Бренда Джойс - Тайни

Едуард напусна заведението веднага след острата размяна на реплики. Слейд не направи опит да го последва. Той допи бутилката долнопробно уиски, като същевременно се опитваше да не мисли нито за онова, което му бе наговорил Едуард, нито за жената, която беше оставил в хотела. Просто се взираше в пространството отвъд отворената врата на кафенето и в сенките на хората и предметите, които постепенно се удължаваха. Вечерният сумрак неумолимо настъпваше по смълчаните улички на Темпълтън.

Това не беше истина. Беше нелепо. Той не се опитваше да отмъщава на Рик, задето е предпочитал Джеймс пред него. Слейд винаги бе обичал Джеймс. Всички го обичаха, защото Джеймс притежаваше някакво харизматично обаяние, някаква вътрешна магия, каквато рядко се среща у мъжете. Едуард също бе по своему обаятелен. А той, Слейд, беше единственият от тримата братя, у когото липсваше тази вродена дарба да печели хората от пръв поглед.

Открай време Джеймс беше героят на Слейд, макар да бе само година по-голям от него. И двамата бяха израснали с Жозефин — жената, която се грижеше за домакинството. Тя ги бе отгледала като свои деца и те я обичаха като своя майка, дори след като Рик се ожени за Виктория. Единственият човек, към когото Виктория някога бе проявила някаква загриженост, беше Едуард, собственият й син. Майката на Джеймс, Катерина, беше умряла при раждането, а майката на Слейд напуснала дома им, когато бил само на няколко месеца — твърде малък, за да осъзнае какво всъщност се е случило. Той дори смяташе негърката Жозефин за своя истинска майка, докато не навърши три падини и Джеймс не му разказа как стоят нещата в реалния живот.

Като деца Джеймс и Слейд бяха неразделни като близнаци, а Едуард — с три години по-малък от тях — винаги подтичваше подире им. Двамата обаче бяха различни като деня и нощта: Джеймс — винаги весел и дружелюбен, а Слейд — мрачен и избухлив. И все пак, обратно на впечатлението, което обичайно оставяше у възрастните, Джеймс също имаше склонност към белите, макар да не беше същият непримирим бунтар като брат си Слейд. Но той винаги оставаше достатъчно съзнателен, за да възпре Слейд, преди да приведе в действие най-щуравите си хрумвания и неизменно заставаше зад брат си, когато го хванеха да върши поредната пакост. Милият Джеймс! С какво себеотрицание се опитваше да омилостиви възрастните или да поеме вината върху себе си. Но никой не вярваше на Джеймс, защото всички познаваха нрава на Слейд.

Сега, от дистанцията на времето, Слейд можеше да проумее всичко това. Но онова невръстно момче, което надничаше закачливо от миналото, така и не успя да се примири, че възрастните винаги го обвиняват за всяка извършена беля, макар в действителност именно той да бе инициаторът на повечето лудории — някои безобидни, други груби и подмолни — които тримата с братята му редовно извършваха. Несъмнено Слейд бе тарторът на пакостливото дуо, което се превърна в трио, след като Едуард порасна достатъчно, за да им бъде партньор в белите.

Днес, от позицията си на възрастен, Слейд можеше без усилие да се обърне назад, към онова момче, и да се усмихне тъжно, защото ясно съзираше причината за неуморните му бели. Невръстното момче отчаяно се стремеше да привлече вниманието върху себе си. И единственият начин, който му бе известен, за да го постигне, беше да причинява проблеми. А проблемите водеха след себе си нови проблеми. Той бе наказван безброй пъти, но нито затварянето у дома, нито шамари бяха в състояние да сломят ентусиазма му.

И все пак петнадесетгодишната Джени Дойл не беше забременяла от него. Раната от този спомен все още наболяваше. Несправедливостта все още го гнетеше. Дори след като Едуард застана пред тях и твърдо пое вината за деянието си, никой не му повярва, защото беше само на дванайсет. Разбира се, никой не би си и помислил, че Джеймс е в състояние да съблазни невинната си съседка, така че всички насочиха обвинително поглед към Слейд.

Този инцидент не се размина с безобиден шамар. Слейд бе престанал да повтаря, че е невинен дълго преди да започне самото наказание. Едуард пък не престана да крещи, че е виновен, докато накрая не го заключиха в стаята му. И тогава Рик наби сина си с камшик. Но Слейд упорито сдържаше болезнените стонове. Рик беше бесен, а Слейд — толкова изплашен, че дори не проумяваше какво говори баща му. Рик ругаеше вулгарно сина си, задето толкова приличал на майка си. В действителност това беше нелепо, защото Слейд бе толкова различен от нея, колкото един син можеше да се различава от родната си майка.

Сега всичко това беше минало, а Слейд бе достатъчно помъдрял, за да проумее, че бичуването беше само повод, но не и причина за неговото бягство от дома. Наказанието заради бременността на Джени Дойл бе само заключителната битка от продължителната и нерадостна война, която Слейд водеше за вниманието на баща си. Бичуването се оказа разрушително положение — не за тялото, а за душата му. А Рик дори не се опита да го задържи. Остави го да си отиде.

