тотална лудост. Отречеш ли ги веднъж завинаги обаче, те изведнъж престават да имат каквото и да било значение. Ето, аз например, вече се чувствам съвършено друг човек. Далеч по-малко материалистичен, много по-философски настроен. ПО-ДУХОВЕН. Както казва Дейвид Е. Бартън, всички ние не ценим и пропускаме да се радваме всеки Божи ден на многото прекрасни неща, които вече притежаваме. На светлината, на въздуха, на свободата, на общуването с приятели… В смисъл, че точно това са нещата, които наистина имат значение в човешкия живот, нали така? А не дрехите, обувките и разните джунджурии, които могат да се купят с пари.

Чак е плашеща тази метаморфоза, която вече забелязвам да настъпва в мен. Минавам например покрай една будка за вестници при станцията на метрото, хвърлям поглед по изложените списания — и ме изпитвам ни най-малко желание да си купя което и да било от тях. Н моя нов живот списанията не са от съществено значение. (Пък и предлагат все предишни броеве, които и без друго вече ги имам.)

Качвам се в метрото преизпълнена с чувство на възвишена умиротвореност, почти като будистки монах. Когато слизам и тръгвам кьм офиса, минавам покрай магазина за преоценени обувки, без изобщо да погледна към витрината му, после подминавам безгрижно и „Лучо“. Никакво капучино днес. Никакви бухти. Изобщо никакво харчене — право в офиса.

Точно тази седмица от месеца е един доста спокоен период в работата на „Успешно спестяване“. Току-що сме предали за печат последния брой, което означава, че няколко дни можем да се мотаем и съвсем буквално нищо да не правим, преди да се стегнем и да се захванем с подготовката на следващия брой. Разбира се, предполага се, че точно сега всеки от нас трябва да си прави проучванията за материала, който ще пусне в следващия брой. Днес например аз трябва да се обадя по телефона на куп инвестиционни брокери с въпроса какви съвети биха дали на инвеститорите за следващите шест месеца.

Но сутринта се изнизва неусетно, без да свърша каквото и да било — освен дето смених скрийнсейвъра на компютъра си, така че сега на екрана ми има три жълти риби и един октопод. А, да, попълних и един формуляр за отчет на направените служебни разходи. Да си призная, някак не мога да се настроя за истинска работа. Предполагам, че то е защото се чувствам твърде екзалтирана поради новата си, по-възвишена и по-пречистена същност. Непрекъснато се опитвам да пресметна каква сума ще съм спестила до края на месеца и какво бих могла да си купя с нея от „Джигсоу“.

През обедната почивка изваждам увития си във фолио сандвич — и за първи път през този ден ме обзема лека депресия. Хлябът се е разкишкал, част от средата със сиренето е полепнала по фолиото, не изглежда никак апетитно. Пък и в момента направо умирам за орехово хлебче от „Прет-а-манже“ и за няколко шоколадови бисквитки.

„Не мисли за това! — заповядвам си решително. — Мисли колко пари ще спестиш!“ Успявам някак си да се насиля да изям отвратителното си подобие на сандвич, като го прокарвам с глътки тоник. Като свършвам, хвърлям фолиото и пъхвам бутилката с останалия тоник в малкия ни служебен хладилник. Минали са около… минали са пет минути от обедната ми почивка.

Добре де, какво би трябвало да правя сега? Щом като няма да ходя по магазини и кафенета, къде се предполага, че бих могла да отида, за да уплътня останалото време?

Сривам се унило на бюрото си. Господи, този живот във въздържание и пестеливост май ще се окаже трудна работа. Безсмислено отварям и затварям няколко фолдъра на екрана на компютъра си… После вдигам глава и се зазяпвам през прозореца, към оживената Оксфорд Стрийт, гъмжаща от пазаруващи хора, щастливо понесли в ръце пъстри торби и торбички. Отчаяно ми се иска да съм сред тях. Привеждам се силно напред на стола си, като цвете, стремило се към живителната за него светлина. Жадувам за ярките светлини и за топлия въздух в магазините, за отрупаните със стока рафтове, дори за бипкането на касовите апарати. Но не, не мога да отида! Тази сутрин се заклех, че през целия ден няма да припаря до магазин. Най-тържествено си го обещах — а не върви някак си да нарушавам обещание, което съм дала сама на себе си, нали? Или поне не чак толкова скоро…

После изведнъж ми хрумва брилянтна мисъл. Трябва да имам рецепта за къри, за да си го приготвя сама вкъщи, нали така? Дейвид Е. Бартън казва, че купуването на готварски книги е чиста проба пилеене на пари. И съветва да си преписваме рецептите, отпечатани отстрани на пакетите с хранителни продукти по магазините или пък да вземаме за временно ползване готварски книги от библиотеките. Аз обаче имам още по-добра идея. Ще отида до „Смит“ и на място ще си ПРЕПИША рецепта за кърито, което ще си сготвя в събота вечер. По този начин ще мога да вляза в голям магазин — пък било то и само книжарница, — без да е нужно да харча пари. Грабвам палтото си и излетявам през вратата. Дръжте се, магазини, идвам!


