Целувката му говореше неизразимо много. Беше му липсвала — вече нямаше съмнение в това. Но онова, което наистина искаше да узнае в този момент, беше дали наистина я обича. А целувката му подсказваше, че може би — но само може би — я обича от дъното на душата си.

— Любима моя — промърмори дрезгаво Слейд след доста време, — мисля, че съм бил истински глупак.

Една тежка сълза се изтърколи по кадифената кожа на лицето й. Реджина плачеше, защото го обичаше и защото знаеше, че никога няма да се усеща цяла, докато не спечели напълно любовта му.



Реджина се събуди внезапно и се огледа объркано наоколо си. Стаята тънеше във вечерен сумрак. И тогава си спомни всичко. Сепната, тя се изправи припряно в леглото.

Слейд го нямаше.

Страх скова душата й.

Реджина си пое дълбоко дъх. Двамата бяха задрямали в прегръдките си, след като два пъти правиха любов. Но физическото единение не й беше достатъчно; трябваше да постигнат някакво споразумение. Слейд безусловно бе признал, че му е липсвала и я бе любил със страстта на влюбен човек, но месец по-рано беше изпитвал същата страст към тялото й, без това до го възпре да се опита да сложи край на брака им. Само че този път Реджина нямаше да си тръгне. И искаше и той да го узнае — да го узнае и да го приеме.

Тя се изправи, приглади набързо косата си и оправи гънките на роклята си. Трябваше да го открие. Хрумна й, че би могъл да е в трапезарията на чашка аперитив преди вечеря, но в стаята откри само Рик. Той й намигна, но Реджина не му се усмихна в отговор.

Рик сякаш прочете мислите й.

— Слейд излезе и хвана пътеката, която се вие на север.

Реджина излезе тичешком от къщата. Пътеката се виеше покрай морето, което се криеше зад стръмния скат на отсрещния хълм. Скоро къщата изчезна зад гърба й. Реджина се закова на място, когато видя малката гробница насреща си. Там, пред един пресен надгробен камък, стоеше нейният съпруг.

Реджина пристъпи бавно. Не искаше да се натрапва в този миг. Хрумна й, че имаше известна ирония в опита му да намери усамотение в гробница и утеха при един мъртъв човек. Или се опитваше да погребе чувствата си? Тази мисъл я вбеси. Откакто се бяха срещнали, Слейд все се опитваше да потиска емоциите си. Нямаше да му позволи и този път да зарови главата и сърцето си в пясъка. Щеше бавно и решително да го подмами да приеме чувствата си, дори това да й отнемеше и цял един живот.

Слейд стоеше до камъка, пъхнал ръце в джобовете, скръбно привел глава. Реджина не можеше да разбере дали в момента той се моли, скърби или размишлява. Роклята й прошумоля и издаде присъствието й. Той не се помръдна. Тя пристъпи зад него и след миг колебание се подчини на сърцето и инстинктите си — пъхна ръката си в неговата и се притисна към тялото му.

Слейд беше напрегнат. Не каза нищо. Реджина също замълча. Той приемаше присъствието й безусловно; засега това й бе достатъчно. Просто стояха така, потънали в тишина, докато слънцето се спускаше зад хоризонта. Някъде над тях се извиха чайки и изчезнаха във вечерната мъгла. В полумрака надгробните камъни хвърляха странни сенки върху земната повърхност — продълговати и зловещи.

Най-после Слейд се обърна към нея. Очите му бяха огромни и питащи.

Реджина се усмихна смело.

— Здравей, Слейд.

Той протегна към нея ръка. Приятно изненадана, тя му подаде своята. Слейд преплете пръсти с нейните.

— Има ли Едуард нещо общо с решението ти да дойдеш в Мирамар?

— Едуард? Не.

— Странно. — Той се взираше в нея. — Ако отново те отпратя, няма да си тръгнеш, нали?

— Не, няма да си тръгна.

— Предполагам, че си решила да останеш завинаги.

— Да.

Ъгълчетата на устните му се извиха в едва доловима усмивка. Последният лъч слънчева светлина се плъзна бавно по хребета и Реджина видя блясък от сълзи в очите му.

— Странно е как човек може да се заблуждава толкова дълго. Време е да се призная за победен.

— Какво имаш предвид? — прошепна Реджина.

— Не бях щастлив без теб. Искам да бъда щастлив, Реджина. — Гласът му беше накъсан и тих.

— Позволи ми да те направя щастлив. Мога да го постигна! И ще го сторя!

Той почти се засмя, звукът се изтръгна от устните му, пресипнал и груб. После обгърна нежно раменете й.

— Мисля, че вече го направи.

Реджина въздъхна от облекчение и се облегна удобно на него. Слейд нямаше повече да се бори срещу техния брак, нямаше да се бори срещу нея. Тя искаше повече, искаше да извоюва любовта му, но за това разполагаше с цялото време на света. Сега бе изпълнена с увереност. Тя се усмихна и обходи с поглед раззеленените хълмове около тях — приказната корона на Мирамар.

— Виж — прошепна Реджина. — Мирамар ни се усмихва.