Джеймс обаче се опита да го спре. Настойчивият му глас все още отекваше в ушите му, както и накъсаните хлипове на Едуард.

— Не можеш да си отидеш. Татко не е искал да те прогони.

— Напротив, иска го. На гърба си имам шест рани от камшика. Иска го. — Гласът на Слейд се пречупи.

— Нека да повикам Жожо — извика разтревожен Джеймс. Това бе галеното име на жената, която ги бе отгледала. — Тя е в кухнята. Изля порой от сълзи заради теб.

Слейд си помисли, че скоро и той ще може да си позволи да заплаче. Поне тя се интересуваше от него — винаги се бе интересувала. Но този път това не му беше достатъчно. Той се намръщи на Джеймс, който стоеше колебливо зад хлипащия Едуард. Конюшнята тънеше в мрак и брат му представляваше една мъничка сянка в тъмнината, разтърсвана от мъчителни ридания.

— Кажи му да престане.

— Стига — заповяда Джеймс на Едуард, но гласът му не беше строг, а ръката му се плъзна успокоително около раменете му. — Вината не е твоя. Ти каза истината.

— Слейд си тръгва заради мен! — извика Едуард разстроен. — Мен трябваше да бичуват, а не него.

— Така е — отвърна спокойно Джеймс. — А сега го забрави. Слейд, недей да тръгваш. Веднага се връщам с Жожо. Тя ще ти намаже гърба с мехлем. — В гласа му се долавяше отчаяние.

— Не. Така само ще плаче още повече. — Слейд се извърна рязко. Цялото му тяло бе сковано от болките в гърба. Той изведе на двора червеникавокафявото пони. Рик сигурно щеше да полудее, когато откриеше липсата му.

Джеймс се вкопчи неистово в него.

— Не можеш просто да си тръгнеш! Не можеш да ни причиниш това! Не можеш!

— Напротив, мога — едва успя да промълви Слейд, като се опитваше да не обръща внимание на Едуард, който отново зарида.

— Отивам да доведа татко — извика Джеймс.

— Не си го и помисляй — отвърна му Слейд, макар една част от него отчаяно да искаше брат му да направи точно това.

И тогава някъде от тъмните сенки около къщата долетя гласът на Рик:

— Той е като майка си. Когато тя реши да си тръгне, нищо не беше в състояние да я спре. Щом толкова иска да ни напусне, оставете го да върви.

Тези думи се оказаха последната капка, която преля чашата. Слейд се метна на понито. Джеймс се опита да се вкопчи в ботуша му, но той го ритна — силно — макар баща му да беше онзи, когото наистина искаше да изрита. А Едуард хленчеше умолително:

— Моля те, не си отивай. Моля те, остани.

Тези думи обаче трябваше да се откъснат от устните на човека, който го бе създал, а не от родния му брат.

И Слейд пренебрегна молбите на братята си. А по-късно през същата нощ недалече от Сан Франциско сам до мъждивия лагерен огън, в компания единствено с вятъра и мъглата Слейд ридаеше неудържимо като пеленаче. Това бе последният път, когато от очите му се пророниха сълзи — до погребението на Джеймс.

Измина вече повече от месец, откакто Едуард — не Рик, а Едуард — му се бе обадил в Сан Франциско и Слейд се беше върнал у дома. По време на краткото пътуване той беше почти в несвяст. Отдавна бе забравил злополучното пътуване на юг и пристигането си в Сан Франциско. Чарлз му бе помогнал да забрави. Но явно в миналото съществуваха неща, които не могат да се забравят. А в този момент съзнанието му отказваше да приеме кошмарната вест. Джеймс не би могъл да се удави в придошлия поток. Другите хора можеха да умират, но не и Джеймс. В никакъв случай Джеймс!

Мирамар беше в траур, когато Слейд се отзова на поканата на Едуард. Рик се затвори в себе си и остана неадекватен в продължение на дни, а когато най-сетне се съвзе, лицето му все още изглеждаше мъртвешки бледо, а движенията му бяха забавени и автоматични като у сомнамбул. Той почти не забелязваше присъствието на по-големия си син, а Слейд не си бе идвал у дома от две години. И все пак Слейд съчувстваше на баща си. За миг дори му хрумна да се опита да го успокои. Но Рик не допускаше никого до себе си, неспособен да сподели безграничната си скръб — и така до момента, в който заяви, че иска да види Слейд женен за Елизабет. Слейд мигновено проумя, че е бил истински глупак да изпитва жалост към баща си.

Едуард успяваше да прикрива скръбта си, макар и с цената на неимоверни усилия. Но безгрижната му усмивка вече я нямаше, нито пък остроумните забележки към околните. Слейд знаеше, че отвъд спокойното и невъзмутимо изражение брат му също изпитва болка и тъга, защото никога не беше имало тайни между тримата братя. Дори Виктория, майката на Едуард, изглеждаше погълната в скръбта си. Но когато съзря Слейд, забрави мъката — в случай че наистина скърбеше — и в очите й проблеснаха гняв и омраза. Тя определено не се радваше на завръщането му. Но Слейд и не беше очаквал да бъде другояче.