Реджина отчаяно се опитваше да запази спокойствие. Опитваше се да не позволи думите на Рик да я извадят от равновесие. Опитваше се дори да не помисля за възможността двамата със Слейд евентуално „да се харесат и да решат да се оженят“.

— Все още искам ти да останеш тук, Елизабет, поне докато се възстановиш. Може би един ден все пак ще решиш, че искаш да останеш тук, може да прецениш, че синът ми не е чак толкова лош. Господ ми е свидетел, че съществуват безброй жени, които биха дали дясната си ръка само за един минимален шанс да се оженят за Слейд.

Ръцете на Реджина трепереха неудържимо. Тя ги стисна в скута си, за да прикрие изгарящите си емоции от Рик. Защото нямаше причини да се съмнява, че за повечето жени би бил достатъчен само един поглед от страна на Слейд и те биха постъпили точно така, както баща му твърдеше.

Слейд не излизаше от мислите й. Но внезапно тя почувства присъствието на друг мъж, някой, който отчаяно се опитваше да си пробие път през тъмните лабиринти на изгубеното й съзнание. После усещането отлетя и Реджина безпомощно се запита дали съзнанието й не си правеше лоша шега с нея, или просто безуспешно се опитваше да й напомни за някой, който някога е имал огромно значение в живота й. И ако беше така, дали образът на Джеймс не се опитваше да изплува от бездната на забравата?

— Какво има? — попита я рязко Рик, вперил проницателните си тъмни очи в лицето й.

Реджина докосна пулсиращото си слепоочие.

— Мисля, че бях на път да си спомня нещо, някого, но образът му мигновено изчезна от съзнанието ми. Вчера ми се случи същото.

— Но това е прекрасно!

Реджина почти не го чуваше. Можеше да се закълне, че вчера споменът за някого се бе опитал да изплува в съзнанието й. Дали паметта й не се опитваше да се завърне? Лицето й се озари от светлия лъч на надеждата. И точно тогава й хрумна, че ако беше обичала Джеймс, то заедно със спомените щеше да се върне и любовта й към него. Тялото й се вцепени.

— Веднага щом си спомниш нещо, трябва да ми кажеш — заши Рик в този момент. — Шерифът иска да говори с теб веднага щом си възвърнеш паметта, дори ако спомените ти са още съвсем смътни.

Реджина остана неподвижна. Не само че вълнението я напусна, но на неговото място в сърцето й се настани смъртен страх. В живота определено имаше неща, които човек би предпочел да забрави.

Страхът навярно се беше изписал на лицето й, защото Рик се наведе през бюрото си и стисна успокоително ръката й.

— Не се притеснявай за шерифа. Това е само формалност.

Но не шерифът беше този, който я притесняваше. Боеше се какво ли ще изпита от загубата на Джеймс, когато най-сетне изплуваше от тази духовна пропаст. А когато паметта й се възстановеше напълно, какво ли щеше да стане е отношенията й със Слейд?

— И така? — усмихна се дружелюбно Рик. — Готова ли си да приемеш за известно време старомодното гостоприемство на нашето ранчо?

Реджина го погледна несигурно. На устните й играеше бледа усмивка. Внезапно бе изпитала невероятно душевно успокоение при мисълта, че миналото за нея продължава да е тъмна територия, защото подозираше, че в противен случай ще да се изправи пред неразрешима жизнена дилема.

— Да, готова съм да остана.

Рик сияеше. Усмивката му беше толкова лъчезарна, че Реджина просто трябваше да му се усмихне в отговор.

9

Рик затвори вратата на кабинета си, потъна в мисли за момичето. Преди няколко минути бе приключил успешно разговора си с Реджина Шелтън — тя бе приела да остане известно време в Мирамар.

Възрастният мъж въздъхна с облекчение. Този път беше на косъм от загубата. Стиснат ръце на гърба си, вперил поглед в стръмните върхове насреща си, Рик се усмихна бавно. Внушителната планинска панорама, която се простираше на юг, и безбрежните стоманено-сиви води на Тихия океан го поразяваха всеки път, когато приковеше погледа си върху тях. Гордост изпълваше цялото му същество, докато мислеше за земите на Мирамар, които сега бяха негови, а някой ден щяха да принадлежат на Слейд.

При мисълта за Слейд лицето му се смрачи, а в следващия миг в съзнанието му изплува образът на Джеймс. Болката от загубата беше все така непоносима. Това беше най-съкрушителният момент от живота му, а Господ му беше свидетел, че бе преживял много на този свят. Първата му съпруга бе починала при раждането и макар че женитбата им беше уговорена, той беше истински привързан към нея. Никоя жена не заслужава такава смърт. Катерина беше единствената нежна и благородна жена в живота му; нито Полин, майката на Слейд, нито Виктория притежаваха нейната деликатност.

Реджина обаче силно му напомняше за Катерина. Тя притежаваше нещо от нейния мек и щедър нрав.

