Блед и разтреперан, Едуард всмука дълбоко горчивия дим на цигарата в ръката си. Не беше особено мъжествено от негова страна, но дори и сега, вече на двадесет и две, споменът за онова, което бе причинил на собствения си брат, все още извикваше сълзи в очите му. Но сега беше време за реванш. За Едуард не съществуваше никакво съмнение, че този път брат му е истински влюбен. А Слейд не беше като него — той толкова много приличаше на Джеймс. И също като Джеймс щеше да обича една жена за цял живот. Най-после, след всичките тези години, Слейд щеше да заеме своето място в Мирамар, рамо до рамо с жената, която обича — без значение коя в действителност е тя. Най-после, след всичките тези години, Едуард щеше да изкупи всичките си грехове. Затова щеше да продължава да отрича дори и пред самия себе си, че в действителност Елизабет Сейнт Клер е Реджина Шелтън.



Реджина успя да поспи няколко часа, защото умората най-сетне я надви. Но в съня съзнанието й бе навестено от странен сън.

Намираше се на някакъв влак, който прорязваше с висока скорост тъмнината. Тя се боеше. А после тъмнината просветля и бе заменена от ярка слънчева светлина, но влакът препускаше по-бързо и по-бързо, а страхът обгръщаше душата й с лепкавите си пръсти. Наоколо й имаше хора — смътни силуети на изплашени хора.

Реджина се сепна и изплува от бездната на съня.

Тялото й бе обляно в пот. Задъхана от страх, тя запали лампата до леглото си. Беше само сън, повтаряше си настоятелно Реджина. Но страхът беше здраво заседнал в душата й. Главата й пулсираше болезнено. И тогава внезапно тя осъзна какво предизвикваше този истеричен пристъп на страх — сънят й изглеждаше отчайващо реален, сякаш действително някога го е преживяла. Дали беше просто сън, или мъчителен спомен, дълго потискан от нараненото й съзнание?

Изтръпнала от ужас, тя покри лицето си с ръце. Но не успя да прогони от съзнанието си изплашените очи на хората, бясната скорост, с която препускаше влакът. И все още усещаше онзи див ужас, който бе изпълнил цялото й същество в този така реален сън. Сякаш наистина се е случило!

Ами, ако паметта й се възвръщаше?

Господи, не искаше да си спомня!

След два дни щеше да се омъжи. Да се омъжи за Слейд. Не искаше да си спомня какво се е случило на онзи влак, а още по-малко искаше да си спомни лика на Джеймс и чувствата, които навярно е изпитвала към него. А най-малко от всичко искаше да си спомня коя е — защото може би не беше Елизабет Сейнт Клер.

Реджина стана, за да съблече просмуканата си с пот нощница. Тялото й все още трепереше. Не можеше да преодолее ужаса, който бе обхванал цялото й същество. Не можеше да се изправи лице в лице с него. Беше сигурна, че това не е било просто кошмарен сън, а болезнен спомен от влаковия обир.

— Не искам да си спомням! — извика истерично тя. — Аз съм Елизабет!

Тя отвори шкафчето на бюрото си, опитвайки се да потисне напиращия пристъп на истерия. Съвсем като сомнамбул извади отвътре нова нощница. В този момент на пода падна нещо, което очевидно бе напъхано небрежно в гънките на дрехата.

Реджина зяпна с почуда изчезналия медальон.

Тя извика от изненада и коленичи до него на земята, Беше същият медальон, който някой бе откраднал от куфара й предишния ден. Кой знае защо, Реджина се почувства невероятно щастлива да го държи отново в ръцете си, сякаш украшението имаше някаква особена стойност за нея, но не можеше да проумее защо някой й го беше върнал, след като си е направил труда да го открадне. Погледът й несъзнателно попадна на вратите към нейната стая — първо на тези към коридора, а после и на другите, които водеха към двора.

Който и да беше откраднал миниатюрния медальон, изведнъж бе решил да го върне. Който и да го бе откраднал, беше влизал тук, в стаята й — отново. Който и да го беше откраднал, беше решил, че вече няма нужда от него. Но защо? Какви ли тайни се съдържаха в това незначително на вид украшение?

Реджина простена, докато го отваряше внимателно. Симпатичното момиче, което я гледаше отвътре, й изглеждаше съвсем непознато, но сърцето й подскочи радостно при гледката, сякаш го приветстваше. Тя обърна медальона и впери поглед в инициалите. RS. Внезапно черепът й бе пронизан от такава остра болка, че главата й се замая.

Знаеше, че ако само за миг затвори очи и напрегне мисълта си, ще узнае коя е младата дама, която я наблюдаваше търпеливо от вътрешността на медальона.

Реджина рязко се изправи на крака и закрачи нервно из стаята. Медальонът проблясваше съблазнително на пода. Дали крадецът знаеше истинската й самоличност? Затова ли беше върнал откраднатия медальон?

От съзнанието й не излизаше спокойният лик на младото момиче от фотографията.

— Аз съм Елизабет! — извика отново тя, притисна ушите си с ръце и затвори очи.

Но в съзнанието й упорито нахлуваше образът на един локомотив, който навлизаше шумно в някаква гара, и думите „Южни Тихоокеански крайбрежни железници“, изписани с позлатени букви върху сградата. Реджина се задъха. Със сигурност в живота си беше виждала стотици влакове като този! Със сигурност това не беше истински спомен, а само жестока игра на въображението й!

