Слейд яздеше, поставил свободната си ръка на бедрото. Сега я докосна успокоително по ръката.

— Недей да го изживяваш отново — каза й той. — Не е нужно да се плашиш още повече.

— Аз и бездруго съм изплашена — отвърна Реджина. Тя се обърна и надникна в очите му. Погледите им се срещнаха. Никой не извърна очи.

— Не бива да се страхуваш. В Мирамар ще си починеш и ще си спомниш всичко.

Тя обаче не се отпусна.

— Какво ще стане, ако никога не си спомня?

Той не й отговори веднага.

— Ще си спомниш. Просто ти е нужно време.

— Ами онези разбойници? Какво се е случило с тях?

— Избягали са. — Реджина простена. — Ще ги хванат — заяви твърдо Слейд. — Не се притеснявай за тях. В момента те са последният ти проблем. Елизабет, ние защитаваме своето. Винаги сме го правили. И винаги ще го правим. Повярвай ми.

Тя отново го погледна в очите. В погледа му нямаше нищо загадъчно. Беше пълен е решителност, с обещания. Реджина му повярва. Тази вяра й донесе и пълно доверие в него. Той беше брат на Джеймс, беше неин спасител, а сега й предлагаше да я защити. Не можеше да отхвърли такова предложение.

— Благодаря ти.

Слейд й се усмихна. Това беше кратка усмивка, но й донесе неимоверно успокоение. Реджина му върна усмивката — едва доловима и също толкова краткотрайна. Ръката му се плъзна около талията й. Реджина я погледна напрегнато. Силата, стаена в очертаните му мускули, отново я порази, както и негласната закрила на жеста му.

Това я накара да се запита какво ли ще почувства, когато види Джеймс — което несъмнено щеше да се случи в недалечното бъдеще. Вероятно той я чакаше разстроен в Темпълтън.

Реджина отново усети надигащата се паника. Опита се да си спомни поне лицето на своя годеник. За неин ужас съзнанието й бе запълнено от образа на Слейд. Непрестанно виждаше голата му мускулеста ръка, обгърнала покровителствено талията й. Колкото и да се напрягаше, Джеймс си оставаше само един безформен и безличен силует. Реджина осъзна поразена, че не знае как изглежда дори самата тя.

— Какво има? — попита мигновено Слейд.

Неговата проницателност я влудяваше.

— Колкото и да се опитвам, не мога да си спомня Джеймс. Това не ми изглежда нормално.

Слейд не каза нищо, но тялото й безпогрешно долови напрежението, което отново го обземаше. Внезапно той отдръпна ръката си от нея.

— Не зная дори как изглеждам аз самата — добави унило тя. Думите й бяха последвани от продължителна тишина.

— Светла — промълви най-сетне Слейд, по-навъсен от всякога. — Косата ти е дълга и руса. Не бледо или сребристо руса, а златиста, с медни оттенъци.

Тя се извърна на седлото към него, озадачена от подробното описание, което бе направил на косата й. Той обаче не я погледна.

— Разкажи ми за Мирамар. Кажи ми и за Джеймс — прошепна Реджина в потискащата тишина. — Кажи ми всичко, което трябва да знам.

— Мирамар? — Гласът му омекна. — Ще се влюбиш в това място веднага щом го зърнеш. Никъде по света няма друго кътче като Мирамар. Земите ни се простират между залива Санта Роза на север и Вила Крийк на юг. Стигат чак до Тихоокеанското крайбрежие. В миналото сме притежавали повече от петдесет хиляди акра; границите на земите ни са достигали днешен Темпълтън. Сега имаме само една трета от някогашните си вледения, но все още държим в ръцете си сърцето на рая.

Реджина седеше, напълно неподвижна. Този мъж е влюбен, осъзна вцепенена тя, влюбен в онова място, наречено Мирамар. В момента сякаш описваше любимата си жена.

— Земите ни представляват заоблени хълмове и скрити долчинки, но изобилстват от тучни пасища. Отглеждаме преди всичко говеда — продължи Слейд със същия замечтан глас. — Но насадихме и няколко акра с лимони и портокали. Имаме даже прекрасна бадемова градина. — Той се усмихна. — Най-добрите бадеми в околността. Имаме и лозя, и Господ ми е свидетел, че правим най-хубавото вино в целия щат. А по крайбрежието хълмовете са обсипани с борове и дива растителност. През зимата често ходим на лов за елени и лосове, а през лятото ловим сладководна пъстърва. Не заради спорта, а за да се храним. Понякога над земите ни прелитат цели ята орли, обикновено белоглави. Океанът гъмжи от всякаква риба и през цялата година можеш да гледаш морски лъвове освен през май и юни, когато се размножават. Бреговата ивица в Мирамар е може би най-красивата, цял отделен свят. На север брегът е див, заобиколен от непристъпни скали, но при залива, където често плуваме, пясъкът е равен и гладък, с цвета на тези перлени обици, които в момента носиш. Все пак океанът е доста опасен — не един човек е срещнал смъртта си там. Не бива да плуваш, ако не си здрав и силен. Ние сме свикнали с него от деца.

— Ние?

