— Току-що се нахраних — отвърна лаконично Слейд. — Сега имам работа в офиса. Ако искаш да отидеш някъде, аз ще те закарам. — Той се обърна и с решителна крачка напусна помещението. Така и не видя разочарованието, което се изписа по лицето на баща му.



Реджина погледна въпросително малкото момче, което стоеше срещу нея с бележка в ръка.

— От Слейд?

— Да, миси, от миста Слейд. — Детето засия.

Реджина не успя да се усмихне в отговор. В душата й се прокрадваше тревога. Слейд вече закъсняваше. Беше обещал да я вземе точно в десет и половина, но вече наближаваше единайсет. А сега нямаше нужда да чете тази бележка, за да се досети, че съпругът й изобщо няма да дойде.

Скъпа Реджина, за съжаление изникна неотложен проблем, който изисква незабавното ми внимание. Ако успея да оправя нещата навреме, ще ти се обадя вечерта. Все пак, ако имаш други планове, не се съобразявай с мен.

Винаги твой: Слейд.

Реджина смачка бележката в дланта си. Разочарованието я връхлетя с такава сила, че крайниците й се разтрепериха. Непрестанно се питаше дали наистина е изникнал чак толкова неотложен проблем, или просто съпругът й предпочиташе работата си пред нейната компания. За времето, което бе прекарала в града, тя бе проумяла какво огромно значение има работата за него.

— Миси иска изпрати бележка? — попита нетърпеливо момчето.

Реджина едва го чу. Съкрушена, тя поклати отрицателно глава. Хлапето се поклони и прекрачи прага заднешком, после се обърна и се втурна лудешки надолу по стълбите към изхода. Тя почти не го виждаше, когато то внезапно смени посоката и се пъхна под живия плет на съседите, за да скъси разстоянието.

Предният ден бе толкова приятен — твърде приятен очевидно. След като напуснаха новата къща „Хенеси“, Слейд я заведе на обяд в „Клиф хаус“, откъдето се разкриваше зашеметяваща гледка към Тихия океан. През цялото време двамата се гледаха влюбено, усмихваха се един на друг и се наслаждаваха на неприличното си щастие. Почти не бяха разговаряли. Реджина с нетърпение очакваше да обсъдят своите взаимоотношения, но искаше той да повдигне въпроса.

А Слейд така и не я попита дали все още иска развод.

Не я помоли да се премести в неговия дом.

И дори не я попита какво ще правят с бъдещето си — с общото им бъдеще.

Реджина, от своя страна, се боеше да повдигне тези въпроси. Подобен подход не беше приличен и щеше да се възприеме като непростима агресивност. Като мъж и глава на семейството редно беше Слейд да определя границите и да обявява правилата. Той сам трябваше да поиска двамата да сложат край на неуместната си раздяла. Но той не го направи. След прекрасната вечеря просто я отведе у дома. В каретата я целува дълго време, преди да се откъсне от нея и да я остави пред вратите. В този миг Реджина бе изпитала твърдата увереност, че съпругът й истински я обича. А сега се питаше дали всичко не е било само изблик на животинска страст.

Потънала в мрачни мисли, Реджина се отпусна в канапето в преддверието. Чувстваше се безсилна да вземе каквото и да било решение. Не беше сигурна дори дали Слейд щеше да й се обади на вечерта. Може би просто се опитваше да отвлече вниманието й с празните си думи. Вероятно предпочиташе двамата да живеят в отделни жилища. В Лондон поне това бе общоприето.

Внезапно Реджина се изправи. Искаше истински и пълноценен брак. Още от самото начало, когато все още се мислеше за Елизабет Сейнт Клер, целта й беше истински брак със Слейд. Чувстваше се изпълнена с такава отчаяна решителност, че би могла да махне с ръка на всички установени норми и да се премести в дома му със или без неговото разрешение. Но нямаше да стигне чак толкова далече. Все пак по закон беше негова съпруга, а това определено й даваше и някои права. Вероятно мъжът й нямаше да се разстрои чак толкова, ако си позволеше поне за миг да надникне в дома му.



А там цареше пълна суматоха.

Вратата й отвори невръстният прислужник, който й бе отнесъл бележката. Реджина премигна. Коридорът тънеше в такъв гъст мрак, че очите й едва привикнаха с тъмнината.

— Миста Слейд не тук — заяви отсечено момчето.

— Знам — отвърна Реджина. Без да му поиска разрешение, прекрачи прага и включи неугледната стенна лампа. — Така е доста по-добре.

Тя се огледа внимателно наоколо си. Къщата изглеждаше мрачна и сива. Коридорът имаше нужда от освежаване, което лесно можеше да се постигне с една-две пъстри картини в рамки и още една стенна лампа. Подът изглеждаше прашен, стар и износен. Имаше нужда от солиден пласт прясна боя. Реджина започна да се усмихва.

Тя надникна предпазливо в гостната. Мебелите бяха нови, но безвкусни, а въздухът — прашен и застоял. Реджина дръпна тежките завеси с лимонен цвят и отвори широко прозореца за свежата струя чист въздух. Стана й приятно да види оживената улица отдолу, а не каменната ограда на съседната резиденция.

— Може ли помогна? — попита нетърпеливо малкото момче.

