Реджина премигна объркано.

— И с какво точно се занимава господин Ман?

— Спечелил е много пари по време на прословутата треска за сребро в Комсток в края на петдесетте и началото на шейсетте. И е бил достатъчно умен да продаде всичко преди грандиозния срив в цените. Успял е да инвестира добре парите си. По време на сребърната треска е притежавал половината от Виржиния Сити. Днес е собственик на „Гранд хотел Ман“, чието реноме отстъпва единствено на „Ралстън палас“, и на ранчото „Никазио“, което е единствено по рода си в Марин. Притежава също около една десета от цялата налична собственост в този град. Чувал съм, че бил един от най-големите инвеститори в „Октопод“.

— „Октопод“? — промълви колебливо Реджина. И Слейд беше дясната ръка на този заможен предприемач?

— Това е галеното — и не толкова галено — име на предприятието „Южен Пасифик“ — отвърна Едуард. — Собствениците му, притежават по-голямата част от транспортните връзки, хиляди мили железопътни релси, милиони акра земя и са доста влиятелни в щатските политически кръгове. — Той се усмихна накриво. — И това са само малка част от всичките му дейности, Реджина. Както и да е, Чарлз Ман е доста важна клечка и един от най-богатите хора в Сан Франциско.

Реджина не му отговори. Но гневът я обзе с нова сила. И този мерзавец се осмеляваше да й причинява това! Очевидно се опитваше да се представи за един от онези нощни хулигани — но той отдавна не беше такъв — о, не! Защо се държеше като отхвърлен бунтар, щом беше респектиращ бизнесмен?

Едуард сякаш прочете мислите й.

— Когато се прибира вкъщи, Слейд коренно променя поведението си, както змията сменя зимната си кожа. Сега може и да не го разпознаеш, Реджина.

— Това вече няма никакво значение — отвърна остро тя. — Честно да ти кажа, вече не бих променила мнението си за него дори ако беше самият Чарлз Ман.

Едуард потръпна.

— Пристигнахме — каза тя, когато най-после разпозна величествения дом на чичо си. Докато Едуард плащаше на кочияша, тя слезе пред къщата, сияеща от облекчение. След изживените перипетии домът на чичо й я примамваше като дълго лелеян подслон. Искаше й се да прелети по алеята, да изкачи стръмните стълби към входа и да се хвърли в обятията на добрата леля Сторм.

Роднините й би трябвало да я очакват, защото веднага след онзи злополучен разговор с Рик, когато бе разбрала за подлото предателство на Слейд, тя им бе изпратила телеграма, с която ги уведомяваше, че е добре и че пристига в града при първа възможност. И все пак Реджина не успя да сдържи изненадата си, когато лично леля й отвори широката входна врата.

Леля Сторм, която беше висока и привлекателна жена с величествена осанка в края на петото десетилетие от своя живот, изкрещя като малко момиченце, когато видя обичната си племенница. Тя прегърна здраво Реджина и я придърпа в преддверието, без да обърне никакво внимание на тътрещия се подире им Едуард. Реджина се притисна силно към нея, готова всеки момент да избухне в сълзи. Как само й се искаше да излее душата си пред обичната леля Сторм!

— Къде беше? — извика възбудено леля й. — Щяхме да се поболеем от притеснение! Имаш ли представа, че в момента бедните ти родители са някъде из Атлантическия океан и няма начин да им съобщим, че си добре, докато не пристигнат в Ню Йорк?

— Съжалявам. — За Реджина това си беше самата истина. Тя забеляза величествената фигура на чичо си, застанал зад гърба на съпругата си, а лицето му беше едновременно мрачно и щастливо. Тя познаваше отлично това изражение — баща й често изглеждаше така, не заради самата нея, а заради постъпките на непокорната й сестра, която вече беше дукеса. В този момент тя си спомни за присъствието на Едуард.

— О, боже! — извика смутено Реджина и му направи път. Сега чичо Брет изглеждаше напрегнат и подозрителен. — Чичо — каза тя, ослепително усмихната, за да изтрие мрачните мисли от съзнанието му, — нали виждаш, че съм добре?

— Да, виждам, и се надявам да имаш много добро обяснение за неочакваното си изчезване.

— Имам обяснение, но нека първо те запозная с моя приятел, Едуард Деланза.

— Твоят приятел? — извиси глас чичо Брет. Той погледна навъсено Едуард, без да му подаде ръка за поздрав.

Сърцето на Реджина се обърна.

— Не може да се каже, че е точно мой приятел — отвърна тя, поруменяла от смущение. — Той е мой девер.



Едуард прояви съобразителност и се оттегли в стаята си с извинението, че е твърде изморен от пътуването. Реджина обаче разбра, че той просто й е влязъл в положението и е решил да я остави сама да реши проблема си. Сега тя стоеше в центъра на огромната библиотека и кършеше нервно ръце. Леля й стоеше точно до нея, твърде неспокойна, за да седне на стол и да слуша невъзмутимо. Брет беше единственият, който поне вършеше нещо — в момента си наливаше двойна доза уиски.

— Нека да говорим направо — каза той и се обърна директно към нея. — Ти си се омъжила за Слейд Деланза, така ли е?

Реджина кимна утвърдително.

