Реджина се опита да си втълпи, че греши, че Едуард нито за миг не се е усъмнил във факта, че тя е Елизабет Сейнт Клер. Главата й пулсираше от болка. Въпреки натрапчивото главоболие тя се опита да размисли над липсата на означителни етикетчета на куфарите с багажа й. Това би могло и да означава нещо, но не беше и никак необичайно. Някои хора надписваха чантите си, други — не. Аз съм Елизабет, повтаряше си ожесточено тя. — Притеснявам се без всякаква причина. Очевидно роклята е била изпратена отделно — отделно — и се е изгубила по пътя!

— Добре ли си, Елизабет?

Тя се сепна и тайничко се помоли очите й да не изглеждат толкова напрегнати, колкото бяха нервите й.

— Какво ще правя сега?

— Отпусни се — отвърна спокойно Едуард. — Какво искаш да правиш?

Реджина се запита дали в думите му не е заложен двояк смисъл. Беше й невъзможно да разчете насоката на мислите му, да проникне отвъд непроницаемата завеса на привлекателното лице и любезната усмивка.

— Имам нужда от рокля.

Усмивката му стана по-широка и по-ослепителна.

— Не се притеснявай. Днес би трябвало да помогна на Рик и Слейд в поправянето на някои огради, но ми се струва, че ще бъде по-добре да предприемем едно пътуване до Пасо Роблес.

— И?

— Отиваме на лов — отвърна равнодушно Едуард. — На лов за сватбена рокля.

— Но аз ще се омъжвам още тази неделя!

— Сигурен съм, че ще успеем да намерим нещо бяло, ново и съвсем прилично. И след като приложим към усилията си малко материален подтик — в долари, разбира се, — със сигурност в неделя на обяд ще разполагаш с прекрасна булчинска рокля.

— Надявам се да се окажеш прав. — Реджина си пое дълбоко дъх и решително отхвърли всякакви съмнения, които настойчиво тормозеха съзнанието й — поне до следващите думи на Едуард.

— И наистина не бива да казваме на никого.



— Къде, по дяволите, са всички? — попита сприхаво Рик.

Слейд вдигна рамене. В уречения час за вечеря двамата мъже стояха сами в трапезарията. Рик наля по чашка и за двама им. След тежкия работен ден току-що се бяха изкъпали и облекли в чисти и удобни дрехи. Косата на Слейд бе все още влажна. Той не по-малко от баща си искаше да знае къде са отишли всички; а най-много го интересуваше къде е отишла Елизабет. От вниманието му не бе убягнал фактът, че Едуард също го няма.

Лусинда се зададе откъм кухнята с поднос пресни пъпеши, които Слейд й бе поискал — изцяло домашно производство. Тя постави плодовете на огромната ракла, която служеше като масичка за кафе, отправи към него една лъчезарна усмивка и напусна стаята. Слейд неохотно си припомни събитията от изминалата нощ. Той се отпусна на дивана и започна да се храни, без да приеме напитката, която Рик му предложи.

— Най-добре ще е да престанеш да се занасяш с нея — каза предупредително баща му. — Малката ти годеница няма да е никак щастлива, ако долови искрите, които прехвърчат около вас.

Слейд облиза спокойно капките гъст сок от пръстите си, без да вдигне поглед към баща си. Не му беше лесно да запази хладнокръвие. Гневът се разгаряше неудържимо в гърдите му. Не беше спал с Лусинда и никога нямаше да го направи. А през изминалата нощ бе минал през всичките кръгове на ада. А сега не беше в настроение да приеме подобни забележки от страна на баща си, не и днес, докато водеше драматична битка със самия себе си и беше на косъм от възможността да я загуби.

— Зарежи тази тема. — В гласа му се долавяше натрапчива заплашителна нотка.

Но Рик не го послуша.

— Елизабет е истинска дама, а истинските дами са изключително чувствителни. Едва ли ще привикне с постоянните ти флиртове. Поне този път прояви капка здрав разум. Не бива да гониш късмета си.

Слейд намести удобно крака върху раклата и скръсти ръце зад тила си. Късмет? Това беше нелепо. Той беше най-нещастният човек на света — да се ожени за жена като Елизабет Сейнт Клер, жена, която винаги щеше да принадлежи на брат му, жена, която нямаше право да притежава. Наистина би бил късметлия, но ако можеше да си позволи истински, а не формален брак със своята годеница.

— Иска ти се тя да разбере за игричките ти и да избяга, това ли е целта ти? — попита насмешливо Рик.

Слейд се намръщи.

— Знаеш ли, откакто се помня, ти непрекъснато ме поставяш на подсъдимата скамейка. Започва да ми писва от това.

— И какво би трябвало да правя, когато те виждам да се държиш като глупак? Като например да занасяш Лусинда? Остави проклетата прислужница на мира! Елизабет е най-хубавото нещо в живота ти, момче, имай ми доверие за това.

Внезапно Слейд хлопна токовете на ботушите си върху пода и се изправи.

— Знаеш ли какво? Ти си пълен глупак!

— Как ли пък не!

Слейд оголи хищните си зъби.