В мига, в който прекрачвам прага на „Смит“, усещам как цялото ми тяло сякаш въздъхва облекчено. Човек изживява някаква особена, с нищо несравнима тръпка на вълнение всеки път, когато влиза в магазин — какъвто и да е магазин. Тя се дължи отчасти на трепетно очакване, отчасти на оживената и приветлива атмосфера, отчасти на прелестната НОВОТА на всичко. Блестящи нови списания, блестящи нови писалки, блестящи нови транспортири… Не че ми е трябвал транспортир, откакто бях единадесетгодишна, ама… не изглеждат ли наистина страхотно, блестящи и спретнато подредени в пакетчетата си? Виждам, че са пуснали нова серия канцеларски пособия и материали, всичките с леопардова разцветка — не съм ги виждала преди и за момент се изкушавам да спра на щанда, за да ги разгледам отблизо. Вместо това обаче стисвам зъби и ги подминавам решително, като се отправям към дъното на книжарницата, където са стелажите с книгите.

Откривам цяла редица с книги, посветени на индийската кухня. Вземам една напосоки, прелиствам страниците и се чудя коя ли рецепта да си избера. Никога не съм и предполагала, че готвенето на индийски яденета е толкова сложно. Може би е по-добре да си препиша две рецепти, просто за всеки случай.

Оглеждам се предпазливо и изваждам бележника и химикалката си — много добре знам, че в „Смит“ не обичат да им се преписва това-онова от книгите, изложени за продан. А го знам, защото веднъж настойчиво помолиха Сузи да напусне книжарницата на „Смит“, която е на площада при гара Виктория. Тя си преписваше някаква информация от една страничка на пътния справочник „А-2“, защото си беше забравила своя, а те й казаха, че трябва или да го купи, или да напусне. (Което е адски тъпо, защото в същото време те оставят да им четеш списанията напълно безплатно, нали така?)

Както и да е. Та когато се уверявам, че никой не ме гледа, започвам да си преписвам рецептата за „Тигрови скариди бириани“. Преполовила съм списъка с необходимите продукти, когато иззад ъгъла се появява момиче в униформа на книжарницата, така че бързо затварям готварската книга и без да я изпускам от ръце, правя няколко крачки покрай стелажа, като се преструвам, че чета заглавията. Когато служителката се отдалечава, отварям отново на рецептата, но преди още да съм успяла да запиша каквото и да било, някаква възрастна дама в синьо палто се обръща към мен на висок глас:

— Струва ли си, мила?

— Кое? — питам стреснато.

— Книгата! — нетърпеливо пояснява тя и посочва с върха на чадъра си към томчето в ръцете ми. — Трябва да избера някакъв подарък за снаха ми, която е от Индия. Та си помислих, че ще е добре да й взема някоя хубава готварска книга с индийски рецепти. Вие как смятате, тази, която държите, струва ли си?

— Всъщност не знам — отговарям. — Още не съм я прочела.

— О! — отронва разочаровано възрастната дама и се обръща, за да тръгне надолу покрай стелажите.

Би трябвало да си затварям устата и да си гледам моята работа, но… просто не мога да се удържа. Прокашлям се лекичко и казвам:

— Тя няма ли си вече предостатъчно индийски рецепти?

— Кой, мила? — пита жената, като се извръща към мен.

— Снаха ви! — отвръщам и вече съжалявам, че изобщо съм обадила. — Щом като е индийка, не знае ли вече как се готви индийска храна?

— О! — възкликва още по-разочаровано възрастната дама. Изглежда объркана до краен предел. — Ами тогава… Какво би било добре да й взема в такъв случай?

О, Боже!

— Не знам — казвам. — Може би книга за… за нещо друго?

— Чудесна идея! — просветва изведнъж лицето на жената и тръгва към мен. — Покажи ми каква, мила.

ЗАЩО АЗ?

— Съжалявам — отговарям, — но днес страшно бързам и май вече закъснявам.

Припряно се отдалечавам, като се чувствам доста кофти. Стигам до отдела за компактдискове и видеокасети, който пустее както винаги, и се скривам зад един стелаж с филми за телетубитата. (Популярна в цял свят поредица от филмчета за най-малките дечица, която се излъчва и по българските телевизионни канали — Бел. прев.)