— Аз и братята ми. Едуард… и Джеймс.

Реджина остана безмълвна. Беше напълно запленена от описанието на неговия дом. Никога не беше виждала морски лъв и се питаше как ли изглежда. Това място, наречено Мирамар, звучеше твърде красиво, твърде примамливо, за да съществува в действителност. Тя си представяше три малки момченца, които си играят във водата, заобиколени от загадъчните морски лъвове.

— Разкажи ми за него — каза тихичко тя, внезапно пронизана от чувство за вина. Джеймс беше неин годеник, а тя не само не си спомняше нищо, но и не изпитваше каквото и да е чувство към този човек. Трябваше да узнае всичко за него, преди двамата да се изправят един срещу друг. В този момент Реджина осъзна, че Слейд не нарушава тягостната тишина и че тялото му се напряга неудържимо зад нея.

— Разкажи ми за него.

— Господи! Дори не знам откъде да започна.

— Как изглежда той?

— Едър. По-едър от мен. Много по-едър. И привлекателен. Истински хубавец. Жените… — Внезапно гласът му затихна.

Реджина можеше да се досети какво бе понечил да изрече Слейд. Тя се извърна на седлото, за да го погледне. Беше изненадана да види мрачната усмивка на лицето му и празния безизразен поглед. Когато очите им се срещнаха, той бързо погледна встрани.

— Винаги можеше да притежава всяка жена, която пожелаеше. Не само заради външния си вид. Беше изключително мил човек. Никой не беше по-любезен от него. Винаги се опитваше да помага на другите, дори и на тези, които не заслужаваха вниманието му.

— Значи имам невероятен късмет — промълви тихо Реджина, но все още не изпитваше нищо освен неимоверен интерес към любовта, която Слейд изпитваше към брат си. Той сякаш не я чу.

— Не познавам по-умен и проницателен човек от Джеймс — продължи той. — Няма друг такъв на света. Как пишеше само! Никой не може да напише по-красиво писмо — това го знам със сигурност. Никой не е толкова изряден и усърден работник. И почтен. Джеймс беше изключително почтен, никога не би изоставил теб или когото и да било другиго. Когато даваше някакво обещание, когато сключваше някакво споразумение, винаги държеше на думата си. Без значение за какво става въпрос.

— Изглежда, Джеймс е съвършен — каза замислено Реджина.

За миг Слейд остана безмълвен.

— Нямаше втори като Джеймс. Никъде. Той наистина беше съвършен.

Внезапно Реджина осъзна, че Слейд говори за бъдещия й съпруг само в минало време.

— Защо непрекъснато повтаряш, че е бил такъв или онакъв? — попита го тя.

Слейд се напрегна. Дълго време не изрече и дума. Реджина разбра.

— Защото Джеймс беше силен и беше умен. Но това вече е минало. Джеймс е мъртъв.

2

В Темпълтън имаше само един хотел и той се намираше на главната улица — „Мейн Стрийт“, въпреки че единственият ресторант в града също предлагаше стаи под наем. Хотелът — нова тухлена постройка с гръб към улицата — беше в съседство с ресторанта. Никоя от сградите нямаше име. Обикновените табели с надписи „Хотел“ и „Ресторант“ очевидно бяха достатъчни както за собствениците, така и за клиентите.

Един-единствен дъб хвърляше сянка в южната част на града. По улиците вместо тротоар имаше дъсчена пътека и липсваше всякакво осветление. Главната улица беше широка и прашна. Железопътната линия се простираше успоредно през един квартал разстояние от нея, от същата страна на пресъхналата река Салинас.

От другата страна на хотела имаше малка хлебопекарна и кафене. В търговската част на града имаше също малък универсален магазин, месарница, офис на „Уест Кост Ланд Къмпани“, бръснарница и няколко други ателиета за търговия на дребно. Повечето от сградите бяха дървени и съвсем нови. Между тях бяха пръснати големи участъци свободна земя. Целият град се състоеше от около две дузини къщички.

Слейд обясни на Реджина, че преди две години тук избухнал пожар, който унищожил почти цялата централна част на града. По онова време Темпълтън вече бил изживял своя кратък разцвет. С настъпването на ерата на железниците градът се оживил и бил надушен от проницателни предприемачи, които изкупили самобитните мексикански ранчо и си ги разпределили помежду си. След пожара обаче повечето от собствениците предпочели да се преместят другаде, вместо да строят отново. В момента Темпълтън се приличаше лениво на жаркото калифорнийско слънце, притихнал и призрачно пуст.

Градът обаче имаше своето очарование. Обгърнат от необятни хълмове и прозрачно синьо небе, осеяно с пухкави облаци, Темпълтън олицетворяваше красотата, магията и необятността на калифорнийския пейзаж.

Реджина стоеше безмълвна и неподвижна посред хотелската си стая. Слейд бе излязъл само преди миг, за да търси градския лекар.

Реджина не искаше да остава сама. Трепереше. Плашеше се от самотата. Присъствието на Слейд й носеше успокоение; сега бе обгърната от празнота. И от тревога. Чувстваше се непоносимо самотна в хотелската стая, непозната за самата себе си.