— Елизабет! Слава богу, че си добре!



Слейд се облегна на дървения стол, а главата му се опря в грубата стена отзад. В едната си ръка държеше запалена цигара, в другата — чаша уиски. В позата му обаче нямаше нищо спокойно и отпуснато. Краката му бяха прегънати в коленете, а стъпалата — здраво стъпили върху разнебитените плочки на пода. Изглеждаше така, сякаш е готов във всеки момент да скочи и да се изправи застрашително от малкия стол.

Върху тясната разклатена маса пред него бе поставена отворена бутилка. Слейд се взираше напрегнато във вратата. Въпреки тежкия дим, който висеше неподвижно във въздуха, той забеляза Едуард в момента, в който стъпи на прага на неугледното заведение.

Едуард пристъпи към него. Беше малко по-висок и много по-едър от Слейд. Слейд беше силен и жилав, Едуард бе набит и мускулест. Също като при Слейд, лицето му, което можеше да се нарече красиво, беше обрамчено от блестяща черна коса. Но тук свършваха всички прилики между двамата братя. Едуард беше много по-светъл и с бледосини очи. Челюстта му беше по-широка, носът — по-заоблен и леко изкривен. Беше облечен в тъмен костюм, бяла риза, сребристо палто и копринена вратовръзка. За разлика от повечето едри мъже Едуард носеше дрехите си с лекота и грация. Разбира се, облеклото му бе изработено по поръчка. Ботушите му бяха лъснати до съвършенство и носеше широкопола черна шапка, която захвърли на масата пред брат си.

— По дяволите, Слейд! Не можа ли да намериш по-долнопробна дупка?

— Здрасти, братле.

Едуард дръпна един стол и се намръщи при вида му, преди да се отпусне върху него.

— Очевидно ти харесват такива бардаци. На съседната улица, в „Рене“, имат най-доброто уиски и най-хубавите момичета в града.

— Тук се чувствам у дома си — отвърна иронично Слейд.

Едуард го изгледа втренчено.

— Глупости. Във Фриско дори не би си помислил за такава бърлога.

Слейд не каза нищо. Той просто се обърна и направи знак на някаква закръглена сервитьорка да донесе чаша за брат му.

— Цялата бутилка ли смяташ да изпиеш? — попита Едуард.

— Може би.

Брат му въздъхна. Той взе чашата на Слейд и изпи половината от съдържанието й, преди да му я върне.

— На мен също ми липсва.

— Не започвай отново.

— Защо? — Лицето на Едуард се сгърчи от болка, а красивите му сини очи потъмняха. — Никога няма да превъзмогна смъртта му, никога. Никъде по света няма втори като Джеймс. Но не смятам да се напивам до смърт заради това.

— Ти само се чукаш до смърт — отвърна спокойно Слейд. — Ако не внимаваш, може да пипнеш нещо, за което да съжаляваш цял живот.

Едуард очевидно се вбеси.

— Защо не поговорим за теб? И ти не си невинно момче от църковния хор. Видях Ксандрия.

— Между нас няма нищо и никога не е имало — отвърна равнодушно Слейд.

— Тогава ти си глупак — отговори му Едуард също толкова равнодушно.

Мигът увисна в пространството. Слейд се усмихна. Усмивката му беше тъжна, но все пак — усмивка. Едуард също се усмихна, и изражението му беше същото, само че лицето му отново се сгърчи. Сервитьорката донесе празна чаша. Слейд понечи да налее уиски на брат си, но Едуард го спря. Той извади носна кърпичка от джоба си и почисти чашата, за да може след това да покаже, че е придобила сивкав цвят. Слейд просто вдигна рамене и напълни и двете чаши.

— Малко прах няма да навреди никому.

Едуард въздъхна и отпи.

— И така какво се случи? Из града се говори, че си я намерил.

— Намерих я. — Слейд присви устни. — Тя не си спомня коя е. Не си спомня каквото и да било. — Споменът за лицето й изпълни съзнанието му — очите й, втренчени в него с някакво благоговение. Той изхвърли лика й от мислите си. Но образът й не преставаше да го преследва, откакто я бе оставил в неугледната хотелска стаичка.

Едуард премигна.

— Е, може би така е по-добре.

Слейд го изгледа продължително и разбра какво има предвид.

— Тя обичаше ли Джеймс? Защото, ако е било така, по-добре да не помни, да й бъде спестена, поне временно, част от скръбта по неочакваната му смърт.

— По дяволите, откъде бих могъл да знам? Джеймс пишеше онези писма на теб, не на мен. Още преди години му казах да не ме занимава с нея, защото ми беше писнало да слушам колко е красива и съвършена. — Едуард потръпна и погледна брат си в очите. — Тя наистина ли е божи дар за всеки мъж?

— Аха.

— Никога не съм смятал, че двамата с Джеймс имате еднакъв вкус към жените.

— Тя е красива — заяви безцеремонно Слейд. Не си направи труда да обясни на брат си, че Елизабет е повече от красива. Беше сексапилна. Изключително сексапилна. Чарът й обаче не се криеше в съблазнителното тяло, което бе прегледал толкова прецизно и внимателно. Беше в лицето й. В това лице се криеше някаква примамлива загадка, която би могла да подлуди всеки мъж и да го подтикне да мисли за секс. Слейд отхвърли тази мисъл с ожесточение. Елизабет определено беше истинска дама, но тялото му, изглежда, не смяташе да се съобразява с това.

