Отнякъде до слуха й долетя гласът на Рик, изтънял от несдържан гняв. Реджина забави крачките си. Макар да знаеше, че е редно да се върне назад, тя продължи да се приближава, внимателно и предпазливо. Когато се оказа достатъчно близо, за да дочуе откъслечни фрази от разговора, подозренията й се потвърдиха: Слейд беше другата страна в някакъв яростен скандал. Реджина не можеше да дочуе предмета на спора, но тялото й се скова от ужас.

— Готов си да тръгнеш срещу себе си, за да ми направиш напук, нали? — ръмжеше страховито Рик.

— През последните десет години нито веднъж не съм тръгнал срещу себе си — отвърна му спокойно Слейд.

— Но сега доброволно се опитваш да отпратиш тази жена! — Изглежда, че съм единственият трезвомислещ човек в тази къща!

— Как ли пък не! На теб не ти пука дали тя ще си тръгне, или ще остане. Искаш само да ми направиш напук!

— Заблуждаваш се, ако си мислиш, че съм склонен да направя каквото и да било заради теб.

Двамата мъже се намираха в трапезарията. Реджина ги виждаше да стоят от двете страни на голямата маса, заплашително наведени един към друг. Тя тъкмо понечи да се обърне и да избяга, когато дочу Слейд да казва:

— Тя иска да си върви. Толкова иска да се махне оттук, че се е осмелила да избяга сама и след като е била хвърлена от кон, е продължила да върви пеша, докато краката й са се разранили. Но знаеш ли какво? Поне тя е умна. Поне тя се оказа способна да прецени какво представляваш в действителност.

— А може би е преценила теб! — отвърна разпалено Рик.

— Може би — съгласи се спокойно Слейд.

Реджина не вярваше на ушите си. Беше ужасена да види как баща и син се нападат ожесточено. Как бе възможно да отправят такива тежки думи един към друг? Обзе я гняв към Рик, когато си спомни как в хотела в Темпълтън бе обвинил Слейд в леност, а после, когато синът му излезе от стаята, се бе вкопчил в облегалката на стола си и разкрил цялата бащина любов, която допреди миг така внимателно беше прикривал.

Двамата мъже я съзряха едновременно. Гневът й премина в объркване и от цялата си душа Реджина поиска да се намираше някъде другаде в момента, където и да е. Баща и син я наблюдаваха безмълвни.

— Готова ли си? — попита я остро Слейд.

Реджина нямаше какво друго да направи, освен да влезе в трапезарията. Сега, когато беше вече вътре, можеше ясно да види двамата мъже. Рик я гледаше приятелски, сякаш не беше прекъснат само преди миг от люта словесна битка с най-големия си син. Но Слейд все още изглеждаше настръхнал. Имаше вид на човек, готов да избухне при най-малката провокация от страна на околните.

— Готова ли си? — попита я отново Слейд. — Имаме малко време, колкото да хапнеш нещо, ако си гладна.

Сега гневът й се насочи към Слейд. Тя се обърна рязко към него, очите й хвърляха бесни искри наоколо.

— Не, не съм готова. Не само че не съм готова, но краката ми са толкова възпалени, че едва успявам да вървя. Дойдох да ти кажа, че не смятам да отивам никъде този следобед. Днес ще почивам.

Рик триумфираше. Той хвърли победоносен поглед към Слейд и се отправи с уверени стъпки към Реджина.

— Заповядай, Елизабет, седни. На всяка цена трябва да закусиш. Изобщо не е нужно да си тръгваш. И ми се струва, че краката ти трябва да ги види лекар.

Реджина трябваше да напрегне паметта си, за да си спомни, че този мъж я е излъгал. Не беше забравила и начина, по който се бе държал със Слейд.

— Благодаря за загрижеността, но няма да е необходимо. Вече се погрижих за себе си. — Гневът правеше думите й сдържани и хапливи, но тонът й не се покачи с нито една октава.

Изражението на Рик беше повече от гузно.

— Ти си ми обидена.

Реджина повдигна насмешливо едната си вежда.

— Виж, не те обвинявам, но не е справедливо да ми се сърдиш, без да изслушаш моята версия за нещата.

— Наистина имам нужда от обяснение. Не съм свикнала да бъда мамена по този начин.

Слейд се изправи рязко и едва не повали стола зад себе си.

— Правиш огромна грешка — обърна се той към Реджина.

Тя го погледна. Слейд стоеше пред нея, истинско олицетворение на неуморната и изменчива сила, а от тялото му струеше почти материално напрежение.

— Искам просто да поговоря с баща ти. Той ми дължи известна доза честност.

Слейд очевидно беше извън кожата си от гняв. Той погледна свирепо Рик.

— Колко точно честен възнамеряваш да бъдеш с нея? Не мислиш ли, че можеш да й дадеш и малко почивка? За бога, та тя дори не си спомня коя е! Остави я на мира!

Реджина бе изумена — Слейд се опитваше да я защити от Рик!

— Ти стой настрани от това, момче — отвърна решително баща му. — Това е проблем между мен и нея. И не си мисли, че дори и за миг съм забравил, че тази жена страда от амнезия!

— Слейд — промълви Реджина и докосна умолително ръката му. — Всичко ще бъде наред.

— Как не!