— Вероятно няма да ми повярваш, но никога не съм докосвал Лусинда и не вярвам някога да го направя!

Рик изглеждаше изумен.

Слейд поруменя, едновременно объркан и разгневен. Защо, по дяволите, изобщо си бе направил труда да се оправдава пред този човек? Рик открай време предпочиташе да мисли най-лошото за него, а той бе спрял да се отбранява преди десет години — в нощта, в която окончателно напусна дома си.

— Трябва да поговорим.

Рик се облегна удобно на стола си.

— Какво ти е хрумнало пък сега?

Слейд стана от кушетката.

— След сватбата в неделя, тук аз ще командвам парада.

Рик премигна, но в следващия момент се окопити и подсвирна иронично с уста.

— Само през трупа ми!

— О, не — отвърна благо Слейд. После пристъпи към старинната ракла и се изправи решително срещу баща си. — Аз се женя за Елизабет. Аз ще контролирам наследството й. След тази неделя аз държа ковчежето с парите и всички ще играят по моята свирка.

Рик позеленя от гняв.

— Никога! — извика буйно той. — Ти си моят наследник, но аз още не съм умрял и не смятам скоро да ме погребвате!

— Тогава няма да получиш и пукната пара! — отвърна разпалено Слейд. Артерията на врата му бясно пулсираше.

— Ах ти, нещастен кучи син!

— И ти не си по-различен от мен!

— Каква игричка играеш този път?

— Това не е игра — заяви твърдо Слейд. — Не биваше да ми показваш онези книги, старче. Те са най-солидното доказателство, че е време аз да поема юздите. Можем да управляваме това място заедно — но ще го направим по моя начин.

— И какъв е твоят начин? — изръмжа заплашително Рик. — Какви са твоите методи и с какво са по-надеждни от моите? Мислиш се за голям умник, така ли, хлапе? Е, тогава нека да ти кажа нещичко! Ти нямаш никаква представа как да управляваш Мирамар! Тръгна си доброволно оттук преди десет години, така че не ми казвай, че можеш да се справиш по-добре от мен!

— Но мога — и ще го направя — отвърна решително Слейд. — Първото нещо, което ще направим, е да продадем две трети от стадата.

Рик се вцепени. Очите му напираха да излязат от орбитите си.

— Имаме твърде много добитък — продължи безцеремонно Слейд. — Следващото нещо, което ще направим, е да почистим петстотин акра земя. Имаме три плодородни долини, които са изключително подходящи за отглеждане на пшеница и овес. До идната пролет ще засадим всеки свободен акър почва в Мирамар.

Сега Рик беше моравочервен.

— Да продадем стадата си? Да превърнем петстотин акра в обработваема земя? Ти искаш да станем фермери?

— По мои сметки след пет години Мирамар ще бъде платежоспособен.

— Ако станем фермери?

— Ако стане така, както аз казвам — отвърна спокойно Слейд. — В противен случай няма да получиш нито стотинка.

— Фермери! — крещеше Рик като обезумял. — Искаш да станем някакви си фермери! Да не си полудял?

— Пречим ли? — долетя гласът на Едуард откъм вратата. До него стоеше Реджина — с широко отворени очи и пребледняло от ужас лице.

Погледът на Слейд прескочи фигурата на брат му и се спря върху нея. Тя го погледна за миг, преди да отмести очи.

— Напротив — отвърна Слейд, без да отмества погледа си от Реджина, а устните му едва доловимо се извиха в иронична усмивка. — Не бихте могли да улучите по-подходящ момент.



Побеснял от гняв, Рик крачеше неспокойно из стаята си. В един момент вратата се отвори и на прага застана жена му, облечена в прашния си от път костюм.

— Къде, по дяволите, беше цял ден?

Виктория се усмихна и затвори вратата след себе си.

— Пазарувах. Защо крещиш?

Рик едва ли я чу.

— Имаш ли някаква представа какво смята да прави онова копеле? Подозираш ли нещо за намеренията му?

Виктория свали спокойно шапката и ръкавиците си и се обърна към разярения си съпруг.

— Вероятно имаш предвид Слейд.

— Кой друг би могъл да ме разстрои така? Дори и ти не можеш да ме вбесиш дотолкова!

Жена му се приближи към него и плъзна изящните си ръце по раменете му.

— По-добре се успокой, Рик — каза натъртено тя. — Не съм те виждал в такова състояние, откакто той ни напусна преди десет години. Ще получиш инфаркт.

— Права си! — Рик рязко се освободи от нея. — Той ще ме умори и ще танцува върху гроба ми. Но аз няма да му доставя това удоволствие.

— Какво е направил този път?

— Не е въпросът, какво е направил, а какво възнамерява да направи. По дяволите, Виктория, той иска да ми отнеме Мирамар и да го управлява на своя глава. Иска да превърне земите ни във ферма!

Очите й се разшириха.

— Самият той ли ти го каза?

— Каза ми, че щом започне да управлява парите на Елизабет, ще управлява и Мирамар! И първото нещо, което ще направи, е да продаде стадата ни и да превърне петстотин акра в обработваеми земи! Обработваеми земи! Иска да ставаме фермери!