— Обзалагам се, че е така. — Погледът му се спусна към нейната ръка, твърде бяла и бледа на фона на загорялата му от слънцето кожа и натрапчиво крехка в сравнение с грубата мъжка сила, която бликаше от цялото му същество.

Той вдигна поглед. Очите им се срещнаха.

— Опитваш се да ме излъжеш — каза меко той. — Това не ми харесва. Никак не ми харесва.

— Не! Не е вярно!

— Кажи ми истината! — Преди Реджина да има време да се осъзнае, той сключи здраво ръце около талията й и напълно я обездвижи. — Той целуна ли те? Защото, ако го е направил, може и да го убия! Или ще го убия, или ще постъпя като истински благородник и ще ви оставя да живеете щастливо.

Реджина се гърчеше, болезнено пронизана от острия му безпощаден поглед.

— Слейд, ние сме сгодени. — Гласът й беше напрегнат, отчаян, в тон с чувствата, които бликаха от неговия поглед. — За мен това не е само празно обещание. Моята дума не е празно обещание. Никога няма да целуна друг мъж. Никога! Никога няма да те предам.

Той се взираше сляпо в нея.

— А иска ли ти се да го направиш?

Реджина трябваше да стисне здраво устните си, за да сдържи думите, които упорито напираха на езика й. Искаше й се да му каже истината, цялата истина. Искаше й се да му признае, че се бои, че има ужасни подозрения, че в действителност не е тази, за която я мислят, че в багажа й няма булчинска рокля и че е трябвало да отиде до града, за да си осигури тоалет за тяхната сватба. Искаше да му каже и още неща, още много неща. Едва се сдържаше да не му признае, че е влюбена в него самия, а не в очарователния му брат.

— Не, Слейд — пророни тихо тя. Боеше се от огромните му длани, които притискаха здраво талията й, боеше се от неудържимата му мъжка сила. В последен, отчаян прилив на смелост тя вдигна влажните си длани и обгърна нежно лицето му. — Не искам Едуард, никога не съм си го и помисляла. Искам само теб.

Тишината се проточи. Лицето му изгаряше дланите й. Очите му се разшириха. Реджина дочуваше бесните пулсации на сърцето му толкова ясно и отчетливо, колкото и тези на своето. И двамата бяха напрегнати и бездиханни. Ако някога изобщо този мъж щеше да я целуне, то това бе сега. Реджина едва понасяше това мъчително очакване. И тогава Слейд се отдръпна от нея, а от устните му се изтръгна накъсан дъх.

— Аз съм негодник. Прости ми. Наистина те ревнувах.

Реджина почувства шеметна вълна на облекчение да залива цялото й същество. Но тя бе последвана от разочарование. Лицето й пламна. Като последната глупачка тя се бе хвърлила право в ръцете му, а той не отвърна на поканата й.

— Слейд?

— Прощавай. — Лицето му беше мрачно. — Мога да разчитам на твоята вярност и преданост, нали?

— Да — извика тя. — Да!

Изражението му сякаш просветля.

— Не мога да ти опиша колко копнеех да чуя това от теб. — Той пъхна колебливо ръце в джобовете на панталоните си, сякаш не смееше да им се довери. — Не мога да ти опиша.

Как й се искаше да излее всичките чувства, които бушуваха в наранената й душа! Но гордостта, а донякъде и страхът й я възпряха да го стори. Има някои истини, които трябва да останат завинаги скътани в най-потайните кътчета на човешката душа.

— Аз съм ти предана, Слейд. Завинаги!

Той се отдръпна от нея.

— Но дали ще бъдеш все така предана към мен, когато си възвърнеш паметта?

Реджина простена болезнено. Призрачната фигура на Джеймс отново заставаше между тях. За миг й се стори, че почти е в състояние да различи силуета му.

Слейд се усмихна горчиво. Погледът му се плъзна напрегнато по чертите на лицето й, сякаш искаше да проникне отвъд завесата на изгубените й спомени.

— Мисля, че и двамата знаем отговора на този въпрос.

— Може би никога няма да си спомня — прошепна тя, но беше твърде късно. Слейд вече се бе отдалечил в мъглата в безмълвните сенки на нощта.

Едуард шпионираше.



В прикритието на неосветената трапезария той напрегнато се вслушваше и вглеждаше в двата силуета отвън. Когато разговорът се насочи към него, той се намръщи.

Трябваше много да внимава никога повече да не флиртува с нея. Отношението му към Реджина беше безобидно, не влагаше нищо в думите и действията си, но Слейд нямаше как да знае това. Досега не беше предполагал, че Слейд е толкова дълбоко хлътнал и ще ревнува, задето е придружил годеницата му до града и двамата са прекараш заедно деня. Но дори и да беше подозирал, че брат му ще позеленее от гняв, нямаше как да й откаже помощта си в такъв труден за нея момент.

Едуард видя как Слейд се оттегли и поклати неодобрително глава. Беше чул всяка думичка от разговора. Какво ли му ставаше на Слейд? Реджина стоеше сама сред тъмните сенки на нощта и безнадеждно се взираше след своя годеник. Слейд трябваше да я целуне, да й даде доказателство за любовта си. Тя очакваше той да стори точно това. Момичето беше влюбено в него; това поне бе очевидно. Едуард се запита дали не е наложително да се намеси, но реши да остави нещата да се развият по естествените закони на природата.

