— Извинете, но мисля, че никога преди не сме се срещали.

Ксандрия се закова на място и хвърли кос поглед към Слейд, сякаш очакваше неговото одобрение. Той се изправи и мрачно промълви:

— Ксандрия, това е моята съпруга. Елизабет, това е Ксандрия Кингсли.

Ксандрия изглеждаше искрено изумена.

За миг Реджина изпита известна симпатия към тази жена. Любовницата на Слейд очевидно нямаше представа, че той се е оженил съвсем наскоро. Това само потвърждаваше какъв мръсник е съпругът й.

Внезапно Ксандрия се усмихна.

— За мен е изключително удоволствие да се запозная с вас.

Реджина се сепна, но не се помръдна от мястото си. Вероятно тази жена я имаше за наивна глупачка, която лесно може да бъде подлъгана с подобен театър, че връзката й със Слейд е само платонична. Тя протегна сковано ръка:

— Приятно ми е. — Реджина обаче едва потисна непознатия досега подтик да се нахвърли върху тази жена и да издере очите й с нокти. Не по-малко й се искаше да издере очите на собствения си съпруг.

Ксандрия погледна Слейд и стисна плътните си устни.

— Имам уговорена среща — промърмори тя. Гласът й беше естествено дрезгав и приглушен. — Извинете ме.

Реджина кимна едва доловимо. Изражението й беше напълно непроницаемо за околните, но не можа да се сдържи да не погледне към Слейд. Лицето му беше напрегнато и гневно.

Едуард веднага пристъпи услужливо напред.

— Ще се видим отвън — обърна се той към Ксандрия.

Реджина го погледна крадешком и видя начина, по който гледаше ослепителната амазонка. Струваше й се нормално всички мъже да се лепят върху й като пчели върху мед.

Ксандрия го изгледа продължително.

— Благодаря.

После подаде ръка на Слейд и безшумно се плъзна през широко отворената врата. Едуард я последва, очевидно неимоверно облекчен.

Двамата със Слейд останаха сами.

Внезапно през отворените прозорци нахлуха всички възможни шумове от оживената улица — звън на звънци, вой на сирени, тракането на колелата по паветата, чаткане на конски копита, полицейски свирки и възбудени викове. А над всичко това се извисяваше протяжното гукане на гълъби.

Внезапно Слейд се изправи и заобиколи бюрото си.

— Какво правиш тук?

— Вероятно аз би трябвало да ти задам този въпрос — отвърна любезно Реджина.

— Очевидно съм зает с работа.

— Очевидно.

Той стисна зъби.

— Какво, по дяволите, правиш тук?

— Може и да си забравил — отвърна Реджина по-разпалено, отколкото й се искаше, — но мястото на една жена е до нейния съпруг.

— Не и в нашия случай. Болката я връхлетя като прилив на вълна.

— Не. Не и в нашия случай. Ти беше напълно категоричен по този въпрос.

— Никога не съм давал обещания да остана — отвърна й Слейд, но гласът му секна, а очите му останаха приковани в нейните.

Реджина потръпна. Беше издала изгарящата я болка, но вече беше твърде късно.

— Никога не си ми обещават каквото и да било!

— Ти никога не си ме молила!

Двамата се взираха напрегнато един в друг. Реджина трепереше и чувстваше, че всеки момент ще й прилошее. Искаше й се да излее болката и гнева си. Искаше да върне времето назад. Искаше да избухне и да нарани съпруга си така, както той я бе наранил. А повече от всичко й се искаше да крещи, да изкрещи високо въпроса, чийто отговор така копнееше да узнае. Как можа да я напусне след такава нощ? Как можа да я изостави?

Но не биваше да се оставя на разрушителните си пориви. Тя остана неподвижна и само учестеното повдигане на гърдите й издаваше чувствата, които бушуваха в душата й.

Слейд изглеждаше тъжен и някак гузен.

— Прости ми.

Идваше й да заплаче.

— Н-не приемам твоето извинение.

Той се поколеба за миг, после посегна да я докосне. Реджина отблъсна гневно ръката му.

— Не ме докосвай!

Слейд отпусна безпомощно ръце покрай тялото си.

— Имаш пълното право да се чувстваш разстроена.

Реджина не си направи труда да му отговори. Думата „разстроена“ беше твърде бледа и безлична, за да определи онова, което чувстваше. Освен това изобщо не искаше да показва пред този мъж колко е разстроена в действителност и какви болезнени терзания разкъсват душата й.

— Не трябваше да идваш тук, Елизабет — каза настоятелно Слейд. — Защо ти беше да идваш? Искам да останеш в Мирамар.

Реджина стисна болезнено зъби.

— Докато ти си тук. — В другия си живот, добави мислено тя, с онази жена. — Какъв мерзавец!

Тежкото обвинение го жегна право в сърцето.

— Такъв съм. Знам го по-добре от всеки друг.

