Погребалната церемония се състоя преди четири седмици, малко след пристигането на Слейд. Дотогава всички бяха изпаднали в някакво вцепенено състояние на тялото и духа, а смъртта на Джеймс им изглеждаше нереална. Изглеждаше невъзможна.



Надгробното слово беше непоносимо за Слейд, защото за разлика от повечето опела, които представляваха безсмислени брътвежи, тук всичко беше истина. Отец Жозеф не преувеличаваше, докато превъзнасяше Джеймс за необикновената му почтеност и безгранична щедрост, за неговото състрадание към ближния и високия му морал. Истина беше и това, че Джеймс бе безгранично отдаден на своето семейство, на баща си и братята си, на доведената си майка и Жозефин, на Мирамар.

Отец Жозеф беше мисионер в Сан Мигел и познаваше Джеймс от дете. Той изрече надгробното слово с просълзени очи и задавен глас. Още при първите му думи Слейд изгуби самообладание и зарида неудържимо. Едуард се оказа по-силен или по-дисциплиниран, а вероятно сълзите му вече бяха пресъхнали, защото обгърна раменете на брат си и му предложи цялата подкрепа и обич, на която бе способен. Слейд не спря да ридае дълго след като погребението приключи, хората се разотидоха, а ковчегът бе заровен дълбоко в плодородната червена почва на Мирамар.

Уискито не му помагаше. И днес скръбта му беше все така дълбока и болезнена, както и в деня на погребението. Отец Жозеф бе заявил, че болката ще избледнее с времето. Разумът му нашепваше, че свещеникът е прав, но това убеждение му носеше незначителна утеха. Никога преди Джеймс не му бе липсвал толкова отчаяно. С времето му ставаше все по-невъзможно да приеме, че никога няма да види брат си отново, да проумее печалната невъзвратимост на смъртта.

Най-сетне огромната топка в гърдите му взе да се стопява. Бе превъзмогнат и тази криза. Слейд огледа невзрачното заведение, препълнено с подозрителни на вид клиенти. Беше толкова погълнат от скръбта си, че за миг дори се изненада да се намери там. Едуард беше прав, и то не само за това. В Сан Франциско никога не би си и помислил да мине покрай такава дупка, но когато се върнеше у дома, неизменно се присъединяваше към грозната тълпа. Дори на двадесет и пет, Слейд неизменно си оставаше неуморимият бунтар от своето детство. Тази мисъл, подсилена от долнопробното уиски, го накара да се почувства малко неспокоен.

Той се запита какво ли се бе случило в хотела. Имаше ли някакъв смисъл да се съмнява? Защото беше очевидно, че онази жена е Елизабет Сейнт Клер. Дали когато си възвърнеше паметта, и тя щеше да изживее болката от загубата? Беше ли обичала Джеймс? Женитбата им беше уговорена и двамата се бяха виждали само няколко пъти преди последното лято, когато тя се върна от девическото училище в Лондон. Тогава баща й бе починал, а тя пристигна за погребението и остана през лятото.

Тогава Джеймс я бе ухажвал. Често пътуваше до Сан Луис само за да я види. Слейд знаеше това, защото Джеймс често му бе писал за нея. Джеймс със сигурност я обичаше, много я обичаше. Вътрешностите му се свиха на топка при мисълта за техния любовен романс, преди Елизабет да се върне в Лондон за последната година от обучението си.

Сега плановете на Рик му изглеждаха почти забавни. Слейд вече беше най-големият му син. Рик искаше от него да наследи Мирамар. Рик очакваше от него да наследи Мирамар. Това бе традиция, старомодна калифорнийска традиция. Само че имаше една уловка. За да го постигне, Слейд трябваше да се ожени за богатата наследница — Елизабет Сейнт Клер. Защото в Мирамар им липсваха пари — винаги им бяха липсвали — а тази жена щеше да им донесе всичките пари, от които се нуждаеха.

Не искаше да си спомня огромните й доверчиви очи, изпълнени с благодарност. Не искаше тази жена да го гледа по този начин никога. Защото Слейд нямаше да се ожени за нея, никога нямаше да се съгласи на такова нещо. Той нямаше да остане, нямаше да наследи Мирамар и нямаше да се ожени за Елизабет Сейнт Клер. А Рик, който никога не му бе споменал, че е свободен да остане по време на кратките му посещения у дома, сега трябваше да направи нещо повече, отколкото да му позволи да остане. Трябваше да го помоли. Но Рик никога не би го направил. А и да го направеше, нищо не би се променило.

Не че не обичаше Мирамар. Напротив. Винаги бе обичал тези земи и винаги щеше да ги обича. Но Мирамар принадлежеше на Джеймс също както Елизабет Сейнт Клер му принадлежеше. А Слейд обичаше Джеймс и смъртта не можеше да промени тези чувства. Нямаше да предаде Джеймс, дори и след смъртта му.

Утре щеше да се върне в Сан Франциско, където почти от десет години работеше за Чарлз Ман. Сега там бе неговият дом. Рик беше изгубил Джеймс, но все още имаше Мирамар, а Едуард щеше да поеме грижите за земите, когато Рик се почувства твърде немощен — което едва ли щеше да стане, преди да изминат още поне двадесет години.

