Съпругът й не се виждаше наоколо, което почти я зарадва. Вглъбеното му изражение я плашеше. С всеки изминал час Слейд все повече и повече се отдалечаваше от нея. Реджина не знаеше в какво е съгрешила. Стараеше се да бъде весела и жизнерадостна и въпреки очевидното му нежелание, се опитваше да го включи във всеки разговор, в който тя самата участваше. Вече я обземаше отчаяние. Тази вечер бе идеалната възможност двамата да си възвърнат хармонията в брака, защото трябваше поне да се преструват пред хората, събрани тук, че са единна и щастлива двойка. Но се получи точно обратното. В душата й се прокрадваха ледените пръсти на ужаса и отчаянието.

Изморена, Реджина реши да се оттегли и да освежи грима си. Тя потърси с поглед Слейд сред разноцветната тълпа, но така и не го съзря. Родителите й също бяха сред поканените и сега настойчиво й махаха да се присъедини към тях. Тя им направи знак, че ще се върне след момент. Но тази вечер не желаеше да разговаря дори и с тях. Само един поглед щеше да им стигне, за да я попитат какво не е наред.

Реджина се чувстваше нещастна. Беше нещастна и изплашена. Как двамата със Слейд щяха да се сдобрят, ако продължаваха да се отдръпват един от друг? И как да преодолее нарастващата бездна между тях, след като дори не знаеше в какво се крият причините за влошените им отношения?

Тя тъкмо преминаваше покрай отворените врати на терасата, когато случайно движение откъм призрачните сенки в градината привлече вниманието й. Терасата бе осветена от безброй хартиени фенери, които висяха и проблясваха в мрака като малки прозрачни луни. Реджина спря и впери поглед в познатия силует отвън.

Рик също я бе забелязал. Той вдигна смутено рамене и изплува от сянката на храсталака.

— Ти дойде!

— Е, да, по дяволите! — Изглеждаше смутен като хлапак. — Самата ти ме убеди.

Реджина се усмихна. Усмивката й беше колеблива и все пак — първата й искрена усмивка за вечерта.

— Не ми изглеждаш добре — отбеляза откровено Рик. — Достатъчно си се изморила за тази вечер. Слейд трябва да те откара у дома.

Погледът й се замъгли от сълзи — сълзи, които нямаха нищо общо с налегналите я нещастни мисли. Тя посочи към салона.

— Той е някъде там. Върви при него, Рик.

Вместо да се помръдне, Рик промълви:

— Не трябваше да идвам тук.

— Не — отвърна припряно Реджина. — Трябваше да дойдеш. — Тя го хвана под ръка. Наистина се нуждаеше от малко освежаване, но това тук беше по-важно. — Ела с мен.

Рик неохотно й позволи да го отведе в салона.

Накрая откриха Слейд, застанал сам под една саксия с огромно палмово дръвче. Хрумна й, че самотната му стойка под дръвчето е също толкова умишлена и целенасочена, колкото и самоналожената изолация от живота в Сан Франциско — и също толкова безсмислена.

И тогава той ги видя. Очите му се разшириха от изненада.

Рик кимна към сина си.

— Хубаво тържество.

— Не вярвам на очите си — пророни Слейд. — От десет години живея в града и ти никога не си идвал да ме видиш. А сега, само за една седмица, идваш вече втори път. Нищо не разбирам.

Рик пъхна смутено ръце в джобовете си.

— Дойдох в града да говоря с жена ти. Но след като тя отказа да те помоли да се върнеш у дома, реших сам да го направя.

— Какво?

— Чу ме добре. Ти си тръгна, Едуард също замина. Не мога да управлявам ранчото съвсем сам.

— Разбира се, че можеш, Рик. Дори докато Джеймс бе още жив, ти пак го управляваше сам.

Реджина реши, че е редно да се намеси.

— Слейд, баща ти току-що те помоли да се върнеш у дома!

— Чух. Ще помисля над това.

— И какво толкова има да се мисли? — избухна гневно Рик. — Нима предпочиташ тази мизерна дупка пред Мирамар? Там е истинският живот, момче! Това тук е само фантазия и нищо повече!

— Може би ще трябва да помисля колко време ти отне да ме повикаш у дома. И защо ме викаш сега, след като никога преди не си го правил.

— Престанете! — извика Реджина. — Защо и двамата просто не загърбите ненужната си гордост и не си признаете, че се нуждаете един от друг? Защо? О, вървете по дяволите! И двамата!

Реджина се обърна и излетя от стаята, преминала най-после границите на търпението си. Не издържаше повече на това напрежение! Тя се откъсна от тълпата и се озова на терасата сама сред дузина хартиени луни. Впила пръсти в железния парапет, Реджина се бореше със сълзите.

— Проклет да си! — не й се мислеше за Слейд. — Безмилостен твърдоглав инат! — След като бе отказал да се помири с баща си, дали щеше да откаже и мира с нея? Какво трябваше да направи Рик, за да стигне до душата му? Какво трябваше да стори тя, за да спечели сърцето му?

— Реджина?

Тя се напрегна. В момента баща й беше последният човек, когото би искала да види.

— Моля те, остави ме!