— Дай ми още една възможност — повтори благо Рик.

Реджина се обърна към него.

— Добре.

Рик я хвана за ръката и погледна мрачно Слейд.

— Не е нужно да присъстваш. Всички сме наясно с позицията ти.

— Не! — отвърна презрително Слейд. — Никой не е наясно с позицията ми. — Той напусна стаята с широки и решителни крачки.

Реджина нямаше възможност да го последва. Рик вече я водеше през коридора.

— Да отидем в кабинета ми, където ще можем да поговорим насаме — каза й любезно възрастният човек.

Изглеждаше усмихнат, приятелски настроен и толкова искрен, че Реджина трябваше постоянно да си напомня, че този човек не е такъв, за какъвто се представя. Не биваше да забравя, че той я бе измамил, че се бе опитал да се възползва от нея.

Кабинетът му беше тъмен и прохладен. Рик затвори внимателно тежката врата от червено дърво и я заведе до широко кресло, тапицирано с кожа.

— Трябваше първо да дойдеш при мен, преди да се опиташ да избягаш през глава в онази страховита буря — каза сърдечно той.

— Бях твърде разгневена.

Рик поклати тъжно глава.

— Предполагам, че не трябва да те обвинявам.

— Ти ме излъга. — Думите й бяха хладнокръвна констатация.

— Не съм те лъгал. Просто ти спестих част от истината — отвърна спокойно Рик.

— Трудно ми е да доловя разликата.

— Но разлика има, огромна разлика. Двамата с баща ти наистина израснахме заедно — ако решиш, можеш да попиташ когото поискаш наоколо. Уговорихме брака между двама ви с Джеймс, защото и двамата го искахме. Джордж искаше ти да бъдеш господарката на Мирамар, а аз исках вашият син да наследи земите ми.

— И освен това искаше моите пари.

— Няма да те заблуждавам. И не съм те лъгал преди. Нуждаем се от твоите пари, Елизабет. Не разполагаме с почти никакви средства. Повечето големи имения като нашето са безпарични. Това е публична тайна и не е никак необичайно. Нямаме причина да се срамуваме от този факт. Но ние имаме изобилие от земи. Разполагаме с поля, гори, животни и огромно емоционално наследство. — Тъмните очи на Рик блестяха от вълнение. — Парите винаги могат да купят земи като тези, но не и традициите, родословието, миналото, което върви ръка за ръка с тях. Парите могат да купят и бъдещето. Да, ние имаме нужда от твоите пари. Но погледни само какво получаваш в замяна!

Реджина проследи погледа на Рик и очарована си каза, че баща и син имаха поне една обща черта — огромната любов към Мирамар. Погледът й се понесе на юг през отворената врата на терасата към назъбената линия на голите, златисти, величествени планини, които представляваха поразителна гледка на фона на прозрачносиньото небе. Точно срещу нея заоблените хълмове се спускаха стръмно надолу към огледалната повърхност на Пасифика. А вдясно боровете сякаш опираха в небето. Гледката беше зашеметяваща. Реджина нямаше какво друго да направи, освен да се съгласи безмълвно с Рик. Той беше прав. Парите можеха да купят много неща, но не и дом като този. Реджина се съмняваше, че някъде в този прекрасен свят, сътворен от щедрия Господ, би могло да съществува второ кътче като това.

— Мила моя — промълви усмихнат Рик, — аз може и да искам пари, но това не означава, че за мен ти не си част от семейството. Джордж ми беше като брат — братът, който никога не съм имал. Ти си негова дъщеря. И Джеймс те обичаше. Той е мой син, първото ми дете. Твоето благосъстояние е изключително важно за мен — как би могло да не бъде?

Изпълнена с противоречиви чувства, Реджина откъсна погледа си от вълшебния пейзаж на Мирамар и го насочи към Рик. Не искаше да заминава. И не можеше да отрече, че Мирамар е един сън, едно приказно късче магия. В момента тя беше самотна жена без дом и без минало и идеята да ги намери именно тук й се струваше доста привлекателна. Чувствата й обаче се преплитаха с естествената човешка потребност да пази интересите си. Но защо трябваше да мисли, че Рик я лъже? Загрижеността му за нейното благосъстояние и неотложната нужда от нари не бяха взаимноизключващи се величини. Не и задължително. Не и предвид конкретните обстоятелства, не и след неразривната връзка между Рик Деланза и Джордж Сейнт Клер.

Рик се усмихна.

— Нима е толкова недопустимо да се надявам, че двамата със Слейд може да се харесате и да се ожените? Нима е грешно от моя страна да искам да те направя част от семейството, както двамата с Джордж го бяхме намислили? Сега Слейд е моят наследник, Той се противи, защото открай време изгаря от желание да се бори с мен, но накрая ще изпълни дълга си. Само почакай и ще видиш.

— Искаш да кажеш, че Слейд ще се ожени за мен? — Гласът й прозвуча спокойно, но сърцето й замря.

— Нямах предвид точно това — отвърна Рик и се облегна удобно в креслото си. — Имах предвид, че той ще наследи Мирамар. Както би трябвало да бъде. Разбира се, аз продължавам да се надявам, че той ще се съгласи да се ожени за теб. Но не мога да го насилвам, както не мога да насилвам и теб.