Тя се обърна и безшумно потъна в сумрака на своята стая. Едуард извади от джоба си някакъв книжен пакет и безмълвно го разкъса на парчета. Миг по-късно хартията пламна в ръцете му, а той вдиша дълбоко аромата на дим и впери поглед в гъстите кълба нощна мъгла, които уверено се спускаха над потъналия в мрак двор.

Щеше да бъде по-добре, ако Реджина му бе разкрила истината. Но тя не го направи. Не посмя да разкрие пред Слейд, защо двамата с брат му бяха заминали спешно за града. Не за пръв път Едуард се запита дали тя наистина имаше амнезия, дали не знаеше цялата истина. До тази сутрин той твърдо вярваше, че тази жена страда от загуба на паметта. Сега вече не беше чак толкова сигурен; в действителност, струваше му се, че истината е съвсем различна. Но това беше без значение. Едуард вече бе взел своето решение.

Надяваше се, че постъпва правилно, като премълчава истината. Не той трябваше да бъде този, който да разкрие, че тази жена не е Елизабет Сейнт Клер.

От самото начало в главата му се навъртаха известни съмнения. Джеймс и Слейд никога не бяха харесвали еднакъв тип жени. И все пак тогава той пренебрегна съмненията си. От очите му не убягнаха първите искри, които припламнаха между Елизабет и Слейд. Мигновеното привличане, което възникна между двама им, мигновено задълбочи подозренията му.

Съвсем случайно, два дни след влаковия обир Едуард се озова в Темпълтън — по същото време, когато Брет Д’Аршан издирваше изчезналата си племенница. Темпълтън беше малък град, така че заможният чужденец, който се затвори за продължителен разговор с шерифа, незабавно стана обект на хорските клюки. Едуард почти не обръщаше внимание на потока от думи, който бълваше малката Хета Луи. В онзи момент най-големият му проблем беше как да я вкара в леглото. Тя обаче незабавно прикова вниманието му, когато случайно спомена, озарена от искрено вълнение, че господин Д’Аршан търси изчезналата си племенница и предлага хиляда долара награда за всяка налична информация.

Племенницата на Д’Аршан, Реджина Браг Шелтън, беше двадесетгодишна англичанка, блондинка с ослепителна красота. Това описание изцяло пасваше на Елизабет Сейнт Клер, включително и изисканият акцент, който бе усвоила в частното училище в Лондон.

Това го накара да се замисли. Изглеждаше му далеч по-логично момичето да е Реджина Шелтън, отколкото любимата на Джеймс, Елизабет Сейнт Клер. Едуард беше толкова впечатлен от тази идея, че един ден замина за Сан Луис Обиспо. Градът беше на един час път с влак. Не бе изненадан да открие Елизабет там, но бе шокиран от обстоятелствата, в които я свари. По-точно беше отвратен. За пръв път в живота си изпитваше искрена омраза към някого. Мразеше Елизабет и се радваше, че Джеймс не знае истината за нея, никога нямаше да узнае истината.

Бяха изминали няколко дни от онова злополучно пътуване. Оттогава Едуард се питаше каква ли е ролята на баща му в целия този маскарад. Най-вероятно Рик също се бе натъкнал на истината. Той беше твърде хитър и проницателен, за да обърка една непозната с Елизабет, след като я е виждал два пъти. Очевидно в ума му се въртеше съюз със заможните и притежаващи огромна власт семейство Браг.

Но Едуард нямаше да каже и думичка. Защото момичето, което всички смятаха за Елизабет Сейнт Клер, беше най-хубавото нещо, което някога се е случвало на брат му Слейд. И защото Слейд беше най-добрият човек, когото познаваше, а целият му живот беше една измама. Двамата с Джеймс бяха толкова еднакви. Винаги когато станеше дума за неговите братя, Едуард се чувстваше излишен. Защото и Джеймс, и Слейд бяха благородни и себеотрицателни. А той беше само един себичен бохем. Слейд и Джеймс бяха работили упорито през целия си живот, а Едуард се залавяше с работа само когато е неотложно. Харесваше живота си такъв, какъвто е. Не искаше да се отказва от нито едно удоволствие, което животът бе в състояние да му предложи.

А Слейд не заслужаваше да страда. Заслужаваше истинско щастие. Но брат му не беше щастлив и задоволен човек. До ден днешен Едуард не можеше да превъзмогне чувството си на вина. До ден днешен не можеше да забрави нощта, в която Слейд напусна дома си. Пред очите му не избледняваше споменът за следите от камшика по гърба на брат му — защото Рик бе набил Слейд, а не него, истинският виновник за бременността на онова момиче. Слейд дори не бе извикал. Той бе плакал. Все още му се плачеше, когато пред очите му изникнеше онази грозна сцена. Разбира се, всичко се случи по негова вина. Той бе преспал с момичето, а не Слейд, и детето в утробата й беше негово. Но тогава никой не му бе повярвал. По негова вина Слейд беше бичуван и най-важното: по негова вина напусна родния си дом. Оттогава не бе изминал и един-единствен ден, в който Едуард да не си напомни тази тъжна истина.