Реджина премигна. Не беше очаквала подобен отговор. И все пак тя знаеше, че има твърде изкривена представа за този човек. Някога беше в състояние пламенно да го защитава; някога, преди време го беше поставила на величествения пиедестал на добродетелите. Преди време щеше да му възрази. Но вече не. Въпреки че предателските пориви да се поддаде на добрата представа за него все още се бореха с неверието в душата й.

Слейд пъхна смутено ръце в джобовете си. Изглеждаше искрено притеснен, задето е предизвикал сълзите, напиращи в очите й.

— Аз те нараних. Не исках да става така.

Прииска и се да се разсмее. Гласът й излезе накъсан, като сподавено стенание.

— Колко си грижовен само!

— Добре — извика гневно той. — Но нека първо ти припомня, че не бях аз този, който дойде в леглото ти онази нощ. Ти дойде при мен. Никога не съм имал намерение да консумирам нашия брак. Но, по дяволите, ти сама ми се предложи!

Душата й ридаеше. Брутално откровените му думи бяха като шамар в лицето й. Но най-много я заболя от мисълта, че той никога не е имал намерение да консумира женитбата. Несдържаната ярост в очите му почти я отхвърли назад.

Той се отдалечи бавно от нея и впери поглед през прозореца.

Все още скована от острите му думи, Реджина го гледаше с широко отворени очи и се бореше да подреди обърканите мисли в главата си.

— Никога не си искал истински брак с мен?

Той не се обърна да я погледне.

— Не.

Реджина се бореше за глътка въздух. Най-после Слейд се обърна.

— Вярно е, че не бях достатъчно откровен с теб. Предполагах, че ти ще бъдеш доволна да се омъжиш и че ще бъде напълно достатъчно да ти предоставя своя дом и своето име.

— Предположението ти е напълно погрешно.

Слейд се намръщи.

— По дяволите, съжалявам. Съжалявам повече, отколкото би могла да си помислиш.

Реджина не пророни и дума, защото не можеше.

— Тази вечер ще те настаня в хотела. Утре можеш да хванеш първия влак и да се върнеш обратно в Темпълтън. Едуард те доведе тук, той ще се погрижи и да те отведе у дома.

Преди време Реджина се бе заблуждавала, че поне малко познава и разбира този човек. Сега обаче осъзнаваше, че никога не би могла да го разбере.

— Не.

Слейд трепна от изненада.

— Не можеш да останеш.

— Точно така. — Тя отвори припряно огромния кафяв плик и мислено се помоли Слейд да не забележи горчивите горещи сълзи, които настойчиво напираха в очите й. — Затова искам развод, Слейд, и то незабавно.

— Какво?

— Искам развод.

Той не се помръдна, нито пък й отговори.

— Защо си чак толкова изненадан?

Много бавно Слейд насочи погледа си към нея и отвърна:

— Може би не съм никак изненадан.

Не й харесваше мрачния израз на болка в очите му. Тя беше тази, която страдаше в момента. Не я интересуваше дали и той не страда — той трябваше да страда, не му дължеше дори и единствена капка съчувствие.

— Мислех, че искаш да бъдеш господарката на Мирамар.

— Не. — Искаше й се да изкрещи в лицето му, че това е било само заблуда, че всичко, което някога е искала, е да бъде негова съпруга, че е искала да бъде не господарка на Мирамар, а господарката на сърцето му. Но това беше недостижима мечта. — Не искам да имам нищо общо с Мирамар.

Той впери поглед в разхвърляното си бюро.

— Мисля, че е редно да те осведомя, че няма да позволя да получиш и едно-единствено пени от моето наследство.

— Това някакъв вид отмъщение ли е?

— Наричай го както искаш. — Брадичката й се вирна упорито. — Вероятно е отмъщение. Предполагам, разбираш, че няма смисъл да продължаваме този формален брак.

— Но ти вече не разполагаш със своите пари. След венчавката цялата собственост на жената преминава в ръцете на нейния съпруг. Трябваше вече да си се досетила.

Може би би било така, ако тя беше Елизабет Сейнт Клер. Но в нейния случай беше различно. Баща й щеше да й повери наследството едва след нейната женитба. И вероятно точно това щеше да направи. Но тя не биваше да го споменава пред Слейд. Не можеше да го направи, без да му разкрие истинската си самоличност, а тя предпочиташе да избегне това. Очевидно през цялото време нейният съпруг се бе интересувал единствено от парите й. Ако узнаеше, че тя има нещо общо със семейство Браг, едва ли някога щеше да се съгласи на развод.

Разтреперана, ръката й стискаше здраво документите за развода.

— Остави ме да си отида, Слейд. Вероятно ще успеем да постигнем някакво парично споразумение. — Нейният адвокат беше предложил тази възможност като последен изход от ситуацията. И все пак я бе посъветвал да не засяга подобна тема. Но това бе последната й възможност, защото наистина беше стигнала до задънена улица.

Лицето му помръкна.

— И колко струва за теб този развод?

Кой знае защо, сърцето я заболя по-силно отпреди.

— Н-не знам.

Усмивката му беше отблъскваща и грозна.