— Не мога, не и когато си толкова разстроена. — Той обгърна нежно раменете й. — Защо съпругът ти не е до теб? Защо не се опита да те успокои?

Реджина го погледна безутешно.

— Защото имаме проблеми. Не се ли радваш да го чуеш?

Никълъс приседна до нея на дървената пейка.

— Искаш ли да ми разкажеш?

— Не.

— Обичам те, Реджина. Последното, което би могла да очакваш от мен, е да размахам пръст с думите: „Нали ти казах.“

Реджина покри лицето си с ръце.

— Всичко върви на зле, и макар да не зная защо, все още го обичам. Знам, че можем да оправим някак си нещата. Знам, че мога да го направя щастлив — че двамата можем да бъдем щастливи. — Тя вдигна глава и погледна предизвикателно баща си. — Но ако си дошъл да тържествуваш, ако си мислиш, че ще го напусна само защото не всичко върви по мед и масло, грешиш.

— Не съм дошъл да тържествувам — отвърна й Никълъс. — Майка ти е права, Реджина — ти наистина много си пораснала, откакто те видяхме за последен път.

— Вярно е, татко. В Англия бях само едно наивно момиче — симпатично, но неопитно. Но не и сега. В момента съм готова да се боря за онова, което наистина желая.

— Знаеш ли, аз се гордея с теб.

Реджина се задъха.

— Какво каза?

— Че се гордея с теб. Може би ти искрено обичаш този мъж. Момичето, което оставих в Тексас, никога нямаше да устои на несполуките, които ти преживя, и никога нямаше да чака с гордо вдигната глава онези, които занапред предстоят. Трудно ми е да те позная, Реджина.

— Приемам думите ти като комплимент.

— Те са комплимент. Променила си се. Станала си завършена и силна личност. Трудно ми е да те оставя да се оправяш сама в живота. Майка ти непрестанно ми повтаря, че е време да те оставя да живееш свой собствен живот, да вземаш свои решения, за добро или за лошо. Аз съм свикнал да те предпазвам. Но сега осъзнавам, че трябва да се оттегля.

— Истината ли говориш? — извика развълнувана Реджина.

Никълъс въздъхна.

— Трябва също да ти се извиня. Опасявам се, че реагирах бурно на женитбата ти, когато пристигнах в Сан Франциско и бях внезапно известен за твоето решение. Но тогава очаквах да ме поздрави малката ми дъщеря, а не пораснала и зряла жена. Каквото и да направиш със своя брак, аз съм готов да уважа решението ти.

Реджина остана безмълвна.

Никълъс пое в дланите си двете й ръце.

— С други думи, ще подкрепя безусловно решението ти да останеш съпруга на Слейд Деланза.

— Татко! — Тя увисна на врата му като малко момиче. — Толкова много ти благодаря, че не си изгубил вярата си в мен.

— Ти напълно я заслужаваш. Разбира се, няма смисъл да те лишавам и от наследството ти.

Реджина отново го прегърна.

— Разбира се! Знаех си, че ще промениш решението си. Благодаря ти, татко. Не само за парите, от които Слейд се нуждае, но и за доверието, че ще постъпя по правилния начин.



Пристигнаха вкъщи в полунощ. Бяха оставили тържеството в разгара на веселбата. Реджина се чувстваше окрилена. Баща й бе променил решението далеч по-скоро, отколкото беше очаквала. Сега се чувстваше готова за истински празник. Но когато се опита да хване Слейд под ръка, той се отдръпна.

Щом се озоваха сами в спалнята си, той се затвори в себе си. Стоеше далече от нея, самотна фигура до тъмния прозорец. Реджина реши, че това не е моментът да обсъждат баща й и нейното наследство. Но определено беше крайно време да обсъдят своята връзка.

— Слейд, може ли да поговорим?

Той бавно се обърна. Лицето му беше по-мрачно от всякога.

— Да, трябва да поговорим.

Тя се вцепени.

— Защо ли ми се струва, че се каниш да ми кажеш нещо, което няма да ми хареса?

— Очевидно ме познаваш добре.

— Слейд, не те познавам и наполовина толкова добре, колкото бих искала.

Той си пое дълбоко дъх.

— Никак не ми е лесно. Не искам да ти причиня болка. Може да не ми повярваш, но обмислям това от доста време. — Очевидно му костваше неимоверни усилия да продължи.

Реджина беше ужасена. Защото инстинктивно долови онова, което щеше да последва.

— Не.

— Реджина, това беше една недопустима грешка още от самото си начало.

— Не — прошепна тя. — Не, не го казвай! Не беше грешка! Слейд, та аз те обичам!

Той трепна.

— Реджина, не можем да продължаваме по този начин. Аз поне не мога.

От устните й се изтръгна болезнен стон.

— Най-добре ще бъде още утре да се преместиш в дома на чичо си — добави безмилостно той, без да откъсне поглед от прозореца. — Тази вечер ще спя в кабинета. — Той замълча за миг. — Съжалявам.

— Не. — Най-после гласът й се възвърна, макар и висок и отчаян. — Това е нелепо. Аз те обичам. Просто преживяхме няколко по-лоши дни, това е всичко. Аз…