Софи Кинсела - Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)

Пестеливост. Скромен начин на живот. Това са моите нови житейски правила. Ще водя простичък, необременен от излишества живот, напълно в стил Дзен, при който нищо няма да харча. Няма да харча НИЩО! Така де, като се позамисли човек… колко пари пилеем излишно всички ние, всеки Божи ден?! Нищо чудно, че съм понатрупала малко дългове. Истината е, че нямам никакви вина за това. Както и останалите хора, аз също се бях поддала на присъщия на западния свят материализъм — а човек трябва да е силен като слон, за да му устои. Така поне се казва в новата книга, която си купих.

Вчера, когато двете с мама влязохме в книжарницата „Уотърстоун“, откъдето тя си купува всяка седмица по един жизнено необходим й любовен роман с меки корици, аз се замотах между стелажите с литература за самоусъвършенстване, откъдето си избрах и си купих най-невероятната книга, която изобщо някога съм чела. Убедена съм, че тя ще промени живота ми. Ще бъде винаги с мен — и сега е в чантата ми. Това е „Как да контролираме ежедневните си разходи“ от Дейвид Е. Бартън. Направо е фантастична! В нея се казва примерно, че всички ние, хората, сме склонни да пилеем парите си, без дори да го осъзнаваме, но че само за една седмица повечето от нас могат да се научат как да намалят наполовина разходите си.

За една седмица!

Човек трябва просто да започне примерно да си носи в службата сандвичи от вкъщи, вместо да обядва по ресторанти, и да ходи на работа с колело, вместо с метрото. Започнеш ли да се замисляш по този въпрос, ще се увериш, че можеш да пестиш буквално от всичко. И както казва Дейвид Е. Бартън, има толкова много безплатни удоволствия, за които всички ние забравяме, защото сме прекалено заети с безсмислено харчене на пари — например посещенията на музеи и на безплатни концерти на открито, както и насладата от разходките в парка.

Всички съвети на Бартън са толкова смислени и лесни за изпълнение! А най-фантастичното е това, че се започва с отиване на пазар! В книгата се казва, че като начало човек трябва да си запише най-подробно абсолютно всяка покупка, която прави през един обичаен за него ден на безразборно пилеене на пари, а после да нанесе похарчените суми в специална графика. Авторът подчертава, че през този ден не трябва да шмекеруваме, като ограничаваме или променяме навиците си за харчене — слава Богу, защото в четвьртък Сузи има рожден ден и аз трябва, естествено, да й купя накакьв подарък.

И така, в понеделник се отбивам в „Лучо“ на път за работа и си купувам двойно капучино и голяма шоколадова поничка — точно както си правя обикновено. Трябва да призная, че ми става доста криво, когато си давам парите на касата, защото това е последното капучино в живота ми и последната шоколадова поничка в живота ми. От утре започвам да пестя и да харча осъзнато парите си — а купуването на капучино от заведения не е позволено. Дейвид Е. Бартън казва, че ако човек е свикнал да пие кафе, трябва да си го приготвя вкъщи и да си го носи на работа в термосче, а ако има навика да си похапва нещичко между основните яденета, трябва да си купува евтини кексчета или бисквитки от супермаркета. „Продавачите на кафе ви прибират парите за напитка, в която едва ли има нещо повече от гореща вода и полистирин“, отбелязва Бартън — и мисля, че е прав. Но пък моето сутрешно капучино от „Лучо“ определено ще ми липсва. И все пак, заклела съм се пред себе си, че ще следвам правилата от книгата — и ще го направя.

Когато излизам от кафе-сладкарницата, стиснала в ръка последната в живота ми чаша с готово капучино, изведнъж осъзнавам, че не разполагам с термосче за кафе. Но няма проблем, ще си купя. В „Хабитат“ съм виждала, че продават едни много сладички хромирани термосчета. Дори си мисля, че днес термосчетата са на мода. Нищо чудно дори „Алеси“ да предлага термосчета. Няма ли да е страхотно шик? Да си пия кафето от термосче на „Алеси“! Ами да, много по-шик ще е, отколкото да го пия от тези високи картонени чаши с капаче и сламка, в които ти го дават от кафе-сладкарниците.

Така че всъщност се чувствам доста щастлива, докато си вървя по улицата. Като стигам до „Смит“, влизам да си купя няколко списания, които ще ми помогнат да премина през първите няколко по-тежки дни на спестовност. Купувам си също и едно много сладко мъничко бележниче със сребърен обков, в което да си записвам всяко похарчено пени, като добавям и една сребърна химикалчица в подобен на неговия стил. Ще си записвам всичко много стриктно, защото Дейвид Е. Бартън подчертава, че дори самият акт на записването на покупките допринася за намаляването на безсмисленото харчене на пари. Ето защо веднага щом стигам в офиса, отварям бележничето и записвам:

Което прави общо… я да видим… 14.09 лири.

Хм, хм… Май е доста много, като се има предвид, че е едва 9.40 ч. сутринта.

Но пък всъщност бележничето и химикалката не се смятат, нали? Ами да, те са нещо като задължително капиталовложение за курса по спестовност. Така де, как ще си записваш стриктно всяка покупка, ако нямаш бележник и химикалка? Задрасквам бележника и химикалката от списъка си и общата похарчена сума става… 8.90 лири. Това вече ми звучи много по-добре.

Пък и вече съм на работното си място, нали така? Вероятно до края на деня няма да похарча нито пени повече.

Да, ама не! Незнайно защо, непохарчването на нито пени повече се оказва напълно невъзможно. Първо Гай от счетоводството минава да събере пари за подарък на друг колега, който напуска. После ми се налага да изляза, за да си взема нещо за обяд. Проявявам изключителна пестеливост по отношение на сандвича си — избирам го да бъде с яйце и извара, възможно най-евтиният сандвич в „Буутс“, а аз дори не обичам яйце с извара.