Всички рокли бяха изключително елегантни, правени по поръчка и безбожно скъпи. Виктория затръшна гневно вратата на гардероба и се приближи към камарата от куфари в ъгъла. Отвори капака на най-горния от тях и се зарови в купчината от дрехи вътре — още костюми, бельо и нищо интересно. На дъното цареше истинско разнообразие от елегантни обувки. В друго време и на друго място Виктория би спряла за момент, за да им се полюбува и дори да ги изпробва, но не и сега.

В един от по-малките джобове на куфара тя откри бижута. Елизабет сякаш никога не сваляше от врата си колието от изящни перли, но никой не би могъл да я обвинява за това, защото камъните бяха толкова скъпи, че би било безумие да рискува да й бъдат откраднати. И все пак бижутата, които бе оставила без надзор в куфара си, също не бяха фалшификати. Имаше няколко златни гривни и поразително красиво колие с топаз. За миг Виктория не се сдържа да не претегли украшението на дланта си. Един ден и тя щеше да разполага с бижута като тези — и още повече. Щеше да има рубини и сапфири в изобилие.

Раздразнена, Виктория захвърли колието с топаза обратно на мястото му. Щеше да й бъде далеч по-лесно, ако знаеше какво точно търси. В никакъв случай не биваше да допуска да я заловят на местопрестъплението, така че трябваше да побърза. Не й хрумваше подходящо обяснение, с което да се измъкне от подобна конфузна ситуация. Не я интересуваше какво мислят за нея Рик, Слейд или дори Елизабет, но мнението на Едуард беше от огромно значение. Мнението на Едуард беше решаващо.

В следващия момент погледът й попадна на миниатюрно, невзрачно на вид, медальонче. Виктория се намръщи неодобрително, защото пред очите й стоеше украшение, което би подхождало повече на малко момиченце, а не на зряла жена. Нямаше смисъл да го разглежда прецизно, за да прецени, че не е особено ценно. После обаче и хрумна, че щом Елизабет го е донесла със себе си в новия си дом, то за нея медальончето би трябвало да има някакво специално значение. Тя отвори малкото капаче.

Вътре имаше миниатюрен портрет на младо момиче, което силно напомняше на Елизабет, но очевидно не беше тя. Предполагаше, че това е майка й, Дороти Сейнт Клер, която Виктория никога не беше виждала, защото жената починала преди сключването на брака им с Рик. Тя въздъхна отегчена и нетърпелива. После обърна небрежно медальона, а погледът й пробяга по плътната буква „S“, гравирана върху капака. И тогава очите й сякаш се залепиха за инициалите.

На пръв поглед й се стори, че буквите на капачето са ES. Но определено се лъжеше. Нито пък бяха DS.

Пишеше RS.

Това не бяха инициалите на Елизабет. Не бяха и инициалите на нейната майка. Коя ли беше пък тази RS?

И защо ли инициалите й бяха гравирани върху този невзрачен медальон?

На пръв поглед Виктория нямаше никакви причини да подозира Елизабет в измама, но самата тя прекрасно си спомняше как бе принудена от дете да се бори със зъби и нокти, за да свързва двата края, след като бе останала кръгло сираче. В онези отдавнашни, но незабравими дни Виктория трябваше да мами, за да оцелява. А бракът й с Рик Деланза преди двадесет и три години беше повече от златен шанс за нея — докато не настъпиха лоши времена за Мирамар.

Сега тя запълваше времето си със заплетени планове, които да дарят сина й с всичко, което той заслужава — и което същевременно би затвърдило позициите й като господарка на Мирамар. Затова Виктория не пропусна да се запита дали пък тази прословута амнезия не беше само блъф и дали Елизабет наистина беше тази, за която се представяше. Първата мисъл, която й хрумна, беше, че ако самата тя беше една никому неизвестна млада жена, с удоволствие би се престорила на Елизабет Сейнт Клер, за да се омъжи сполучливо в семейство Деланза и да спечели властта и обществения престиж, които неизменно съпътстваха името на господарката на Мирамар.

Но ако наистина беше така, нима Рик не би го разбрал? Може би, допусна Виктория, заслепена от внезапно връхлетялото я вълнение, а може би не. Все пак той не беше виждал Елизабет от пет години освен на погребението на Джордж Сейнт Клер, но тогава тя е била толкова плътно забулена, че едва ли е имал възможност да види чертите на лицето й.

Виктория сновеше неспокойно наоколо си и се опитваше да си втълпи, че трябва да запази присъствие на духа. Съществуваха безброй причини, които биха накарали Елизабет да носи със себе си медальон с нечии чужди инициали. Украшението би могло да и е подарено от жената с инициали RS. Беше толкова просто.

Но съществуваше вероятност тази жена да не е тази, за която се представя — можеше да е просто измамничка, поблазнена от мечти за богатство, която сполучливо да заблуждава всички тях с блъфа си за несъществуваща амнезия. Защото, ако не знаеше достатъчно за Елизабет Сейнт Клер или Джеймс, иди за Мирамар, какъв по-добър начин би намерила да измами хората от семейството?