— Надявам се да можеш. Слейд използва ли тази стая?

Хлапето заклати енергично глава.

— Никога, миси.

Реджина не се изненада да го чуе. Всички мебели в помещението бяха покрити поне с един инч прах, с изключение на малката масичка пред дивана, където стояха две недовършени чаши с уиски.

— Някой е идвал тук наскоро — отбеляза тя.

— Миста Слейд и баща.

— Господин Ман?

— Не, миста Рик.

Реджина беше изненадана, но побърза да довърши първоначалния си оглед. Тя дръпна всички завеси в помещението и отвори и другите два прозореца. Промяната беше видна и с просто око — цялата стая се изпълни със слънчева светлина. Но Реджина още не беше привършила с промените. По-късно щеше да се отърве от този ужасен диван, който в никакъв случай не би отнесла със себе си в къщата „Хенеси“, но засега няколко приятни на вид възглавнички вероятно щяха да отвличат вниманието от яркия му жълто-зелен цвят. Тук подът също се нуждаеше от излъскване, а килимът — от едно добро изтупване. Лицето й сияеше. Като законна съпруга на Слейд не би могла да обърне гръб на неговия дом, нали?

Тя прекоси решително коридора и спря пред вратата на неговия кабинет. Цялото бюро беше отрупано с документация и поне половин дузина тежести за книги. Рафтовете по стените се огъваха от книги, а няколко стояха отворени на земята, вероятно защото нямаше място за тях по бюрото. Момчето прислужник се суетеше усърдно около нея.

— Миста Слейд казал никога не пипа тук — каза разпалено то. — Никога! — повтори натъртено хлапето.

— Хм, благодаря за предупреждението. Как се казваш, момче?

— Ким.

— И си прислужник на мистър Слейд?

Ким кимна утвърдително, докато Реджина решително затвори вратата на кабинета зад гърба си.

— А сега искам да се видя с прислугата.

— Прислуга?

— Да. Преди всичко с общите прислужници. Ако искат да запазят работата си, ще трябва незабавно да се захванат на работа.

Ким изглеждаше смутен.

— Няма прислужници.

— Няма прислужници?

— Аз чисти.

— Ти чистиш?

Детето кимна.

Реджина беше удивена. Децата прислужници никога не чистеха. Всяка пестеливост си имаше своите граници. Слейд просто се възползваше от ситуацията. Тя премина към трапезарията, където също беше мрачно и миришеше на застояло. За пореден път Реджина дръпна завесите и отвори широко прозорците. Очевидно съпругът й никога не използваше и трапезарията в дома си. Но тогава къде ли вечеряше?

Докато вървеше забързана надолу по коридора, а Ким я следваше неотлъчно по петите, на Реджина й хрумна, че от момчето вероятно се очакваше да чисти, но то очевидно не вземаше на сериозно задълженията си. А Слейд очевидно не се вълнуваше особено от този факт.

— Готвачката в кухнята ли е? — попита тя, макар вече да подозираше какъв ще бъде отговорът.

Ким подскачаше енергично около нея.

— Няма готвачка.

Реджина се закова на мястото си.

— Да не се опитваш да ми кажеш, че от теб се очаква и да готвиш? — Защото, ако беше така, тази вечер щеше да проведе един сериозен разговор със Слейд.

Ким поклати глава.

— Не може готви.

— И къде тогава вечеря мистър Деланза?

— Миста не яде тук.

— Разбирам. — Картината определено започваше да се избистря в съзнанието й. Какъв ли хаос цареше в кухнята. Твърдо решена да не се поддава на страха, Реджина смело прекрачи прага.

И изпита искрено облекчение. В мивката имаше само две мръсни чаши. Скоро й стана ясно защо кухнята е единствената подредена стая в цялата къща. Кутиите за лед бяха празни. Килерът беше празен. Шкафовете за чинии бяха празни с изключение на две чаши, две чинии, две купички и две вилици. Напълно слисана, Реджина се обърна към Ким.

— Ти поне не се ли храниш тук?

— Миста Слейд носи храна от ресторант. — Момчето се ухили. — Не може готви, помниш?

— Трябва ли да разбирам, че ти си единственият нает служител на господин Слейд?

— Какво?

— Само ти ли работиш за мистър Деланза?

Момчето кимна утвърдително.

Реджина незабавно се зае да пресмята наум. Щеше да наеме една постоянна прислужница и две временни, един иконом и, разбира се, готвач. Но когато влезе в спалнята му и видя камарата мръсни дрехи на пода, незабавно прибави към списъка и перачка.

— Кой пере тук, Ким?

— Аз — изграчи момчето. — Но само във вторник. Днес не вторник.

Реджина кимна.

— Разбирам. — На устните й се разля широка усмивка. Моментално трябваше да осигури персонал за тази къща. Чакаше я много работа!

— Миси луда?

— Не — отвърна тя, докато погледът й обхождаше преценяващо леглото. Беше твърде тясно. Реджина се смути от собствените си мисли. Определено щеше да внесе известни подобрения и в тази стая. Слейд едва ли щеше да се оплаче. — Кажи ми, Ким — подхвана тя, когато двамата с момчето се върнаха на първия етаж, — от колко време работиш за мистър Деланза?