Истинската ирония се криеше във факта, че Елизабет наистина беше всичко онова, което Джеймс бе описал в писмата си. Не само че беше ослепително красива, но беше и истинска дама от главата до петите, от елегантните дрехи, които неизменно носеше, до опрощаващите дълбини на сърцето си. Беше изискана, мила и благородна. Слейд не се беше сблъсквал често с такъв благ и възвишен характер, но несъмнено го разпознаваше у нея. Предната вечер, когато й призна, че е бил на път да превърне фантазиите си в реалност, тя му отговори, че не мислите, а само действията на човека наистина са от значение. Прииска му се да се усмихне, но не успя. Беше толкова благовъзпитана, че се опитваше да го накара да се почувства по-добре, да заличи чувството му за вина, и то в момент, когато бе изтощена до смърт, измъчена от незнание за произхода си и достатъчно изплашена, за да хукне да бяга от него.

Господи, тази жена би била съвършена съпруга за Джеймс. Двамата наистина биха си подхождали. Но не беше подходяща за него, за Слейд, и никога нямаше да бъде.

Той не беше благороден като Джеймс и както самата тя бе отбелязала, не е истински джентълмен. Но макар и да го знаеше, острите й думи го нараниха. Беше толкова невъздържан, че последната нощ почти се бе възползвал от нея и колкото повече време съжителстваха под един покрив, толкова по-трудно щеше да става да устои на привличането помежду им — да устои на себе си. Искаше му се да я презре, задето отвръщаше на чувствата му с такава готовност, но не можеше. Това бе единствената черта от характера й, която я правеше земна, правеше я истинска жена. По някакъв начин отношението й към него дори допринасяше за облика й на истинска дама, защото бе в очевиден контраст с вроденото й благоприличие. Можеше само тайничко да съжалява, задето е толкова недостижима за него, но с всяка въздишка на съжаление в душата му нахлуваше несдържано възхищение от магнетичната й личност.

Беше се опитал да я отпрати, беше се надявал тя да замине. И беше сигурен, че ако го види в истинската му светлина, ще се почувства отблъсната от него. Но тя явно отказваше да го възприеме като бездушен негодник, без значение какво мислеше или правеше. Виждаше в него само своя спасител, а вероятно и своя герой. Как можеше той да остане безразличен към нейната благодарност, съчетана с необикновено красивото й лице и безгранично щедро сърце? Как? Влагаше всичките си сили, за да го постигне, но всеки път, когато тя го погледнеше с огромните си кафяви очи, едва се сдържаше да не я сграбчи в прегръдките си.

Може би истинският му проблем се криеше във факта, че нуждата да я закриля надделяваше над желанието му да я отблъсне. Тя беше една невинна девойка. Беше лесно да се предположи, че винаги досега е водила безопасен и благоприличен живот. А сега вродената й наивност и невинност се усложняваха от внезапната загуба на паметта. Как би могъл да не й се притече на помощ, как би могъл да пренебрегне порива си да се грижи за нея? Защото такъв тип жена едва ли имаше представа как да се грижи за себе си извън изисканата бална зала.

Примката се стягаше около врата му. Беше загубен, ако тя си тръгнеше, и двойно проклет, ако останеше дори и ден повече. Слейд не можеше да забрави Мирамар. Рик бе заявил, че ако не се оженеше за малката наследница, и то скоро, неизбежно щяха да им отнемат Мирамар. Възможно беше Рик да преувеличава. Старият често си позволяваше подобни волности особено когато крайната цел си заслужаваше. Слейд беше длъжен лично да прегледа документите на имението, и то незабавно.

И ако Елизабет решеше да остане, той щеше да се нуждае от всичките си духовни сили, за да не предаде Джеймс. Това не се отнасяше само до безсмислените му фантазии или непокорното му тяло. Защото Слейд подозираше, че съществува една мъничка частица от него, която отказваше да се подчини на желязната му воля и да приеме факта, че Елизабет е недостижима територия, и която би могла дори да се помисли, че евентуалният брак с нея не е чак толкова невъзможен. Слейд беше решен да се бори със себе си докрай, но не биваше да я докосва, не биваше дори да си помисля да се жени за нея, а трябваше да намери някакъв начин сам да оправи нещата в Мирамар — в случай че Рик казваше истината.

Той вече дори не обмисляше възможността да се върне в Сан Франциско, където имаше безброй отговорности към обширната империя на Чарлз Ман. Не можеше да напусне дома си сега, когато Мирамар се намираше в такава финансова криза. Чарлз му бе разрешил да остане при семейството си толкова дълго, колкото смята за необходимо, но Слейд трябваше неотложно да го уведоми за плановете си. Разбира се, нямаше да остане тук завинаги и никога нямаше да заеме мястото, което по право се полагаше на Джеймс. Нямаше да го направи. Но просто не можеше да изостави Мирамар в такъв момент. Не можеше да си тръгне, докато не постигнеше някакво споразумение с банката и не се убедеше със собствените си очи, че Мирамар е тръгнал в благоприятна посока. Но не можеше да отрече и другата безусловна истина — ако не беше Елизабет, не би имал нищо против да остане и за по-дълго. Внезапно му хрумна, че ако Джеймс беше жив, вероятно никога не би напуснал Мирамар.