— Значи все пак идеята не е чак толкова лоша. Може би двамата с Рик ще успеете да оправите нещата и…

— Не! — Слейд стовари тежкия си юмрук върху масата. Чашите подскочиха и се разбиха шумно на пода. Едуард успя да улови бутилката, преди да я сполети същата съдба. Слейд беше ужасен от самия себе си — да изпитва такава страст към Елизабет, годеницата на своя брат.

— Видя ли се с Рик? Пристигнахме в града преди няколко часа. Рик едва не превъртя, докато те чакахме да се върнеш. Той със сигурност ще откачи, когато разбере, че си е загубила ума. Това би могло да провали плановете му.

— Тя е загубила паметта, а не ума си — поправи го Слейд. — Освен това с Рик се видяхме веднага след като я оставих в хотела. Казах му, че няма представа коя е. Той беше изненадан. Доколкото разбрах, тръгна натам.

Едуард го погледна внимателно.

— Нещо те притеснява. Какво е то?

Слейд се раздвижи на стола си.

— Нищо. — Отдавна бе проумял, че не е добър лъжец и никога няма да бъде. — Просто имах отвратителен ден.

Но Едуард беше проницателен човек. Едва ли можеше да проумее какво става в съзнанието на брат му, но когато проговори, сякаш четеше мислите на Слейд.

— Нали знаеш, че никога не сме виждали Елизабет — нито ти, нито пък аз. Единствено Рик я е виждал и предполагам, че в момента е с нея. Какво ще стане, ако това е някоя друга жена?

— Очаквахме Елизабет да пристигне с този влак — отбеляза безстрастно Слейд. — Тя трябваше да дойде в Мирамар, за да се омъжи за Джеймс. Церемонията беше насрочена за след две седмици. Това беше планирано преди много време. Ако е имала някаква неотложна причина да не тръгне сега, Елизабет със сигурност щеше да ни предупреди. Само един от пътниците — една жена — липсвала от онзи проклет влак. — Слейд вдигна безразлично рамене. — Освен това тази жена напълно отговаря на описанието на Джеймс. — Дребна и поразително красива, добави мислено той. Да, напълно съвършена.

Безразличието му беше само маска и Слейд прекрасно то съзнаваше. Колкото и да се опитваше да не мисли за тази жена, не можеше да я изхвърли от съзнанието си. А това беше предателство към брат му. Защото у Слейд все още тлееше искрица надежда, че тази жена не е годеницата на Джеймс. Това беше нелепо, нелогично и той нямаше право да храни подобна надежда.

Защото дори да не принадлежеше на брат му, тя очевидно беше изискана дама, а такива жени никога не спираха погледа си на мъже като него. Затова, дори да му изглеждаше непосилно, той трябваше да обуздае предателските си мисли и да я забрави.

— Какво има? — попита отново Едуард.

— Нищо — отвърна отсечено Слейд. Можеше да насочи мислите си в друга посока, но нямаше сили да обуздае гнева си. Мрачното чувство бушуваше и се разрастваше в душата му. Рик не биваше дори да споменава новите си планове, защото в противен случай Слейд щеше да изригне като вулкан.

— Предполагам, че е най-добре да се върнем в хотела и да потърсим Рик.

Слейд не се помръдна. По брадата му се стичаше струйка пот.

— Не.

Знаеше, че тази жена е Елизабет и нямаше никакво желание да го научава със сигурност. В момента Рик със сигурност беше там, при нея. Премахването на последното съмнение би било съкрушително за него, а в момента Слейд не можеше да го понесе.

— Разбирам — каза Едуард. Той скръсти ръце и остана загледан в брат си, който в момента пресушаваше последната капка в чашата. — Вече си взел решение, нали? Няма да останеш. Сега ти си наследникът на Рик, но няма да останеш. Ще се върнеш на север.

— Точно така.

Едуард беше повече от разгневен. Той се изправи на крака и стовари дланите си върху масата. Бутилката изтрака и съдържанието й се изля на пода. Никой от тях не го забеляза.

— И защо, по дяволите, няма да останеш? — изкрещя Едуард. — Защо ще ходиш да работиш за Чарлз Ман, когато трябва да си тук?

Слейд отблъсна стола си с крак. За миг изпита неистово желание да вдигне ръка и да я стовари в лицето на брат си. В следващия момент се овладя.

— Защото не искам да работя за Рик. И защото не обичам да бъда изнудван.

— Ти си страхотен глупак! — крещеше Едуард, излязъл от кожата си. — Защо не се опиташ да бъдеш честен със себе си? Постъпваш така, защото искаш да му отмъстиш, нали? Знаеш ли какво? През всичките тези години ти му отмъщаваш, задето обичаше Джеймс повече от теб!

Слейд пребледня.

— Грешиш — отвърна той. — Нямаш представа колко грешиш. Правя го заради себе си.

— Не можеш да избереш тях пред нас! Ние сме твоето семейство, а не те!

— Това няма нищо общо.

— Ти си длъжен да бъдеш до нас! Сега повече от всякога. Джеймс е мъртъв. Рик има нужда от теб. Ние имаме нужда от теб!