— По дяволите — изруга мъжът, който се наричаше Слейд.

Реджина вдигна поглед към мрачното му лице. Нейният мъчител можеше да се превърне в неин спасител. Тя така отчаяно се нуждаеше от спасителна сламка; във внезапен пристъп на просветление младата жена осъзна, че отчаяно се нуждае от него.

— Моля ви! Елизабет ли се казвам?

Слейд не й отговори.

Разкъсвана между надежда и страх, Реджина се изправи на колете и притисна гърците си с ръце. Тялото й се наклони нестабилно към бедрата му.

— Елизабет ли се казвам?

Погледът му се плъзна по фигурата й. Мъничката вена на слепоочието му видимо пулсираше.

— Когато влакът пристигна в Темпълтън, на него липсваше само една жена — Елизабет Сейнт Клер.

— Елизабет Сейнт Клер? — Реджина отчаяно се ровеше в съзнанието си за някакъв спомен, какъвто и да е спомен. Бореше се да пробие обвивката на бездънната празнота в главата си. Усилията й обаче останаха напразни. Името Елизабет Сейнт Клер не й говореше нищо. Тя бе изцяло завладяна от паника. — Просто не мога да си спомня!

— Нищо ли не си спомняш?

Реджина клатеше глава като обезумяла.

— Дори жената, която те е придружавала?

— Не!

— Не си ли спомняш, че си била на влака?

— Не!

Той се поколеба.

— А Джеймс? И него ли не помниш?

— Не! — Реджина вече не можеше да контролира мислите и движенията си. Ноктите й се забиха дълбоко в дънковата материя над бедрата му. Беше изплашена до смърт и отчаяно вкопчена в него.

Измина един безкраен миг. Слейд я вдигна на крака и неохотно сключи ръце около талията й. Реджина се притисна лудо към него, задъхана от страх и сълзи. Можеше да почувства гърдите му до лицето си — влажни и топли. Макар да бе зашеметена от изживения кошмар, тя се опасяваше, че се държи по недопустим начин.

— Елизабет. — Гласът му бе груб, но излъчваше сила и увереност. — Всичко е наред. Ние ще се погрижим за теб. Скоро ще си спомниш всичко.

Неговото спокойствие се предаде и на Реджина. Тя му позволи да я отблъсне от себе си, така че телата им вече не се допираха. Опитваше се да възстанови самоконтрола, присъщ на една истинска дама. Когато най-сетне се съвзе, Реджина вдигна поглед към него — бавно и някак свенливо.

Той се взря в лицето й. Това беше интимен и задушевен момент след прегръдката, която бяха споделили. Но Реджина не отмести погледа си, защото в момента този мъж беше всичко, което имаше.

— Благодаря — прошепна тя и цялото й тяло потръпна от искрена благодарност.

— Недей да ми благодариш. Няма нужда. — Лицето му поруменя.

Той се обърна.

— По-добре да вървим. Рик ни чака в Темпълтън. Когато влакът пристигна без теб, Едуард отиде да го вземе.

— Рик? Едуард? — Трябваше ли да познава тези хора? Имената й бяха също толкова непознати, колкото и всички останали.

— Моят старец — каза отсечено Слейд, без да откъсва поглед от нея. — Бащата на Джеймс. Аз съм брат на Джеймс. Едуард е другият ни брат.

Тя поклати унило глава.

— Аз трябва ли да ви познавам? Вас или Джеймс?

Лицето му беше напълно безизразно.

— Не познаваш нито мен, нито Едуард. Но познаваш Рик. Познаваш и Джеймс. Той е твой годеник.

Неин годеник. Реджина беше на път да избухне в неудържим плач. Не можеше да си спомни дори своя любим, бъдещия си съпруг. Мили боже, нима това наистина се случваше? Тилът й изтръпна от болка, която почти я заслепи. Тя залитна, но Слейд я подкрепи навреме. Струящата от тялото му сила й действаше успокоително.

— Не ми изглеждаш добре — отбеляза Слейд. — Трябва бързо да стигнем до Темпълтън. Колкото по-скоро те види лекар, толкова по-добре.

Реджина се чувстваше твърде разстроена, за да отговори, и неимоверно облекчена, че има кой да се погрижи за нея. Беше толкова изтощена, че в никакъв случай не би могла сама да вземе някакво решение или да протестира. Тя му позволи да я отведе до коня. Някакво вцепенение бе обхванало цялото й тяло и потискаше страха, отчаянието й и напиращата истерия.

— Накуцваш — каза Слейд и й подаде ръка. — Боли ли те глезенът?

— Малко — призна неохотно тя и против волята си се опита да си спомни как си е наранила крака. Усилията й се оказаха безполезни. Безсилието явно бе изписано на лицето й, защото за един кратък миг й се стори, че очите на Слейд изразяват съчувствие. Сега той стоеше на няколко инча от нея и тя видя, че очите му не са черни, нито дори кафяви. Бяха тъмносини, напрегнати, тревожни. Това бяха очи на много интелигентен човек. В следващия момент мекото изражение изчезна от лицето му и Реджина се запита дали не си е въобразила.

