Но сега обстоятелствата бяха други и нито за миг Слейд не се осмеляваше да се самозаблуждава. Съпругата му вече не беше изпаднала в амнезия жена, която всички смятат за Елизабет Сейнт Клер. Призракът на Джеймс вече не стоеше помежду им, но бариерите по пътя им изглеждаха още по-непреодолими. Тя беше английска благородничка и наследница на семейство Браг. Дори при най-благоприятните обстоятелства двамата никак не си подхождаха. Дори и да успееше да постигне примирие между тях, какво ли щеше да последва след това?

Само няколко дни след венчавката тя вече му бе поискала развод. Ако отново спечелеше любовта й, колко ли трайна щеше да е тя? Година? Две години или даже пет? Дали една знатна благородничка като нея би могла да приеме живота, който той бе в състояние да й предложи? Можеше ли да бъде истински щастлива с мъж като него?

Слейд се боеше. Съзнанието му непрестанно премисляше възможности — коренно противоположни, едновременно вълнуващи и ужасяващи. Какво ли им носеше бъдещето? Безоблачно щастие или наново разбити сърца?

Той обаче бе твърдо решен да разбере. И макар да беше далеч по-сигурно и безопасно да подпише онези проклети документи, никога нямаше да го направи. Не можеше да понесе мисълта, че връзката им ще бъде безвъзвратно разрушена. Не искаше да я отблъсне от себе си, не искаше да се отдалечи от нея. Вероятно разсъждаваше като кръгъл глупак. Но вече беше късно — жребият отдавна беше хвърлен.

Внезапно откъм „Калифорния Стрийт“ се зададе луксозна карета, теглена от прекрасни сиви жребци. Сърцето му подскочи. Обхвана го необяснима нервност.

Колкото е възможно по-небрежно Слейд се отдръпна от прозореца и оправи вратовръзката и маншетите си. В желанието да се покаже в най-добрата си светлина и да впечатли изисканата си съпруга бе облякъл най-хубавия си вечерен фрак. Когато срещна погледа на Ксандрия, се насили да се усмихне и да си придаде безразлично изражение. Проклетата вещица бе казала на Реджина, че съпругът й бил „отчайващо старомоден“. А по-късно през деня безмилостно му бе подхвърлила отделни фрагменти от техния разговор. Дори бе намекнала, че съпругата му ще бъде податлива на настоятелни опити за сдобряване. Последното не му се вярваше, но самата мисъл извикваше непознато вълнение в душата му. И понеже обичаше да дава напътствия, Ксандрия го предупреди да се държи естествено и очарователно. Ксандрия беше ангажирана бизнесдама и най-малко от нея можеше да се очаква подобно сватовничество, но Слейд не можеше да не й бъде благодарен за навременната й намеса в този случай.

Реджина бе въведена в салона от изискания английски иконом на Ман. Слейд се опита да не вторачва поглед в нея, докато Ксандрия се изправяше да я поздрави. Както винаги, Реджина изглеждаше шеметно красива. И очевидно се бе постарала да се облече подобаващо — златиста рокля с голи рамене, прилепнал корсаж, обсипан с топаз и надиплени поли, които шумоляха съблазнително. Косата й бе грижливо вдигната на кок и разкриваше елегантната извивка на врата й, голите й рамене блестяха, гладки и закръглени, в прелестните оттенъци на слоновата кост. Златистата й рокля беше дълга, но не прикриваше примамливите извивки на тялото й и настойчиво му напомняше пламенното изживяване да я държи в ръцете си. Реджина изглеждаше точно така, както се очакваше да изглежда дъщерята на един английски граф — елегантна, самоуверена, сдържана и болезнено красива. Под лустрото на благоприличното й поведение не прозираше и намек за страстната й натура и Слейд се чувстваше уверен, че е единственият мъж на света, който някога я е видял в миг на жарка страст, който някога е почувствал голата й кожа, доверчиво опряна в бедрата му. Сърцето му трепна от странно и непознато за него усещане — страстна гордост.

— Реджина, толкова се радвам, че дойде — усмихна се приветливо Ксандрия.

Реджина кимна, а погледът й се плъзна покрай гостоприемната домакиня и настойчиво се залепи за Слейд.

— Беше мило от твоя страна да ме поканиш.

— Заповядай, нека те запозная с баща си. Чарлз, това е съпругата на Слейд. — Ксандрия сияеше от удоволствие.

Чарлз пое двете й ръце между топлите си длани и приветливо я поздрави.

— Мога ли да целуна булката?

За Реджина не остана скрит напрегнатия му поглед. Досега не беше сигурна какво трябва да очаква, но сега бе приятно изненадана от видяното. Чарлз беше хубав мъж към шейсетте, с живи и умни очи и приветливо лице. Прегръдката му изразяваше едновременно удоволствие и безрезервно приемане. Този човек беше всичко, което бе очаквала, и много повече. Тя погледна предпазливо Слейд, който я наблюдаваше сковано откъм прозореца. Не беше помръднал и на сантиметър, откакто я въведоха в стаята. Но въпреки съмненията си и въпреки обстоятелствата, тя искрено се радваше, че такъв прекрасен човек е негов искрен и верен приятел.

Очите на Слейд срещнаха нейните. Сърцето й потръпна в отговор.