Но спомените я връхлитаха с кристална яснота. Беше облечена в същия костюм с цвят на слонова кост, с който бе пристигнала в Темпълтън — в деня на обира. Дрехата не изглеждаше прашна, мръсна или измачкана, а идеално чиста и наскоро изгладена. Всеки момент щеше да се качи на влака. Гарата беше шумна и оживена. Не беше сама. До нея стоеше възрастна дребничка жена, облечена в костюм на бели и моряшко сини райета. Госпожа Каролин Шрьонер. Реджина проплака.

В този момент в съзнанието й изплува друг образ и заличи лика на възрастната вдовица — великолепна каменна къща, разположена в средата на влажна зелена морава, с ароматни червени рози, накацали като птички по стените й. Това беше Драгмор, нейният дом.

Ясни като самата зора, пред очите й изплуваха образите на нейните родители, графът и контесата на Драгмор. Младото момиче от вътрешността на медальона беше не друг, а собствената й майка.

Тя не беше Елизабет Сейнт Клер. Беше Реджина Шелтън.

Реджина отпусна ръце, отвори очи и се вслуша в бесните удари на сърцето си. Трябваше да е въодушевена. Паметта й се бе възвърнала толкова внезапно, колкото беше изчезнала. Вместо това се чувстваше поразена от изненада, вцепенена от страх. В крайна сметка тя не беше Елизабет Сейнт Клер. Подозренията й се оказаха правилни. Мили Боже!

Отне й цяла минута, за да проумее смисъла на това главозамайващо откритие. После дишането й започна да се нормализира. Тя беше Реджина Шелтън. Вече не беше уловена в капана на празното си съзнание. Постепенно облекчението замени тръпката на ужас и безсилие. Тя беше Реджина Браг Шелтън. Миналото й вече не беше само една празна пропаст, безкраен тъмен проход, който тя, сляпата жена, трябваше да прекоси. Беше Реджина Шелтън. Не беше сама на този свят. Имаше родители, които обичаше, на които вярваше и на които можеше безусловно да разчита. Имаше двама прекрасни братя и чудесна сестра, херцогиня Клейбъроу. А тук, в Америка, имаше доста роднини.

После в съзнанието й изплува споменът за началото на нейните страдания — обира в онзи влак. Реджина се вцепени. Стоеше напълно неподвижна в средата на стаята и ясно си спомняше как престъпникът хладнокръвно бе ограбил жената в бяло-розова рокля — първо изтръгна обиците направо от ушите й, а после скъса скъпата огърлица от шията й. Цялата се скова, когато си спомни как бандитът бе ударил младия джентълмен с лъскавия си черен пистолет. О, господи!

Само споменът за онези събития беше в състояние да й причини ужасно главоболие. Споменът накара сърцето й да се обръща със същия страх, сковаващ тялото и ума й. Нищо чудно, че съзнанието й инстинктивно бе потиснало тези спомени. Нещо чудно, че беше скочила от влака, който се движеше с главозамайваща скорост. Дори не се осмеляваше да си помисли какво щеше да й се случи, ако не бе осъществила онзи спасителен скок към безопасността. И това беше последното нещо, което си спомняше — въздухът, който я обгърна, безкрайният миг и земята, която бавно се приближаваше към нея. Спомняше си ужасяващата мисъл, че в следващия момент ще си строши врата. Това беше последният й спомен — мигът преди тялото й да се сблъска със земната повърхност.

Не знаеше дали да плаче, или да се смее. Направи и двете неща едновременно. Дълго време се смя на глас със сълзи на очи. Беше избягала от хладнокръвния престъпник, не си беше счупила врата и бе оживяла. Бе проявила забележителна смелост, присъща по-скоро на сестра й, вечната бунтарка, отколкото на винаги благоприличната Реджина Шелтън. Тя отново се засмя, преизпълнена с триумф. Беше Реджина Браг Шелтън — вече не беше сама на този свят.

Внезапно мислите й се насочиха в друга посока. Мили боже! Вероятно в момента всички се притесняваха за нея! При онова злополучно пътуване тя беше на път за Пасо Роблес, за да посети чичо Брет и леля Сторм и да се наслади на калните бани, преди заедно с тях да потегли за Сан Франциско. Но така и не беше пристигнала. И не само че не беше пристигнала, но беше безследно изчезнала.

О, Господи! И госпожа Шрьонер беше мъртва! Тя самата беше оживяла, но милата възрастна жена бе намерила смъртта си. Сърцето й се преобърна. Спомни си думите на Рик, че възрастната дама се опитала да спре бандита, който последвал повереницата й. Очите й отново се наляха със сълзи. Госпожа Шрьонер бе умряла, защото се е опитала да я предпази!

Връхлетяха я нови притеснения — този път за хората от нейното семейство. Досега родителите й трябваше да са пристигнали обратно в Англия — и да са научили за внезапното изчезване на дъщеря си. Вероятно бабите и дядовците й също бяха информирани. Вероятно всички бяха изпаднали в състояние на паника, както през 1887-а, когато бе отвлечена сестра й Луси. Тогава семейството й организира масирано издирване. Трябваше незабавно да информира близките си роднини за своето местонахождение. Родителите й със сигурност бяха хванали първия възможен кораб обратно към Америка и в момента вероятно прекосяваха океана. Реджина не искаше да си представя колко трябва да са изплашени. Щеше да уведоми родителите си къде е още в първия миг, след като стъпят на американска земя, но дотогава те щяха ненужно да страдат заради нейното изчезване.