— Защо? — той пристъпи заплашително към нея.

Реджина отстъпи крачка назад. Не й харесваше изражението на лицето му, нито опасния блясък в очите му.

Той продължи да настъпва към нея, докато я притисна с гръб към стената.

— Защо не знаеш? Искам да кажа, че след като смяташ да ми платиш, трябва да имаш предвид някаква конкретна цена.

Пулсът й се ускори. Не искаше да усеща тялото му толкова близко до своето. Близостта му я смущаваше не по-малко от неприкрития му гняв.

— Правиш нещата да изглеждат толкова… мръсни.

— А не са ли мръсни?

Реджина затвори очи.

— Да. — Разводът наистина беше най-мръсното нещо, което й идваше наум.

— Колко? — озъби се Слейд — На каква сума ме оценяваш? Реджина беше изплашена. Гърбът й обаче бе опрян в стената и нямаше начин да му се изплъзне.

— Нашите адвокати…

— Без адвокати! — извика той и изтръгна документите от ръката й. — Никакви адвокати, никакви обезщетения, нищо подобно няма да се случи!

— Какво искаш да кажеш? — извиси глас Реджина.

Слейд навря лицето си съвсем близо до нейното.

— Казвам не. Н-Е. Не!

Реджина се вцепени. Слейд оголи равните си зъби.

— Само това мога да отговоря на твоята молба, Елизабет. — С двете си ръце, той вдигна документите във въздуха. Подразбрала неговите намерения, Реджина извика болезнено. Напълно обезумял от гняв, Слейд ги скъса на две. После й се усмихна.

Най-после истерията надделя над всякакви останали емоции.

— Ще съжаляваш за това! Ще ми платиш! Когато баща ми узнае за всичко това, ще те накара да съжаляваш до края на живота си! Той ще се погрижи…

— Баща ти?

Твърде късно Реджина осъзна колко наивно е развързала езика си. Тя пребледня като смъртник.

— Джордж Сейнт Клер е мъртъв.

Реджина притисна гърба си плътно към стената. Сърцето й препускаше като обезумяло. Как бе успяла да допусне такава фатална грешка?

Слейд я сграбчи грубо за раменете и я придърпа към себе си — гърди в гърди, бедра в бедра.

— Кой е баща ти? Коя си ти? Коя си, проклета да бъдеш?!

— Слейд, пусни ме! Нека ти обясня!

Ръцете му изследваха грубо лицето й. За миг Реджина се побоя за живота си.

— Коя си ти?

Тя навлажни нервно устните си. Стига да поискаше, Слейд несъмнено щеше да размаже лицето й в силните си длани. А ако престанеше да разсъждава трезво, наистина щеше да го направи.

— Казвам се Реджина Браг Шелтън — прошепна тя. — Спомних си всичко.

Невярващ, Слейд се взираше напрегнато в очите й.

— О, господи — прошепна изтощена тя. — Щях… щях да ти го кажа.

Слейд очевидно беше изпаднал в дълбок шок. В следващия момент стисна още по-силно лицето й.

— Кога? От колко време знаеш истината за себе си?

Реджина знаеше, че е в безизходица. Една лъжа щеше да я спаси, но само временно, защото Едуард знаеше истината, а това несъмнено означаваше, че и Слейд ще я научи.

— Точно преди сватбата.

Той се взираше в очите й — разярен, но неподвижен като скала.

— Проклета да си!

Реджина видимо трепереше.

— М-моля те, пусни ме! — Трябваше да се махне от този човек, щеше да се върне, но някой друг път. Сега толкова много се боеше от него!

Слейд обаче не я освободи. Времето сякаш спря. Гневът обсеби тялото му, проблесна в очите му. Погледът му беше убийствен, поглед на напълно обезумял човек.

— Ще с-се върна някой д-друг път.

Ръцете му притискаха болезнено лицето й.

— М-моля те! — Това беше вик на болка и безпомощност.

Внезапно ръцете му увиснаха във въздуха. Слейд отстъпи крачка назад.

— Махай се! Върви си още сега! В ада да гориш, проклетнице!

Реджина не можеше да се помръдне.

— Вън! — Той се извърна рязко и я погледна. — Върви си, преди да съм те наранил!

Реджина нямаше нужда от втора покана. Тя побягна като обезумяла от стаята. А зад гърба й долетяха смразяващи звуци — Слейд стовари тежък юмрук върху бюрото си.

19

— Изненада ме — прошепна Ксандрия.

Двамата с Едуард току-що бяха излезли на „Ван Нес авеню“. Той й се усмихна.

— Надявам се изненадата да ти се е сторила приятна.

Ксандрия спря и го погледна — леко развеселена и изключително съблазнителна.

— За тях ли ми говориш — или за себе си?

Едуард се ухили по хлапашки.

— И двамата прекрасно знаем, че говоря за себе си — и за нас.

— Нима може да се говори за „нас“?

Нито за миг Едуард не бе свалил очите си от изразителното й лице.

— А ти как мислиш?

— Мисля, че ни най-малко не си се променил от последния път, когато се опита — и не успя — да ме съблазниш.

Едуард се разсмя.

— Мила моя, тогава не те съблазнявах, а те утешавах, и понеже съм такъв, се въздържах да се възползвам от дълбоката ти скръб.

Ксандрия изглеждаше спокойна и развеселена.