— Разбира се, Чарлз — промълви усмихнат той.

Реджина поднесе лицето си за топлата целувка на възрастния човек. Погледът на Слейд беше интимен, гласът му — дрезгаво приглушен. Опитваше се да разгадае странното му настроение. Внимателно го наблюдаваше, докато прекосяваше помещението, и уверено се насочваше към нея. И ако преди миг сърцето й се обръщаше от новото вълнение, то сега препускаше в галоп.

Слейд беше поразително красив, невероятно елегантен, непривично изискан. Струваше й се убийствено привлекателен.

Никога преди не го беше виждала, облечен във вечерен фрак. Как бе могла дори за миг да си помисли, че този човек няма да се чувства комфортно в нейните среди? Той щеше да подхожда на всякакви среди, щеше да се чувства у дома си дори на аудиенция при кралицата.

Слейд се закова до нея, без да направи и опит да я докосне.

— Здравей, Реджина.

За миг двамата останаха безмълвни, вторачени един в друг. И тогава се намеси Едуард. Той пристъпи уверено напред и се изправи срещу Реджина.

— Опасявам се, че ще се наложи да прекъсна тази трогателна среща. — Той се усмихна любезно, пое ръката на Реджина и кавалерски я целуна. — Ако брат ми е онемял от изумление, това е напълно разбираемо, сестричке. Тази вечер ти си по-очарователна от всякога. Когато Слейд те представи на градската общност, несъмнено ще избухне истински фурор.

Реджина се изчерви, но така и не успя да откъсне поглед от Слейд. За нейна изненада той меко промълви:

— Брат ми е напълно прав.

Това беше комплимент! Реджина бе толкова развълнувана, че щеше да избухне в сълзи. Тя извърна бързо глава, за да прикрие мощните емоции, които простичките думи незабавно извикаха в душата й. Едва сега напълно осъзнаваше, че е като мек памук в ръцете на този мъж. Преди време бе наранил дълбоко чувствата й; сега й доставяше райско удоволствие. Реджина се боеше — боеше се да не остане отново наранена, ако позволеше този брак да продължи. Но как би могла да му откаже един последен шанс? И нима присъствието й тук тази вечер не показваше, че вече е взела своето решение?

Настаниха се в салона с по чашка аперитив в ръка. Въпреки че разговорът се водеше основно от Чарлз, който умело насочваше вниманието предимно към нея, Реджина чувстваше наелектризиращото присъствие на Слейд, който бе избрал стола точно до нея. Макар вече да бе узнала, че съпругът й води двойствен живот, очакваше да види у него поне намек за предишния Слейд. Но до нея седеше напълно нов човек. Напрежението, което бликаше от тялото му, нямаше нищо общо с онзи гняв. Беше достатъчно зряла, за да проумее, че съзнанието му е обсебено единствено от нея.

— Как ти се струва нашият прекрасен град, мила моя?

— Обожавам го. Винаги съм го харесвала. Често идвах тук преди, за да навестявам своите роднини, семейство Д’Аршан.

— О, да. Брет и неговата съпруга са наистина прекрасни хора. Кажи ми сега, познаваш ли добре града?

— Не твърде.

Чарлз веднага се обърна към Слейд.

— Допускаш сериозен пропуск, синко. Пренебрегваш прекрасната си съпруга, за да се грижиш за моите дела. Това трябва незабавно да се промени.

За нейна изненада Слейд се усмихна.

— Напълно си прав, Чарлз.

Чарлз отвърна на усмивката му.

— Защо не й покажеш града? Заведи я в консерваторията, покажи й вкусните деликатеси и пенливо вино на „Кърми стрийт“, обиколете нашите музеи и арт галерии. Заведи я и в китайския квартал. Ходила ли си някога в китайския квартал?

— Не.

— Струва си да се види.

Реджина погледна колебливо съпруга си. Идеята той да я разведе из града й се струваше вълнуващо примамлива, макар да се предполагаше, че няма търпение да получи развод. С всяка изминала секунда разрушителните й намерения избледняваха.

В момента го гледаше втренчено. Не можеше да прикрие изумлението си. Това не беше мъжът, за когото се омъжи в Мирамар — видът му в момента беше най-красноречивото доказателство за това. При всяка тяхна среща, откакто бе пристигнала в града, той сякаш разкриваше нови и нови страни от загадъчната си личност, които не бе забелязвала досега. Копнееше да узнае още, всичко за него.

— Какво ще правиш утре? — попита я внезапно той с напрегнато изражение на лицето.

Реджина с мъка осъзна, че е почти неспособна да му отговори.

— Н-нищо — заекна тя и потръпна от силата на погледа му. — Искам да кажа, че нямам конкретни планове за деня.

— Ще те взема в десет.

Трябваше да му откаже. Разумът й нашепваше, че още в този момент трябва да стане и да напусне този дом. Присъствието на Слейд й се струваше по-опасно от всякога. Истината беше, че от момента, в който за пръв път го зърна, този мъж я очароваше, хипнотизираше я. Караше я да забрави всичко останало, включително колко болезнено бе наранил душата й. Реджина обаче последва зова на сърцето си, с надеждата, че по-късно няма да съжалява за малодушното си отстъпление.