11

Реджина и Слейд заобиколиха къщата и се насочиха към брега. Склонът се спускаше полегато към златистата пясъчна ивица, окъпана от пенливите вълни на океана. Когато достигнаха ръба на скалата, двамата се оказаха на върха на безупречно чиста, кремава на цвят, дюна. По стръмното възвишение се виеше тясна пътека, която водеше право към миниатюрното заливче срещу тях. От двете страни на залива дюните отстъпваха място на жълтокафеникави скали, а в далечината се виждаха внушителни канари с цвят на червен бор.

Те спряха, вперили поглед в пленителния пейзаж. Слънцето галеше с лъчите си океана, над главите им кряскаха и плавно кръжаха чайки, а вълните оставяха следи от снежнобяла пяна върху копринения пясък с перлени отблясъци. Нямаше и следа от човешко присъствие наоколо. Реджина почувства как дъхът й секва, поразена от приказното очарование на това райско кътче.

Слейд мълчеше. Не беше промълвил и дума, откакто тя даде съгласието си да се омъжи за него. Предстоящата женитба би трябвало да предизвика някакъв нюанс на интимност помежду им, но вместо това въздухът между телата им вибрираше от напрежение. Реджина копнееше да разгадае мислите на човека срещу себе си, но не се осмели да го попита. Истината беше, че тя се боеше от тях. Надяваше се, че той не съжалява за взетото решение. Тя самата още не го вярваше. Изглеждаше й глупаво и наивно. Но не съжаляваше, че е приела да свърже живота си с този мъж. И как би могла? Той бе спасил живота й, беше й предложил закрилата си, а необичайното му предложение все още изпълваше съзнанието й.

Реджина копнееше да разпръсне тишината и напрежението помежду им.

— Тук ли плуваш? — попита го тя.

— Да, но водата не е чак толкова спокойна, колкото изглежда на пръв поглед. Течението е коварно. Не бива да плуваш сама тук.

Реджина го погледна крадешком. Надяваше се думите му да са породени от загриженост за нея. А ако Слейд все още не беше достатъчно загрижен за нея, то тя бе твърдо решена с времето да постигне доверието му. Той беше вперил поглед в безбрежната повърхност на океана — може би не можеше или не искаше да я погледне. А може би се взираше отвъд хоризонта, към далечен Китай. Профилът му боне твърдо изсечен и болезнено съвършен.

— Ами китовете? — попита тя, защото в полезрението й не попадаше нито един от огромните бозайници.

Слейд посочи към северната част на залива.

— Вече ги няма — отвърна й, без да се опитва да прикрие разочарованието в гласа си. — Но рано сутринта бяха точно там.

Слейд все още не се осмеляваше да я погледне.

— Но ще се върнат. Винаги се връщат. Не могат да останат далече от това място.

— Също като теб? — прошепна Реджина.

Най-после той се обърна към нея.

— Да — отвърна отсечено Слейд. — Също като мен. Да вървим. Сега няма смисъл да ги чакаме. Няма да се върнат нито днес, нито пък утре. Можеш да ги видиш чак догодина.

Реджина посегна да го задържи.

— И ако ти си беше тръгнал, също нямаше да се върнеш цяла година, нали? Или дори две?

— Изглежда, си успяла да научиш доста за мен за краткото време, откакто си тук.

— Как бих могла да затворя ушите си за нещата, които говориш?

— Изобщо не си заслужава да слушаш какво говори Виктория.

— Защо, Слейд? Кажи ми защо напусна дома си.

Той сякаш се вцепени.

Реджина осъзна, че е била нетактична.

— Ти ще бъдеш мой съпруг — прошепна тя.

Вместо да й отговори, Слейд забърза надолу по пътеката и Реджина се видя принудена да го последва. Пясъкът беше дълбок и мек и затрудняваше крачките й. Накрая Слейд заговори, без да се обърне към нея.

— Заради Рик. Уморих се да ми повтаря колко съм пропаднал.

Сърцето й се обърна.

— Не го вярвам. Никой баща не може да каже за сина си, че е пропаднал.

— Не с толкова много думи — призна неохотно Слейд. — Но непрекъснато ме мъмреше. Даваше ми да разбера, че аз съм непрокопсаник, докато Джеймс беше съвършен.

— Рик те обича. — Думите се изплъзнаха от устата й, преди да успее да ги задържи.

Слейд рязко се извърна. Лицето му беше мъртвешки бледо.

— И откъде, по дяволите, би могла да знаеш?

Реджина се сепна, но реши да отстоява позицията си.

— Знам само онова, което чувам и виждам с очите си.

Слейд изруга.

— От колко време си тук? Три, четири дни? Нищо не знаеш!

— Може би си прав — побърза да отговори Реджина. От самото начало тя подозираше, че Слейд няма да възприеме мнението й за отношението на Рик към него, но беше достатъчно умна, за да отстъпи навреме.

Той отново забърза по пътеката, която излизаше право на брега. Реджина се поколеба. В момента този мъж се бореше с гнева си, опитваше се да изразходи отрицателните емоции с широки яростни крачки. Тя се опасяваше, че този път гневът му не е насочен само към Рик, но и към нея самата. Трябваше да го остави за малко сам, да му даде възможност да успокои напрежението в душата си. Не биваше да го ядосва точно сега, да подкопава чувствата му към нея на този крехък етап от току-що установените им взаимоотношения.

