— Миста Слейд! Вие дома!

Слейд се ухили.

— Какви ги вършиш, хлапе?

— Работи в кухня — отвърна Ким засмян.

Слейд се съмняваше в това. Ким не можеше да готви, а и в кухнята нямаше никакви прибори, но хлапето вероятно чистеше от време на време.

— На бюрото има чанта с храна за вечеря.

Живите очички на момчето проблеснаха с нетърпение.

— Ребрата на Джо Рибхауз?

— Нали това си пожела? — Слейд се намести удобно във ваната.

— Искате изтрие гърба?

— Изчезвай, хлапе! — изръмжа Слейд. Ким просто го дразнеше, защото знаеше, че Слейд никога не му позволява да му трие гърба. Момчето излетя от стаята, несъмнено твърдо решено да си устрои пиршество с ребрата на Джо Рибхауз.

Макар да беше доста късно, Слейд се облече като за работа в офиса. Не му се вярваше да свърши някаква ползотворна работа — не и докато мислите му кръжаха като омагьосани в една и съща посока, но беше длъжен поне да опита. Той се спускаше безшумно по паянтовата стълба, когато някой внезапно почука на вратата.

Сърцето му прескочи няколко удара. Първата му мисъл бе, че това е Реджина. Но не беше изминал и половин час, откакто я остави в дома на чичо й. Не, една истинска дама като неговата съпруга никога не би тръгнала на посещения по това време.

Той отвори рязко вратата. На прага стоеше баща му, здраво стиснал в ръка малка туристическа чанта.

— Добре че те намирам у дома, момче.

Слейд беше сащисан. Никога досега Рик не го бе посещавал в големия град, нито веднъж Хрумна му обаче, че никога преди той не е бил женен за наследница на семейство Браг, до чиито пари баща му несъмнено копнееше да се докопа. Макар и неохотно, Слейд отстъпи встрани, за да позволи на баща си да влезе.

— Наистина успя да ме изненадаш.

— Обзалагам се. Тук ли е Едуард?

— Едуард идва и си отива. Какво искаш?

— Какво искам? — Рик остави малката си чанта на земята. — Прекарал съм целия ден в някакъв нажежен влак! Това ли е всичко, което ще ми кажеш?

— Това е. Защото не ми се вярва това да е приятелско посещение от страна на любящ баща.

— Е, грешиш — не се предаде Рик. — В коридора ли ще трябва да стоим?

Слейд вдигна безразлично рамене и последва баща си в гостната, която се намираше точно срещу входната врата. Никога не използваше тази стая. Точно затова всичко там бе изрядно подредено.

Рик мигновено забеляза масичката с пръснати по нея бутилки и наля по едно питие и за двама им.

Слейд не бе изпитвал желание да пийне нещо през целия ден с изключение на единствената чаша вино, която двамата с Реджина споделиха по време на обяда си късно следобед. Сега обаче охотно прие парливия бърбън.

— Нека да не го увъртаме — каза меко Слейд.

— Окей — съгласи се баща му и се огледа мрачно наоколо си. — Това място е най-долнопробната бърлога, която някога съм виждал.

Слейд мислено се съгласи. Понеже бе взел къщата под наем, беше наел и фирма, която да я обзаведе. Нищо тук не пасваше на вкуса му. Диванът беше твърде голям, тапицерията — ярка и безвкусна, тапетите — твърде красиви, а антикварните предмети — кичозни и ненужни. Масата отляво бе обсипана с черно-бели фотографии с дървени рамки, но той не познаваше никой от хората на тях. И ако трябваше да говори откровено, днес просто не беше в настроение за ожесточена словесна битка.

— Хм, е, аз и бездруго рядко се завъртам тук.

— Къде е жена ти?

Слейд се напрегна.

— Значи най-после стигнахме до въпроса.

— Тук ли е? Искам да поздравя малката дама.

— Не.

— Не е тук? — Рик изглеждаше изумен. — Не си й дал развод, нали?

Слейд стисна здраво зъби.

— Не, не съм.

Рик изглеждаше искрено облекчен.

— Не забравяй, че тя държи ключа към бъдещето на Мирамар.

— Не съм забравил. През цялото време си знаел истината, нали? Знаел си, че е наследница на семейство Браг?

Очите на Рик се разшириха.

— Не е вярно!

Слейд реши въпреки всичко да задълбае въпроса, който непрестанно го терзаеше.

— Не ти вярвам, Рик!

Рик вдигна безмълвно ръце.

— По дяволите, добре. Предполагах.

— Знаеш ли какво? — Слейд позеленя от гняв. — Ти си един долен кучи син!

— Направих го заради теб!

— Направил си го заради себе си! Заради Мирамар!

— Направих го също заради себе си и Мирамар — отвърна решително Рик. — Но ако тя не беше такава очарователна и мила дама и ако ти не беше толкова запленен от нея, Бог ми е свидетел, че никога не бих го направил!

Слейд гледаше невярващо баща си.

— Ти имаш нужда точно от такова момиче, и двамата го знаем! Нуждаеш се от добре възпитана млада дама, която да ти стане съпруга, и от цяла сюрия дечурлига! От години се нуждаеш от весел и спокоен семеен живот!