— Да се върнем малко назад. Скочила си от онзи влак по време на обир и при удара в земята си изгубила паметта си. Семейство Деланза са те открили и са те взели за друга жена и през цялото това време са те имали за Елизабет Сейнт Клер.

Тя кимна отново.

— Кога си възвърна паметта? — попита отсечено Брет.

— Само преди няколко дни — прошепна Реджина.

— Нужен ни е най-добрият лекар в щата — извика разпалено чичо й. — И Господ ми е свидетел, че още утре ще ти го осигуря. — Тонът му се смекчи. — Ти добре ли си?

— Да.

Брет Д’Аршан се намръщи.

— Деланза?

Реджина се напрегна.

— Познаваш ли го?

— Не много добре. Очевидно се движим в едни и същи кръгове, но той се държи на разстояние от всички — с изключение на Чарлз Ман. В действителност не знам почти нищо за него, освен че е усърден работник и е предан на своя работодател. — Брет се намръщи отново. — И какво, по дяволите, те накара да се омъжиш толкова припряно? Това не е в твой стил. Знаеше ли коя си, когато се омъжи за него?

Реджина не можеше да излъже — вече твърде много лъжи тежаха на съвестта й.

— Да.

— Дори да ме убиеш, не мога да си представя що за двойка сте вие двамата — пророни навъсено Брет. — И все още не разбирам.

Реджина се колебаеше. Не знаеше дали това е най-подходящият момент да изплюе камъчето и да поеме такава тежка вина.

— Аз обаче разбирам — намеси се леля Сторм. — Мисля, че вие двамата прекрасно си подхождате. — Тя се усмихна към Реджина и понеже беше по-хитра и проницателна от своя навъсен съпруг, в погледа й също се четеше любопитство и подкана. — Дамите в този град ще останат много разочаровани.

Въпреки озлоблението и болката Реджина почувства как сърцето й се обръща.

— Така ли?

— Предполагам, че тази загадъчна мистерия около неговата личност кара половината жени в този град да въздишат и безмилостно да го преследват. Разбира се, той наистина е един привлекателен джентълмен и явно никога досега не е смятал да слага край на ергенския си живот. — Щом обаче видя гневно стиснатите устни на Реджина, любезната възрастна дама побърза да успокои племенницата си. — Той обаче никога не е обръщал внимание на никоя дама, която познавам. Между другото, струва ми се, че господин Деланза изобщо не се интересува от дами. Винаги го срещам в компанията на Ман и други джентълмени, погълнати в сериозен разговор. Той не си пада по жени, мила моя.

Реджина неохотно промърмори:

— Това няма никакво значение.

— Реджина! — Леля й пристъпи загрижено към нея. — Какво не е наред?

Реджина си пое дълбоко дъх.

— Няма значение — повтори решително тя. — Вижте, аз… аз се развеждам с него.

Библиотеката потъна в тишина.

— За целта имам нужда от помощта ви — добави припряно Реджина. — Трябва да ме снабдите с необходимите документи за развода. И колкото по-скоро, толкова по-добре.

Леля Сторм стисна невярващо ръката й.

— Какво? — попита чичо Брет, сякаш някой го бе жегнал с нагорещена игла.

— Развеждам се.

— Правилно ли съм разбрал, че двамата сте се венчали едва преди два дни?

— Това беше грешка.

— Реджина, какво, по дяволите, си направила с живота си? — извиси глас Брет.

— Това е дълга история. — Тя преглътна. — Ще го направя, Брет. Мислех, че мога да разчитам на теб. Надявах се да ми помогнеш. Но дори да ми откажеш подкрепата си, сама ще се снабдя с нужните документи. Сигурна съм, че с моето име мога да ги получа почти толкова бързо, колкото и ти самия.

Видът на чичо й предвещаваше гръмотевична буря.

— Не съм казвал, че няма да ти помогна.

Леля Сторм го хвана припряно за ръката и настоятелно го поведе към вратата.

— Остави ни да си поговорим двете, скъпи — подкани го тя. — Като жена с жена.

— Нали знаеш, че брат ти Ник ще пребледнее, когато научи за този брак — и още повече за предстоящия развод — отвърна разпалено Брет. — Опитай се да стигнеш до дъното на нещата, Сторм. — Брет отправи един последен поглед към Реджина и напусна стаята.

Реджина беше чула всяка негова дума. Но тя нямаше намерение да разкрива всичко пред загрижените си роднини и дори не й се мислеше за реакцията на баща й. Той положително щеше да побеснее, задето се е омъжила без неговото разрешение. А реакцията му към предстоящия развод дори не подлежеше на обсъждане. Реджина обожаваше баща си, но в момента той беше последният човек, пред когото би искала да се изправи.

Когато леля й пое загрижено ръцете й в своите, за миг тя затвори очи. Не можеше да повярва, че животът й е стигнал до такава задънена улица. След този развод никога нямаше да успее да изтрие петното от името си. Повечето жени никога не биха могли да се омъжат повторно след подобно падение, но, разбира се, граф Драгмор щеше да се погрижи да я омъжи незабавно, и то изгодно. Реджина се отпусна сковано до малката червена масичка. Чувстваше се на ръба на истерията. Ако си позволеше да се отдаде на черните мисли за живота си, несъмнено щеше да изгуби и последните остатъци от своя самоконтрол.