— Идната седмица? — Слейд изглеждаше шокиран. В същото време знаеше, че Рик е напълно прав. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Но идната седмица?

— Сложи си официалните дрехи! — Рик, изглежда, почти се забавляваше. — Не забравяй и любезната физиономия.

Слейд изглеждаше объркан. Рик добави окуражително:

— Хайде, момче, знам, че можеш да й завъртиш главата, стига да опиташ!

Слейд не му отговори. Едва в този момент той осъзнаваше, че неговото решение да се ожени за Елизабет Сейнт Клер не приключваше проблема. Трябваше по някакъв начин да й направи предложение за брак. В съзнанието му, кой знае защо, изплува смътният образ на приказен рицар в блестящи доспехи, паднал на колене пред жена, облечена в средновековна рокля. Жената опасно много му приличаше на Елизабет, а рицарят напомняше за Джеймс. Слейд се разстрои още повече и изхвърли нелепите мисли от съзнанието си. Нямаше и най-бледа представа по какъв начин да й направи предложение, нито дори как да подходи към нея, а Рик беше напълно прав. Какво щеше да стане, ако Елизабет му откажеше?

В мислите му нахлу ново чувство, което силно напомняше ужас — разбира се, че щеше да го отблъсне. Всяка жена, с която някога бе прекарвал няколко нощи, неминуемо го отблъскваше. И никоя от тези жени не можеше да се нарече дама — включително и майка му, която бе изоставила двама им с Рик заради друг мъж. Елизабет обаче беше истинска дама. Тя никога не би приела предложението му, освен ако онзи удар по главата не бе отнел напълно здравия й разум. Независимо от неотразимото привличане, което съществуваше помежду им.

— Питаш се какво ще стане, ако ти откаже, нали? — попита го Рик в този момент. — Не можеш просто да отидеш при нея и да я попиташ. Тя не е глупачка. Най-добре ще е да се научиш на известни маниери, момче.

Слейд почти не го слушаше. Сега, когато решението най-после беше взето, в душата му нахлуваше неизразима паника. Той стисна здраво стъклената чаша в ръката си. Имаше натрапчивото усещане, че не би могъл да приеме хладнокръвно отказ от страна на Елизабет Сейнт Клер.

— Не можеш да приемеш „не“ за отговор — добави Рик. — Ако се наложи, ще трябва да я прелъстиш.

— Трудно ми е да повярвам, че изобщо водим този разговор — отвърна Слейд и внимателно постави чашата на плота. — Не възнамерявам да я прелъстявам. Можеш да запазиш съветите за себе си. Ти си последният човек, когото ще послушам, когато става въпрос за ухажване и женитба. — Слейд блъсна баща си и решително се насочи към двора.

— Тогава вероятно ще се наложи да приемеш някой съвет от Едуард. Защото Господ ми е свидетел, че имаш нужда от помощ.

Слейд изобщо не го слушаше. Въздухът навън беше хладен и свеж, изпълнен със сладкия аромат на рози, нацъфтели зад тънките кирпичени стени на къщата. В центъра на двора фонтанът беше спрян, но водите му бълбукаха и се плискаха в стените на шадравана. Погледът му несъзнателно се насочи към вратите на нейната стая. Бяха затворени.

Прелъстяването изобщо не подлежеше на обсъждане. Рик нямаше представа, че това ще е само формална женитба. Слейд не възнамеряваше да го осведомява. Това не беше негова работа, а и Рик никога не би погледнал благосклонно на такова решение. Баща му твърде много приличаше на самия него — не беше истински джентълмен.

Слейд впери поглед в нейната врата — затворена пред мрака на нощта или пред някой като него. Внезапно го заля нов прилив на гняв. Ако тя не беше годеницата на Джеймс, сега нямаше да е принуден да преминава през този ад. Нямаше да се взира безпомощно във вратите на стаята й и въпреки добрите си намерения да трепери от едва сдържана възбуда. Тъмнината и тишината на нощта го подтикваха да осъзнае своята самота, събуждаха най-първичните и примитивни пориви на тялото му.

Неудържимото физическо желание, каквото не бе изпитвал от деня, в който почина Джеймс, го преследваше от мига, в който зърна Елизабет за първи път и ставаше все по-диво с времето. Може би, ако тази жена не беше годеницата на Джеймс, отдавна вече щеше да я е прелъстил, макар неомъжените дами да бяха извън границите, които сам си бе наложил. Ако не беше годеницата на Джеймс, щеше да нахлуе в стаята й и да я вземе на момента, вместо да се взира в затворените врати и да се чувства като безпомощен хлапак.

Ако не беше годеница на Джеймс, бракът им нямаше да е само формален. Слейд бе поразен да открие колко привлекателна му се струва идеята за действителен брак. Но Елизабет беше годеницата на Джеймс и ако изобщо някога успееше да я убеди да го приеме, това никога нямаше да е действителен съюз между съпруг и съпруга. Това отново го отведе там, откъдето беше тръгнал. Как, по дяволите, би могъл да я убеди да приеме предложението му? Защото не можеше да приеме „не“ за отговор.

Очевидно този път Рик беше прав. Трябваше да забрави гордостта си и да направи немислимото — трябваше да я ухажва. Проблемът беше, че нямаше и най-смътната идея как един мъж трябва да ухажва жена. А тя несъмнено беше ухажвана доста настоятелно от собствения му брат през изминалото лято.