С бясна скорост Виктория напусна стаята. Още утре щеше да навести семейството на Елизабет в Сан Луис Обиспо, за да се увери с очите си, че тази жена наистина е Елизабет Сейнт Клер.

Но кой знае защо Виктория изпитваше увереност, че нещата стоят другояче.

12

След вечеря Слейд придружи Реджина до стаята й. Вечерята се оказа цяло изпитание за нервите й, при това доста неприятно. Отсъствието на Виктория беше повече от осезателно. Едуард беше забавен и очарователен както винаги, но беше очевидно, че се опитва да се отплати по някакъв начин за враждебното отношение на майка си. Поне Рик искрено се радваше, но сияещото му лице също я потискаше. Очевидното му задоволство от предстоящата женитба само напомняше на Реджина, че този човек очаква с по-голямо нетърпение да сложи ръце върху наследството й, отколкото да я превърне в част от семейството. Достатъчно й беше да си спомни, че са обмисляли възможността да я омъжат за Едуард вместо за Слейд. Не можеше нито да се храни, нито да прикрие от погледите на околните емоциите, които разкъсваха душата й. Нищо друго не би могло да я накара в такава степен да се почувства като стока за продан, която би могла да се преотстъпи на онзи от братята, който има повече заслуги.

Слейд също не бе проговорил през цялото време. Но той седеше до нея на масата и неведнъж тя бе усетила напрегнатия му поглед върху кожата си. Когато стигнаха вратите на стаята й, двамата се спряха отпред. Навън беше сумрачно, но над главите им блещукаха безброй звезди. Около тях се носеше шеметният аромат на рози и хибискус — наситен и сладък. Тишината на нощта се нарушаваше единствено от мелодичната серенада на морските вълни, които се плискаха приглушено в белия пясък на брега. Въздухът беше мек и приятен — като нежна милувка за изопнатата от напрежение кожа на лицето й.

Беше вечер, предназначена за любов и нежност. Тази мисъл още повече я потискаше. Сега не беше време за любов. Вместо това Реджина се питаше как да насочи разговора към предстоящата женитба и плановете да бъде омъжена за Едуард. Защото не би могла просто да затвори очи за този проблем. Беше дала дума на Слейд да стане негова жена, но в момента не беше сигурна дали не е по-добре да се отдръпне.

Нямаше начин да подходи тактично към подобен въпрос.

— Не мога да повярвам в онова, което бях принудена да изслушам тази вечер.

Слейд се облегна върху грубата каменна стена на къщата.

— Знаех си, че рано или късно ще ме попиташ за това.

Реджина го гледаше неумолимо в очите.

— Така ли беше предвидено да стане? Ако не се бях съгласила да се омъжа за теб, щяха да пуснат Едуард в действие? — Гласът й се удави в сълзи.

Слейд се поколеба.

Реджина затвори очи, по-нещастна от всякога. За момента липсата на отговор бе достатъчен отговор.

— Нямаше да се стигне дотам — промълви виновно Слейд. После обгърна с пръсти китката й и я принуди да го погледне в очите. — Зная, че звучи ужасно. Аз…

— Наистина е ужасно!

— Елизабет — прошепна настойчиво Слейд, — ти бе сгодена за Джеймс, забрави ли? Онзи брак също бе уговорен, както е и в случая.

Кръвта пулсираше бясно в ушите и.

— Но аз не си спомням Джеймс. Затова не ми изглежда грешно да се омъжа за теб. — Сърцето й напираше да каже още много неща, които устните й никога нямаше да промълвят.

Слейд отново се поколеба.

— Джеймс е мъртъв. Мъртъв и погребан в миналото. — Само за миг той извърна лицето си от нея. — Рик ме заплашваше с Едуард, за да ме пречупи, това е всичко. Не разбираш ли?

Реджина простена.

— Рик те е принудил насила да се ожениш за мен?

Слейд промърмори под носа си някаква нецензурна ругатня.

— Рик не е в състояние да ме принуди да направя каквото и да било. Просто не престава да се опитва, това е. Забрави за Едуард. Няма да се омъжваш за него. Такава възможност никога не е съществувала, освен може би в съзнанието на Виктория. Тя би направила всичко, което според нея би облагодетелствало сина й. Понякога ми се струва, че е способна да извърши убийство, ако това ще му помогне да живее по-добре.

Реджина го гледаше изумена. Как й се искаше да открие у този човек поне един мъничък намек, че не е безразличен към нея!

Той се раздвижи неспокойно.

— Ние не сме чак толкова лоши, макар на моменти да изглежда така. Мъжете от фамилия Деланза може и да не сме поети-лирици и със сигурност не сме крехки създания, но сме силни и способни да се грижим за онова, което ни принадлежи. След като веднъж си се омъжила в семейството, ще можеш да разчиташ на Рик и Едуард, сякаш са твои родни брат и баща — за всичко. Искам отсега да знаеш това. След като се омъжиш в семейството, никога повече няма да бъдеш сама. Деланза са пословични със своята лоялност. В действителност със своята амнезия ти имаш нужда от нас.