Цялата ирония се криеше във факта, че Слейд знаеше, че може да вдигне Мирамар на крака, да го измъкне от дупката, в която се намира. Откакто се помнеше, семейството му живееше в безпаричие, защото времената се променяха. Слейд вече не беше невръстно момче. Бе пътувал достатъчно, работил достатъчно и видял достатъчно, за да се освободи от предразсъдъците и да обърне поглед към новото. А то настъпваше от север. Старите ранчо едва свързваха двата края. Модерната индустрия, технологиите и съвременното селско стопанство неумолимо настъпваха по калифорнийските земи. Огромните самозадоволяващи се чифлици като Мирамар бяха отживелица, империи, които принадлежат на миналото, динозаври, които не могат да просъществуват в бъдещето. Те вече нямаха право на живот. Бъдещето беше в разработването на мините и горите, във фермерството. В Калифорния вече съществуваха големи селскостопански предприятия, които произвеждаха огромни количества лимони и портокали, пшеница и ечемик. А земите на Мирамар изобилстваха от плодородна почва. Малобройните им градини произвеждаха най-вкусните плодове в страната, най-пивкото и пенливо вино. Разполагаха също с гъсти гори и Слейд знаеше, че с достатъчно грижи могат да ги култивират, а не да ги ограбват и разрушават. Време беше да се направят промени, за да може Мирамар достойно да влезе в двадесети век, и най-голямата ирония бе, че Слейд го осъзнаваше и имаше сили да го постигне, но нямаше да го направи.

Вместо да изправи Мирамар на крака, утре той щеше да се върне в големия град, с който вече завинаги бе обвързал живота си.

Когато Слейд най-после се върна в хотела, градът отдавна вече тънеше в нощен мрак. Той бе отскочил до кафенето, което вече затваряше. Госпожица Бърк обаче видя кой стои на вратите и веднага го покани да влезе. Сервира му огромна пържола, която Слейд незабавно опустоши с кана силно кафе. Успя да изяде дори половин парче от нейния ябълков пай. Тя сякаш изпитваше удоволствие да се суети около него, а Слейд изобщо не проумяваше причината за това, защото като дете бе направил не една беля и в нейния двор. Момичето беше на неговата възраст. Накрая Слейд реши, че вниманието й се дължи на нейното съчувствие към дълбоката му скръб.

— Върни се у дома, Слейд — прошепна тя на вратата, когато той понечи да си върви.

Той кимна, поблагодари й и на всяка крачка от пътя си чувстваше погледа й, вперен в широкия му гръб. Накрая разбра поканата й, но не и причините да му бъде отправена. Тя беше доста привлекателна жена, но Слейд никога не би си и помислил да свърже живота си с нейния.

Той взе ключа за стаята си от хотелския чиновник и бавно се отправи нагоре по широкото стълбище. Тялото му се напрегна при мисълта, че стаята на Елизабет се намира на няколко крачки разстояние. Умората го напусна. Сега се чувстваше по-решен от всякога да напусне провинцията на другия ден.

И все пак Слейд се спря в коридора и впери поглед в нейната врата. Тялото му се напрегна неудържимо. Цялото му съзнание мигом се изпълни с лика на поразително красивото й лице, с огромните й златисти очи. Въпросът, който през цялата вечер бе избягвал да си задава, сега нахлу в главата му с непоносима настоятелност. Предателското му съзнание сякаш продължаваше да се надява, че тази жена може и да не е Елизабет Сейнт Клер.

Не искаше дори да си помисля, че такава възможност съществува. Не и сега, не отново. Беше твърде изтощен да се надява, но дълбоко в сърцето му продължаваше да блещука искрицата надежда. Нима наистина можеше да е такъв глупак? Слейд стисна ръката си в юмрук, а ключът се вряза болезнено в дланта му. Утре щеше да се върне на север, а тя щеше сама да решава своите проблеми. Той се опита да не си припомня тялото й, което се тресеше неудържимо от ридания в прегръдките му, очите й, които се взираха с надежда в неговите, сякаш беше някакъв герой.

Надолу по коридора се отвори някаква врата. Рик прекрачи прага — едър, властен силует в червена вълнена пижама.

— Знаех си, че ще те видя отвън. — Той впери поглед в сина си.

Много бавно, Слейд се обърна към него.

— Отивам да спя. — Но той чакаше, чакаше Рик да му каже какво е открил за нейната самоличност.

— Бил си в някоя кръчма?

Слейд кимна.

— Изкъпи се. Миришеш на уиски, цигарен дим и евтин парфюм.

Рик очевидно си въобразяваше разни неща, защото Слейд определено не миришеше на долнопробен парфюм, но предпочете да премълчи. Ако баща му искаше да мисли за него най-лошото, той с нищо не можеше да го промени.

— И какво?

— Не искам Елизабет да те вижда в такъв вид.

— По това време тя би трябвало да спи. — Значи наистина беше Елизабет. Беше годеницата на Джеймс.

— Искам да говоря с теб.

— Аз пък не искам да говоря с никого. Искам да си отида в леглото.

— Изглеждаш така, сякаш вече си бил в леглото.

— Това не те засяга — озъби се насреща му Слейд. Рик винаги си мислеше най-лошото за него. — Какво правя, си е моя работа.