Слейд се отърси от мрачните си мисли и решително се запъти към кабинета на Рик. Имаше основания да смята, че каквото и да са дискутирали Елизабет и баща му, разговорът им трябва отдавна да е приключил. Можеше само да се надява, че Рик не е успял да я убеди да се омъжи за него. Почти не се съмняваше, че са засегнали и тази тема. Разбира се, би било безумно от нейна страна да се съгласи на този брак, но от друга страна, не бе ли безумно да го гледа по такъв начин? Ако Рик бе успял да я превърне в свой съюзник, в тази къща щеше да се разгори люта битка. А Слейд бе свикнал да печели войните, които смята за стратегически.

Но същото можеше да се каже и за Рик.

Стомахът му се сви в тревожно предчувствие.

Вратата към кабинета на Рик беше отворена. Той видя Слейд и се усмихна. Очевидно беше в прекрасно настроение.

— Влизай, момче. Готов ли си да свършиш малко работа?

Слейд влезе в кабинета на баща си. Не беше идвал тук от години. Изведнъж спомените го връхлетяха — как стоеше пред вратата на този кабинет, докато Джеймс и Рик разговаряха зад дебелите му дървени врати.

— Постигнал си сделка с нея?

Рик затвори вратата.

— Не точно такъв вид сделка, какъвто се върти в съзнанието ти.

— И откъде, по дяволите, би могъл да предположиш какво се върти в съзнанието ми? — попита хапливо Слейд.

— Тя ще остане тук още известно време — отвърна Рик, без да обръща внимание на заядливия му тон. — И ще ти бъда изключително признателен, ако не се опитваш да я прогониш при първата възможност.

— Знам какво говоря, когато казвам, че не искам да се оженя за нея. — Ако Рик имаше и най-бледата представа за жестоката вътрешна борба, която Слейд водеше по отношение на момичето, несъмнено щеше да го атакува с всички позволени и непозволени средства. Слейд много добре го знаеше и това му даваше сили да говори с повече самоувереност, отколкото в действителност изпитваше.

— Ще промениш решението си, когато се запознаеш със съдържанието на документите. Тогава ще проумееш, че наистина сме разорени и не само че ще се съгласиш да се ожениш за нея, но и ще го направиш незабавно.

Слейд погледна внимателно баща си. Рик очевидно вярваше в думите си. А ако Мирамар наистина беше пред фалит… Слейд отново почувства дяволската примка, която се стягаше около врата му. Започваше да се поти.

— Нека първо да се запозная с документите. — В този момент Слейд искрено мразеше баща си, наистина го мразеше.

Рик се усмихна.

— Най-добре ще е да поседнеш. Ще имаш нужда от доста време.

Слейд стисна здраво челюстта си. Той заобиколи бюрото на Рик и се отпусна в огромното му удобно кресло. Рик стовари с трясък на бюрото три огромни счетоводни книги.

— Изглеждаш така, сякаш мястото ти наистина е точно тук — отбеляза замислено Рик.

Слейд предпочете да пренебрегне забележката му.

— От колко време водиш отчет в тези книги?

— От девет години. Тогава за последен път сме извлекли печалба от земите си.

— Кажи на Лусинда да ми донесе кафе и сандвичи — нареди Слейд, докато включваше лампата на бюрото. — Очевидно ще ми се наложи да прекарам тук целия следобед.

Навън отдавна се беше смрачило, а Слейд бе затворен в кабинета на баща си от ранния следобед. Току-що бе привършил работата си с последната счетоводна книга и беше потресен. Не само че бяха затънали в дългове, но през последните две години бяха работили на загуба. На загуба. Дори и да успееха да се справят с последните изплащания по ипотеката, как, по дяволите, щяха да направят следващите вноски и изобщо да управляват ранчото? Това беше практически невъзможно.

Освен ако някой от тях не се оженеше за богата наследница.

Но трябваше да е наистина доста богата наследница.

Примката бе здраво затегната около врата му. Чувстваше я. А най-лошото беше, че не се виждаше никакъв изход от тази нелепа ситуация.

Внезапно Слейд се изправи на крака и се насочи към отворената врата на терасата. Нощта беше тъмна, но в небето блещукаха безброй звезди. Вляво от него планините представляваха тъмна назъбена сянка на фона на нощното небе. Ако се вгледаше внимателно, в тъмнината би могъл да различи блестящата сребриста повърхност на океана. Мирамар през нощта обикновено тази представа беше в състояние да извика мир и покой в душата му, но не и тази нощ.

Тази нощ Слейд трябваше да направи съдбоносен избор.

Можеше да настоява в отказа си да се ожени за Елизабет Сейнт Клер, което в действителност означаваше да обърне гръб на Мирамар. Това щеше коренно да промени живота му. Защото, ако Слейд постъпеше по този начин, земите на Мирамар щяха да бъдат незабавно отнети от Рик, от семейството му, от самия него. Банките щяха мигновено да ги завземат, да ги разпокъсат и да ги продадат на отделни парцели. Мирамар щеше да последва съдбата на повечето големи имения в околността. Това беше недопустимо.