Смъртта на Катерина постави началото на една дълга поредица от лични трагедии, които съпътстваха целия му живот. Двамата с баща му бяха управлявали ранчото, докато старият не беше повален от мозъчен удар. Болестта го остави парализиран и ням. Рик бе силно привързан към баща си, но в онзи злополучен ден той умря и на негово място остана само бледо подобие на човек. В продължение на две дълги, мъчителни години, той наблюдаваше физическото страдание на баща си, докато смъртта милостиво покоси и тялото му, както болестта бе отнела сърцето и душата му.

По онова време Полин вече го бе изоставила. Това беше единствената жена, която някога бе обичал, макар през цялото време да беше съзнавал, че тя не е нищо повече от една блудница с невинна физиономия. До ден днешен Рик не беше сигурен дали решението й бе предизвикано от постоянно съпътстващото ги безпаричие, или от собствената му личност. Той подозираше, че тази жена никога не го бе обичала истински, а бе преследвала илюзиите си за огромно състояние — нещо, което Деланза никога не бяха притежавали. Бракът им продължи съвсем кратко — малко повече от година. Рик почти беше склонен да тръгне след нея, да я помоли да остане. Но гордостта му надделя, защото тя го напускаше заради друг мъж. Само той знаеше колко тежко и болезнено бе усилието му да я остави да си отиде.

И точно като майка си, петнайсет години по-късно Слейд също си отиде. Това беше второто предателство, което едва успя да преживее. Този път болката бе по-силна и по-трайна от първия път. Понякога на Рик му се струваше, че съзира невероятна прилика между майка и син. Онези изумителни погледи, които го правеха толкова очарователен като дете, Слейд несъмнено бе наследил именно от майка си. Същото можеше да се каже и за вроденото му непокорство. В продължение на петнайсет години Рик се беше опитвал да обуздае буйния му нрав, но всичко се оказа безуспешно.

А сега, в залеза на живота си, трябваше да преживее и смъртта на Джеймс, който бе толкова различен от Слейд, колкото черният цвят от белия. В характера на Джеймс нямаше и искрица непокорство. Двамата почти никога не бяха спорили. Едва ли имаше друг баща, който би могъл да се похвали с такъв предан и верен син. Едва ли имаше на света човек, достоен и сърдечен като Джеймс.

Дори и сега Рик не можеше да понесе мисълта, че завинаги е изгубил Джеймс. Той тръсна рязко глава и отново насочи мислите си към момичето.

Беше узнал истинската й самоличност малко преди Слейд да я открие до железопътните релси и да я доведе в Темпълтън. Беше изпратил двамата с Едуард в града, за да посрещнат Елизабет на влака. Все още не й бе съобщил за смъртта на Джеймс. Не възнамеряваше да го направи, докато не я отведеше в Мирамар, защото беше сигурен, че лесно би могъл да я убеди на четири очи да се омъжи за Слейд. Една седмица преди деня, в който тя трябваше да пристигне — и две седмици преди датата на сватбената церемония — Рик бе изпратил телеграма в дома й в Сан Луис Обиспо. Не очакваше отговор и не беше получил такъв, но нямаше никакво съмнение, че тя ще пристигне на уречената дата с предварително уговорения влак.

Но влакът бе пристигнал със закъснение в Темпълтън, а Елизабет не беше сред пътниците. Съобщи им го лично шерифът, който изяви желание да разпита превъзбудените от обира пътници. Поне дузина джентълмени побързаха да му доложат, че някаква много красива, елегантна млада дама скочила от влака по време на престъплението. Един от крадците мигновено се втурнал подире й. Слейд и Едуард мигом решили да се разделят. Слейд тръгнал по релсите да я търси, а Едуард се върна в Мирамар, за да уведоми Рик за потресаващите събития.

Рик изобщо не се поколеба. Двамата с Едуард незабавно се върнаха в Темпълтън. Обичайно притихналият град тогава беше необикновено оживен, а на влака бе отказано разрешение да продължи. Жената, която беше наета да придружава младата дама, скочила от влака, беше тежко ранена. Рик научи от преките свидетели на обира, че възрастната дама се опитала да препречи пътя на крадеца, който последвал довереницата й, а той я застрелял — може би умишлено, а може би инцидентно. Беше трудно да се каже със сигурност. Докато влакът пристигаш в Темпълтън, компаньонката останала в безсъзнание, така че никой нямал възможност да говори с нея.

Рик беше първият и единственият човек, който успя да разговаря с ранената, когато тя най-сетне дойде в съзнание. Слейд все още не се беше върнал с жената, която всички смятаха за Елизабет Сейнт Клер. Рик от своя страна се притесняваше, че Елизабет е пострадала.

Компаньонката издъхваше. Рик искрено съжаляваше за това, но нямаше с какво да й помогне, преди жената да срещне своя създател. След като направи всичко по силите си, доктор Браун напусна стаята, за да провери дали не беше пристигнал отец Жозеф. Рик коленичи до нея и пое ръката й в дланите си.

— Какво мога да направя за вас, мадам? Нещо да ви донеса? — попита я любезно той. Смъртта беше необратим процес, а Рик бе видял твърде много смърт в живота си, за да се затрогне прекалено от поредната й проява. Той не беше глупак и твърдо вярваше, че в отвъдното няма чест, благополучие и слава, нищо освен пустота и вечен прах.