На следващата сутрин Реджина откри, че й е далеч по-лесно да върви. Денят, прекаран в пълна почивка, бе направил истински чудеса с тялото й. Съвсем целенасочено бе прекарала деня в стаята си, изпълнена с нежелание да се сблъсква с когото и да било от семейството — най-малко пък със Слейд, — ревностно вкопчена в спокойствието и почивката, от които организмът й неистово се нуждаеше.

Днес съзнанието й също беше далеч по-изчистено от мрачни мисли. Заличени бяха всякакви следи от объркване и нерешителност. Беше твърдо решена да остане известно време в Мирамар, каквото и да й костваше това. Разполагаше с благословията и пълната подкрепа на Рик. Сега, когато на хоризонта не се задаваше скорошно напускане на Мирамар, настроението й беше далеч по-жизнерадостно. Реджина предпочиташе да смята, че това се дължи единствено на факта, че няма къде другаде да отиде, и не се опитваше да размишлява по-надълбоко над странните си емоции.

Мисълта, че е изпаднала в амнезия, вече не я изпълваше с униние. В действителност спомените й за миналото в момента щяха да й навлекат повече проблеми, отколкото биха могли да решат. Нямаше никакво желание да си възвърне паметта и да открие, че е била лудо влюбена в Джеймс, не и сега, когато мислите й непрестанно се насочваха към Слейд. Не искаше да си спомня и онзи ужасен обир във влака. В момента се чувстваше достатъчно силна, за да понесе състоянието на пълна безпаметност толкова дълго, колкото се налага — а може би завинаги.

Реджина съзнателно отказваше да се замисли за онова, което я очакваше там, закъдето се беше запътила — в случай че никога не напуснеше Мирамар.

По обяд тя влезе в трапезарията и макар че вътре нямаше никой, един стол стоеше настрана от другите, най-вероятно оставен за нея. Реджина понечи да заеме мястото си. Тъкмо бе потънала в меката тапицерия и се канеше да извести присъствието си на слугите с миниатюрното сребърно звънче, когато някакво шумолене привлече вниманието й. Беше се надявала да остане сама, но в най-отдалечения и сенчест край на помещението, където почти не попадаше слънчева светлина, се раздвижи силуетът на Слейд. В момента той я гледаше напрегнато. При вида му Реджина се вцепени, изпълнена с трепетно очакване.

Слейд излезе от сянката и някак тромаво се приближи към нея. Реджина го наблюдаваше напрегнато и търсеше някаква следа, която да й подскаже настроението му. Вчера той бе поискал от нея да си тръгне и не беше останал особено щастлив от факта, че остава в Мирамар. Днес лицето му беше непроницаемо.

— Добро утро — поздрави я той. Нямаше и следа от усмивка по лицето му. Тонът му беше точно толкова неутрален, колкото и изражението му. Той се плъзна в стола срещу нея.

— Добро утро. — Реджина забеляза, че косата му е грижливо причесана с пръсти зад ушите. Първите три копчета на избелялата му червена риза бяха оставени откопчани и разкривиха мургавата кожа на гърдите му. Плътта му беше влажна — слънцето вече напичаше неумолимо. В този момент Реджина осъзна, че Слейд я разглежда също толкова внимателно и подробно, колкото и тя него. Младата жена мигновено отмести погледа си. Сърцето й препускаше диво в гърдите.

Слейд се намести удобно в стола си.

— По-добре ли се чувстваш днес?

— Да, благодаря.

— Изглеждаш… — Той сякаш се поколеба. — Изглеждаш по-добре.

— Би ли повторил?

— Изглеждаш по-добре — повтори отчетливо Слейд. — Една спокойна нощ върши… — Думите му внезапно секнаха. Лицето му се покри с гъста руменина.

Реджина се изправи вцепенено и внимателно промълви:

— Да, нощта беше спокойна и си починах добре. Благодаря. — Какво ли ставаше пък сега? Очевидно Слейд я бе очаквал. Но защо ли се опитваше да подхване учтив разговор с нея? Тя бе подготвена да я нападне, задето е решила да остане — или изобщо да откаже да разговаря с нея. Но такъв подход бе напълно необичаен за него. В действителност, ако не го познаваше достатъчно, би могла да си помисли, че този мъж се опитва да я поласкае. А сега по лицето му определено плъзваха яркочервени петна.

— Днес изглеждаш чудесно, Елизабет.

Реджина се съмняваше, че е чула правилно едва смутолевените му думи.

— Моля?

Очите му най-сетне срещнаха нейните. Бяха ярки и блестящи.

— Днес изглеждаш чудесно. Изглеждаш… много хубава. — Сега гласът му беше напрегнат, болезнено интимен.

Реджина тъкмо бе вдигнала салфетката си, а сега тя изпадна от вцепенените й пръсти и плавно се спусна към пода. Слейд погледна встрани. Сега лицето му беше моравочервено. Реджина осъзнаваше, че току-що е получила комплимент. Много искрен комплимент. Завладя я странно удоволствие, страните й се обагриха в руменина.

В този момент пред нея грубо тракна чиния с храна. Тя се сепна. Погледът й бързо срещна този на Лусинда. Очите на прислужницата хвърляха гневни искри. Реджина веднага разбра — момичето изпитваше някакво влечение към Слейд. Дожаля й за хубавичката девойка, защото без значение колко сложни изглеждаха сега нещата в Мирамар, Слейд си оставаше най-големият син и наследник, а човек с неговото положение никога не би обърнал внимание на една прислужница.