Тя погледна мекото седло от еленова кожа. До момента беше толкова заета с мислите си, че не й бе хрумнало, че ще трябва да споделят един кон. Но ситуацията не позволяваше да настоява за някакво благоприличие и тя прекрасно го съзнаваше. Слейд й помогна да се качи на седлото. За нейна изненада той не се качи зад нея, а хвана поводите на коня и го поведе умело напред.

Реджина бе обхваната от противоречиви мисли. Дори не беше предполагала, че той ще върви пеша. Островърхите му ботуши изглеждаха доста неудобни, а времето бе непоносимо горещо. Макар да не знаеше точното време, тя предполагаше, че е някъде към обяд и ще измине дълго време, преди слънцето да залезе.

— На какво разстояние сме от града?

— Десет, дванайсет мили.

Реджина бе поразена.

Слейд обаче изглеждаше невъзмутим. Вървеше пред коня с дълги и уверени крачки, а силните мускули на гърба му играеха под тънката влажна материя на ризата, след като бе съблякъл жилетката си.

— Господин Деланза — промълви неспокойно Реджина, защото не можеше да си наложи да се обърне към него по име. Без да спира, той се обърна внимателно към нея. — Моля ви. Не мога да ви оставя да вървите пеша. Градът е твърде далече.

Слейд погледна косо към нея.

— Вие — една изискана дама — ме каните да споделя седлото с вас?

— Вие ми спасихте живота.

— Не мислите ли, че преувеличавате малко?

— Не. — Тя поклати решително глава. — И аз съм ви много благодарна. Не мога да ви оставя да вървите, докато аз яздя. Не и на такова разстояние. Моля ви. — Руменината по лицето й се сгъсти, но това не я интересуваше. Много добре знаеше какво говори. Този човек я бе спасил; несъмнено той спаси живота й. Не можеше да му се отплати с безчувственост. Боеше се, че в момента има само него. Напълно зависеше от него. А сега му беше дори още по-благодарна, след като бе проявил такава съобразителност към чувствата й. Не приличаше на човек, който би се интересувал от чувствата на една дама, но очевидно впечатлението й бе погрешно.

Той я прониза с внимателния си поглед, преди да вземе решение и да се метне зад нея на седлото. Чувството на удовлетворение обаче я напусна веднага щом почувства тялото му зад гърба си. До момента не беше се замисляла за смущаващата близост, която неминуемо възникваше между телата им. Цялото й тяло се скова от напрежение. Тя си напомни строго, че не бива да се притеснява и че при създалите се обстоятелства установените правила не важат. Но това не й попречи да почувства напрежението в неговото тяло, не по-малко осезателно, отколкото в нейното собствено. Реджина се надяваше, че мъж като него, толкова небрежен към външния си вид, би могъл да игнорира неудобството, както трябваше да го направи и тя. Не съжаляваше, задето му бе предложила да сподели коня си с нея. Това беше най-малкото, което можеше да направи, след като той бе спасил живота й.

Двамата яздеха в пълна тишина. Реджина бе погълната от собствените си проблеми и подозираше, че и Слейд е обхванат от мрачни мисли. В установилата се тишина паниката я обзе с нова сила и скоро изпълни цялото й същество. Скоро ужасът й премина в неудържима истерия. Колкото и да си повтаряше, че е Елизабет Сейнт Клер и че скоро нещата ще се оправят, вакуумът на незнанието заличаваше всяка искрица оптимизъм в душата й. Трябваше незабавно да си възвърне паметта — просто трябваше. Как би могла да живее по този начин? Не знаеше нищо за себе си и за своето семейство, нито за онзи обир във влака, който я бе довел до това ужасяващо състояние.

— Опитай да се отпуснеш — каза навъсено Слейд. — Забрави проблемите, поне засега.

Думите му внезапно я изтръгнаха от мрачните й мисли. Реджина се вкопчи в седлото, за пореден път изненадана от неговата проницателност. Трябваше да запази относително спокойствие и присъствие на духа, въпреки напиращите пристъпи на истерия. Внезапно тя се намести на седлото, така че да вижда лицето на спътника си.

— Моля те, разкажи ми всичко. Кажи ми за обира във влака. И за Джеймс.

В продължение на един безкраен миг той остана безмълвен и Реджина си помисли, че изобщо няма да й отговори. Когато най-сетне отвори уста, гласът му бе лишен от всякакви емоции.

— Ти беше на път за Мирамар, където трябваше да се състои брачната церемония. Рик изпрати двама ни с Едуард да те посрещнем в Темпълтън. Влакът пристигна със закъснение — и ти не слезе от него. Научихме от другите пътници, че си скочила по време на въоръжен грабеж. Брат ми се върна в Мирамар, за да уведоми Рик за случилото се. Аз тръгнах да те търся. Не беше особено трудно да те открия — просто следвах железопътните релси.

Тя го гледаше с широко отворени очи. За миг й се стори, че някакъв спомен проблясва в съзнанието й; само за момент си помисли, че образите са в съзнанието й и може ясно да ги различи: пистолет, изплашени хора, забързан бяг и лудешки полет към земята. Но този миг отмина, преди да успее да се вкопчи в него и да изгради ясна картина от обърканите и безформени силуети в съзнанието си. Не можеше да си спомни, но самата мисъл, че е преживяла такъв кошмар беше потресаваща. По тялото й премина сковаваща тръпка.