— Едуард, тогава ти не беше никакъв джентълмен, а се съмнявам и сега да си истински джентълмен. И не ти си се въздържал, а аз те спрях.

— И, разбира се, оттогава съжаляваш за неуместната си постъпка — нощем лежиш будна в леглото и безнадеждно копнееш да ме зърнеш отново.

Ксандрия се разсмя. После внезапно придоби сериозно изражение и втренчи в него огромните си сини очи.

— Честно казано, веднъж или два пъти през годините ми се случи да мисля за теб.

Едуард изглеждаше също толкова сериозен и замислен.

— Хм. Това поне е някакво начало. Надявам се мислите ти да са били неприлични, порочни и скандални.

— Една истинска дама никога не издава мислите си докрай, Едуард.

И двамата се усмихнаха.

— Сякаш не са изминали цели четири години, Ксандрия — каза замислено Едуард. — Надявам се да не си си изгубила ума и да си извършила нещо наистина глупаво — като например да се омъжиш повторно.

— Не, не съм. В действителност през последните две години, откакто свалих траура, внимавам да държа на разстояние всички настоятелни ухажори.

Едуард погледна с възхищение сочното й, съвършено изваяно, тяло.

— А несъмнено те не са били един и двама.

Ксандрия въздъхна.

— Бяха много, но никой не беше честен като теб. Боя се, че наследството, което получих от Ричард, моя съпруг, и от татко, се оказа тлъста примамка за доста кандидат-богаташи.

— Не се продавай евтино — вметна навъсено Едуард. — Наистина ли имаш среща? И ако е така, дали не мога да те придружа дотам?

— Аз имам много срещи — отвърна Ксандрия с крива усмивка. — Не бива да забравяш, че съм главният управител на „Грандхотел Ман“.

— Наистина съм впечатлен.

— Мислех, че можеш да се впечатлиш единственото от фигурата и лицето на една жена.

— Сега ти ме подценяваш. Това ли е твоята карета?

Ксандрия кимна утвърдително. Двамата с Едуард прекосиха оживената улица.

— Променила си се — отбеляза замислено Едуард. — Няма и помен от наивната, потънала в скръб, вдовица, която срещнах преди четири години.

— Значи все пак си забелязал? — Ксандрия изглеждаше поласкана.

— Определено забелязах. — От погледа му струеше искрено възхищение.

— Ти също си се променил — не се сдържа Ксандрия. — Вече не си малко момченце.

— Скъпа, и двамата знаем, че дори на осемнайсет не бях момче, а се надявам да имам възможност да те убедя, че съм всичко друго, но не и малък.

Те спряха пред спретнатата двуколка. Ксандрия го гледаше вече без да се усмихва. Не се съмняваше, че мъжът насреща й говореше самата истина и че при първа възможност ще й даде доказателства. Несъзнателно мислите й се върнаха назад във времето, когато се притискаше полуразсъблечена в прегръдките му, отдадена в плен на горещо плътско желание. В слабините й нахлу гореща влага.

При последната им среща преди четири години тя беше вдовица от няколко месеца. Едуард пък беше привлекателен и самонадеян младеж. Сега, от позицията си на зряла жена, Ксандрия можеше да разбере как неговата любезност и чар я бяха подтикнали да се остави на горещите му ласки. За щастие тогава бе успяла за запази капка трезв разум и не беше позволила пламенните му целувки да я предизвикат да стигне по-далече. Да, прекрасно си спомняше онова изживяване. А той бе приел благосклонно отказа й да довършат това, което бяха започнали, и несъмнено бе намерил облекчение в прегръдките на някоя друга.

Идеята, че го е тласнала в ръцете на друга жена, ни най-малко не я притесняваше, макар преди четири години да беше дълбоко разтърсена от краткото и страстно преживяване помежду им. Не изпитваше и никакво чувство на вина. А сега всичко беше толкова различно.

През изминалите години бе постигнала зашеметяващ успех в професионалната сфера, а заедно с успеха бе спечелила почти неограничена власт в ръцете си. Самоуверената жена в разцвета на жизнените си сили твърде малко напомняше за онова неопитно, наивно момиче отпреди четири години. Сега беше напълно независима жена, способна да се чувства прекрасно в кожата си и сама да определя целите и намеренията си.

Сама бе избрала да не се омъжва повторно. Мъжете оставаха привлечени от ослепителната й външност и неограничените средства, с които разполагаше. Но през последните години тя упорито отблъскваше всеки настоятелен ухажор около себе си, а те, както Едуард бе предположил, не бяха един и двама. Отношението й към мъжете нямаше нищо общо със скръбта по изгубения й съпруг, макар приживе да беше силно привързана, но не и влюбена в него.

Нежеланието й да се омъжи повторно се дължеше единствено на онова, което се бе борила да постигне през всичките тези години. Въпреки острите протести на баща си тя бе работила дълго и упорито, за да стане това, което в момента беше. Бе започнала от самото дъно като общ чиновник, за да се издигне на върха и да стане главен мениджър на „Грандхотел Ман“. Сега беше независима жена и уважавана бизнесдама. Много хора я считаха за ексцентричка, но това само й даваше повод още повече да се гордее с постигнатото. Никога не би се отказала от всичко това, за да се омъжи отново. Защото един евентуален брак означаваше да сложи край на досегашната си кариера и да се отдаде на домакинството на мъжа си. А това беше абсолютно немислимо.