И наистина изглеждаше така. Мастиленосиньото небе обгръщаше в прегръдка заоблените хълмове на Мирамар, а те сякаш оживяваха за свой собствен живот, озарени от някакво магическо веселие. Не, тръсна Реджина глава, това бяха само ситни капчици мъгла, и, разбира се, нейното въображение.



Скоро животът влезе в нормалните си рамки и придоби свой неизменен ритъм. Много работа чакаше да се отхвърли, и едновременно баща и син приеха предизвикателството присърце. Още в първите дни след завръщането си Слейд нае дузина работници. Всяка сутрин той извеждаше малката си дружина и трескаво разчистваха земите, където напролет щяха да се посеят първите семена от бъдещето на Мирамар. Времето не беше на тяхна страна и всички го знаеха. Слейд бе обещал премии на работниците, ако успееха да почистят половината площ за тридесет дни. Той самият не ги гледаше безучастно отстрани. Всяка вечер се връщаше от полето изтощен, но неописуемо доволен и задължително описваше на жена си какво е свършил през деня, докато вечеряха. Реджина беше добър слушател и жадно поглъщаше всяка негова дума. Тя искрено се надяваше съпругът й да успее в начинанието си, макар задачата да й изглеждаше трудно постижима.

Рик никога повече не каза и дума за промените, които трескаво се привеждаха в ход. Реджина знаеше, че за да спечели тази битка, Слейд се е възползвал от непозволени средства, но не го обвиняваше. Във всяко начинание тя твърдо подкрепяше съпруга си и освен това знаеше, че когато Рик си науми нещо, единственият начин да го накараш да размисли е да го притиснеш до стената. Все пак той работеше редом със сина си, също толкова увлечен в неравната битка с времето, колкото и всички останали.

След няколко дни Едуард също се върна у дома. Всички, включително и Реджина, се зарадваха от присъствието му. Неизменната му усмивка беше ярък лъч слънчева светлина в дома им. Виктория сияеше. А Едуард беше идеалният син и търпеливо понасяше безкрайните й усилия да му угоди.

Откакто Реджина бе пристигнала в Мирамар в края на лятото, Виктория я удостояваше само с хладното си пренебрежение. Реджина само предполагаше, че другата жена вече е приела нейния брак като действително и необратимо събитие.

Що се отнасяше до Реджина и Слейд, двамата привикнаха със семейната рутина бързо и без всякакво усилие, сякаш цял живот са живели така. В продължение на няколко дни помежду им цареше известно напрежение Но Реджина нямаше търпение да достави удоволствие на своя съпруг, да внесе уют и спокойствие в живота му, а той изглеждаше твърдо решен да скъси дистанцията помежду им. Споделяше с нея всичко преживяно през деня — успехите и провалите си, надеждите и страховете си. Реджина винаги бе търсила пряк път към душата му и сега, когато той вече не се държеше на разстояние, онази приказна страст, която бяха споделили в първите си дни в Сан Франциско, напъпи и разцъфтя с нова сила.

Реджина продължаваше да се измъчва от въпроса, какво е предизвикало онзи провал в отношенията им в Сан Франциско. По някаква неизвестна причина Слейд бе пожелал да я отблъсне от себе си и да сложи край на техния брак. Тя обаче не разбираше защо. Слейд беше сложен характер и може би никога нямаше да узнае мотивите му за онова безумие, освен ако сам не й ги разкриеше един ден. В края на месеца обаче се появиха първите й догадки. На няколко пъти Слейд говореше за начина й на живот в Лондон, после вторачваше в нея нетрепващ поглед и напрегнато чакаше отговор. Накрая Реджина му обърна внимание върху поведението му.

— Да не би да очакваш да ти кажа, че ми липсва животът у дома? Или че съжалявам, задето съм се върнала при теб?

Слейд потръпна.

— Така ли е?

В този момент Реджина проумя цялата истина. Слейд се боеше, че рано или късно тя ще се отегчи от еднообразния живот, че ще й липсва луксът на стария й дом.

— Не, Слейд, не съжалявам.

Той я разгледа внимателно и бавно се усмихна. Следващите му думи окончателно потвърдиха подозренията й.

— Знаеш ли, Реджина, мисля, че преди време не те прецених правилно.

— Струва ми се, че е така, Слейд.



До началото на октомври всичкият добитък бе прибран на покрит терен, където да дочака първите атаки на зимата. Слейд бе почистил двеста акра земя и изглеждаше невероятно да постигне целта си от триста хиляди преди дъждовете, половината от които се надяваше да обработва още напролет. Дните се скъсяваха. Всички работеха усилено, обединени от стремежа да постигнат очевидно непосилните си планове. Времето течеше необратимо и те се надяваха да почистят цялата площ, защото с началото на зимата земята щеше да стане кална и непроходима.

В края на октомври Реджина стоеше неподвижна до прозореца и наблюдаваше първите капки дъжд, които докоснаха нежно уморената земя. Тялото й се скова от напрежение. Небето беше сиво и мрачно. Всичко притъмня и Реджина можеше само да се моли тези първи капки да не предвещават началото на дъждовния сезон. Едва снощи Слейд й бе заявил, че имат нужда от още две топли седмици.