Слейд присви замислено очи. Рик беше прав, дяволски прав. Нуждаеше се от Реджина Шелтън. Нуждаеше се от нейните изискани маниери, от доброто й възпитание, от извънмерната й щедрост, от милото й съчувствие и горещите усмивки. Нуждаеше се от пламенната й страст. Нуждаеше се от нея и точка. А ако тя пожелаеше да го дари с деца… Сърцето му се обърна. Но пред всичко това имаше едно голямо „ако“. Слейд скръсти предизвикателно ръце.

— Трудничко ми е да повярвам, че си решил да играеш ролята на сватовник.

Рик се ухили.

— Да, но точно това направих. Ти можеш да вярваш в каквото си поискаш. Но ако ми кажеш, че не я харесваш, ще те нарека лъжец.

Неспособен да приеме мисълта, че баща му е действал, воден от нещо друго освен от себични подбуди, Слейд предпочете да смени темата.

— Чарлз ни предложи заем.

— Не.

Слейд отдавна бе наясно, че Рик не би приветствал идеята да стане длъжник на Ман. Той самият все още се притесняваше да вземе заем от верния си приятел, но не чак толкова, колкото да използва парите на Реджина.

— Възнамерявам да го приема, освен ако своевременно не намериш друг начин да се сдобием с пари, за да внесем дължимите суми в банката и да управляваме ранчото през следващите пет години.

— Тая няма да я бъде! — възкликна Рик, излязъл от кожата си от гняв. — Няма да приема и пукнат цент от Чарлз Ман! — Той захвърли гневно празната си чаша на масата. — А твоята малка женичка случайно е богата наследница!

Слейд премълча. Не влизаше в работите на Рик да узнава, че синът му няма въобще да закача парите на богатата си съпруга. А Рик неведнъж го бе подхлъзвал, така че щеше да оправи сделката с Ман на четири очи.

— Къде е тя? — попита отново Рик.

— Отседнала е при роднините си, семейство Д’Аршан.

— Това вече е страхотно! Не трябва ли една жена да живее при законния си съпруг? Трябва незабавно да оправиш нещата между вас, момче. — Рик предпочете да премълчи, че разчита на нейното наследство и че с мъка на душата брои дните до обявяването на ипотеката за пресрочена.

Вътрешно Слейд кипеше. Дълбоко в себе си неистово копнееше да живее в един дом с Реджина. През изминалия ден на няколко пъти изпитваше пориви да я попита дали не е променила решението си за развода, откровено да я помоли да се премести в неговия дом. Но така и не го направи. Това щеше да бъде финалната крачка към окончателното им одобряване. И не разяждащите съмнения го възпряха да помоли съпругата си да се върне при него, а някакъв дълбоко вкоренен в душата му страх.

— Виж какво, старче, това изобщо не е твоя работа. Вярно е, че ти си този, който ме подтикна към тази женитба, но това си е моят брак и смятам сам да се справя с проблемите си.

— А дали ще се справиш? — попита насмешливо Рик. — Как ще стане това, след като живеете разделени.

Слейд отпи огромна глътка бърбън. Костваше му неимоверни усилия да запази присъствие на духа. В този момент наистина не изпитваше желание да си създава допълнителни главоболия. Без да каже и дума, той извика в съзнанието си ангелското лице на Реджина. Подейства му успокояващо.

Рик изглеждаше озадачен от липсата на всякакъв отговор.

— И така, защо тя не е тук, където й е мястото? Или още по-добре, защо и двамата не сте в Мирамар, където ви е мястото?

Слейд внимателно постави чашата си на масата.

— Наистина ли мислиш, че тя би могла да живее в Мирамар? За неограничен период от време?

Рик се намръщи насреща му.

— Що за въпрос е това? Разбира се, че мисля. Какви нелепи мисли се въртят в главата ти този път?

Слейд изпита безумния порив да разкаже всичко на Рик, да излее изцяло душата си, но това би било неразумно от негова страна.

— Тя определено не е провинциален тип жена.

— И какво от това? Все още не съм срещал нормален човек, който да не се влюби в Мирамар рано или късно.

Слейд премълча. Рик, разбира се, беше предубеден, но нали когато ставаше дума за Мирамар, и той самият не беше безразличен?

— Виж какво — подхвана Рик и насочи показалец към сина си, — не се опитвай да гониш вятърни мелници. Просто я доведи у дома и всичко ще се нареди. Сега тя е твоя съпруга, или трябва да ти напомням и това? Мястото и на двама ви е в Мирамар, при мен, а не тук, при някакъв си шибан непознат.

— Не е нужно да ми напомняш — отвърна мрачно Слейд.

— На мен обаче не ми изглежда така. Поне говорил ли си с нея, откакто е пристигнала в града?

— Говорих. — Слейд не сдържа усмивката си при милия спомен. — Видях се с нея. — Изненада се от себе си, че с такава готовност уведомява баща си за своя живот. — Прекарахме деня заедно. Заведох я в „Клиф хаус“ на обяд.

Рик засия.

— Радвам се да го чуя! — Той пристъпи напред. — Като заговорихме за храна, гладен съм като вълк. Да отидем някъде да хапнем.