Реджина позволи на Слейд да се отдалечи от нея и пое с наслада влажния солен въздух, който подейства успокояващо на опънатите й нерви. За в бъдеще трябваше да бъде по-предпазлива. Целта й съвсем не беше отчуждение с бъдещия й съпруг. Разполагаха с цял един живот, за да се опознаят взаимно, да споделят дълбоко скътани и болезнени тайни. В този момент тя осъзна, че ако паметта й не се възвърнеше, само Слейд щеше да споделя, а тя щеше да се превърне в безмълвен слушател. Тази мисъл отново изопна нервите й. И все пак в момента възвръщането на паметта й щеше да причини повече проблеми, отколкото би могло да разреши.

Твърдо решена да потисне нерадостните мисли, Реджина се огледа наоколо. В далечния хоризонт безбрежните сиво-сини води на океана се сливаха с необятните небеса. Вдясно, над непристъпните скали, две чайки кръжаха във въздуха и рисуваха невидими кръгове в простора. Под краката й пясъкът пареше и проблясваше в неуловими перлени оттенъци. Реджина вдиша отново мекия и влажен въздух и точно в този момент разчете категоричното послание на сърцето си — никога нямаше да се отегчи от този бряг. Никога нямаше да се отегчи от Мирамар. Вече го носеше дълбоко в душата си.

Слейд стоеше неподвижен близо до мястото, където на сутринта бяха играли стадо китове. Реджина искрено съжаляваше, че не успя да ги види. Наблюдаваше го как се обръща към нея — тъмен силует на фона на седефените пясъци. Много бавно Слейд закрачи обратно към нея. Тя се усмихна. В ленивите му крачки сега нямаше и следа от гняв. Все още усмихната, Реджина се приближи досами ръба на водната повърхност. Пенливите вълни хвърляха пръски към нозете й. Приятно бе да споделиш такъв момент с мъж като Слейд, мъж, който един ден щеше да стане неин съпруг.

Без да се опита да предпази хубавите си нови обувки, Реджина нагази в хладната морска вода. Слейд беше сложен характер, но тя нямаше нищо против. Намираше го очарователен и сега, когато бяха вече сгодени, можеше спокойно да си го признае. Изглеждаше мрачен, но Реджина подозираше, че това е само фасада. Преди време бе имала възможност да види и слънчевата страна от характера му. Надяваше се в бъдеще да бъде негов приятел и довереник, да внесе повече светлина и радост в живота му, да извиква по-често приятната усмивка на устните му. Твърдо вярваше, че ще стане точно така.

— Тук е прекрасно! — На устните й заигра ослепителна усмивка. — Течението ми изглежда безобидно, шамандурите са далече. Какво ще кажеш да пошляпаме по брега?

Очите му бяха полупритворени.

— Става, но само по брега.

До последния момент Реджина не знаеше дали наистина ще се осмели да го направи. Ръцете й почти несъзнателно се заловиха да свалят първо обувките, а после и чорапите й.

Слейд впери поглед в босите й стъпала и глезени. Реджина знаеше, че поведението й е лишено от всякакъв свян, но все пак този мъж бе неин годеник и заинтригуваният му поглед предизвикваше гореща тръпка по тялото й. Тя се усмихна лъчезарно.

Ъгълчетата на устните му едва доловимо подскочиха нагоре.

— Нима в скъпите частни училища подтикват младите дами към подобно поведение?

Реджина му отвърна със смях, кристален и чист като камбанен звън.

— Очевидно имате чувство за хумор, сър. За съжаление не си спомням какво са ме научили в скъпото частно училище, но подозирам, че поведението ми не е усвоено изцяло оттам.

Най-после устните на Слейд се озариха от истинска усмивка.

— А приличното поведение е доста отегчително. — Седнала на пясъка, Реджина тъкмо понечи да се изправи, когато Слейд й подаде услужливо ръка. Сърцето й се обърна. Тя пое протегнатата му длан и му позволи да я изправи на крака. Топлината и силата, които се съдържаха в ръката му, бяха в състояние да извършат странни неща с непокорния й пулс. Отне й цяла вечност да се овладее, преди да мине покрай него и да нагази в хладните пенливи води на океана.

Реджина спря, стиснала полите си в ръка. Стъпалата й бяха дълбоко заровени в мекия топъл пясък, водните пръски се плискаха закачливо в краката й. Усмивката на Слейд бе ослепителна.

— Изглеждате изключително привлекателен, когато се усмихвате, сър — каза шеговито тя. Опитваше се да звучи спокойно и непринудено и й се стори, че е успяла. Думите й бяха предизвикани не само от изискванията на добрите обноски, но и от стремежа й да възвърне доброто му настроение, да накара този мъж да се усмихва по-често и по-широко.

Усмивката му замря на момента. Погледът му беше мрачен и свъсен.

Реджина почувства моментно объркване и пристъпи смутено напред в бълбукащата пяна на малка вълничка. Очите на Слейд сякаш пробиваха дупки в гърба й. Не съжаляваше за думите, които бе изрекла, но не беше очаквала Слейд да възприеме толкова сериозно безобидния й флирт. Прииска й се да го предизвика да нагази във водата заедно с нея.