— Мисля, че не трябва да си тук.

— Права си. Това е последното място, където би трябвало да съм. — Той не се помръдна.

Тя наблюдаваше безмълвно водата, която се стичаше по лицето му, по мократа жилетка и гладкия му корем. Тъмната му кожа блестеше от влагата. Реджина отмести погледа си. Да, вече можеше да контролира действията си, но натрапчивото присъствие на този мъж й действаше изнервящо. Особено тук, в нейната спалня.

— Сега ти си на път да хванеш пневмония. — Тя се усмихна неспокойно.

— Аз съм силен. Преживял съм далеч по-страшни неща. — Внезапно той повдигна крайчето на одеялото от краката й. — Това не беше особено умно от твоя страна — каза мрачно Слейд. — Имаш десетина мехура, всичките спукани и кървящи. Това е безумие. След като се изкъпеш, превържи краката си в марля, напоена с мехлем. Не бива да ходиш известно време.

— Добре. — Реджина погледна затворената врата. — Мисля, че трябва да си вървиш, преди да си ме компрометирал.

Той я погледна остро.

— Няма да те компрометирам, Елизабет. Ако съм имал такова намерение, все още щеше да си в долината. Утре ще те отведа в града. Ако съм знаел колко твърдо си решена да напуснеш това място, щях да ти помогна още сутринта, когато ме помоли за това.

Колкото и абсурдно да беше, думите му я накараха да изпита чувство на вина. Той възприемаше опита й за бягство като акт, насочен лично срещу него. А дали не беше така? Не беше ли наистина бягството й отмъщение срещу самия Слейд? Той не изглеждаше особено засегнат от случилото си. В действителност Слейд се държеше така, сякаш нищо нередно не се е случило помежду им.

— Утре ще ме заведеш в града? — попита колебливо тя.

— Освен ако не предпочиташ някой друг да те заведе. Например Едуард — моят галантен брат.

Лицето й пламна. Преди половин час Слейд не се бе държал като джентълмен, но беше спасил живота й — отново. А тя сякаш имаше някаква слабост към него независимо какво говореше и вършеше. В момента не й допадаше, че той се надсмива над себе си.

— Разбирам какво искаше да направиш — прошепна смутено Реджина. — Просто… не бях на себе си… на момента.

— Защо се опитваш да ми спестиш укорите? Ти беше права. Аз не съм джентълмен и никога няма да бъда. Не искам да бъда. А ти, очевидно, си дама. Честно да ти призная, нямам и най-малката представа как да се държа в твое присъствие. — Той поруменя.

— Не.

— Не си ли дама? — Ъгълчетата на устните му едва доловимо се извиха.

Това бе първият му опит да прояви чувство за хумор. Реджина се усмихна.

— Разбира се, че съм дама. — Усмивката й угасна. — Слейд, съжалявам, че изрекох това. На вид ти си груб човек, но несъмнено си и джентълмен и няма нищо нередно в поведението ти в мое присъствие.

Слейд присви устни. Вече не изглеждаше развеселен.

— Мога да се закълна в Библията, че само преди няколко минути в мислите ми нямаше нищо джентълменско, а поведението ми беше на границата на допустимото.

Реджина понечи да му отговори, но затвори нерешително уста. Какво би могла да каже? Нейните мисли също не бяха достойни за една дама. А дали поведението му бе било на границата на допустимото? Нейното със сигурност я надхвърляше. Най-сетне тя успя да промълви:

— Не винаги можем да заповядваме на мислите си, но можем поне да обуздаваме действията си. Само това е важно.

Погледът му беше мрачен, предизвикателен и скептичен.

— Два пъти дневно през Темпълтън минава влак, който пътува на юг. Няма да можеш да хванеш сутрешния, но можеш да заминеш утре вечер. Рик има разписание. След малко ще проверя.

Реджина имаше чувството, че Слейд няма търпение да я качи на този влак.

— М-може би трябва да си почивам утре и да замина вдругиден.

— Ще те отведа още утре — отвърна равнодушно Слейд. — Преди нещата наистина да излязат извън контрол.

Реджина разбра. Разбра всичко. Не по-зле от самата нея Слейд бе почувствал онова странно привличане, което често пламваше помежду им — опасно привличане, което нямаше да умре само защото двамата с него са решили, че трябва да го подушат. Със сигурност не можеха да живеят под един покрив и да предизвикват съдбата си. Слейд очевидно беше твърдо решен да я отведе от дома си колкото е възможно по-скоро. Вероятно в крайна сметка бе решил, че не иска да се ожени за нея.

Тя сведе поглед, за да скрие от него издайническата болка в очите си. Нямаше причини да се чувства наранена, защото бракът помежду им беше невъзможен. А дали беше така? Реджина не вдигна поглед, докато Слейд прекосяваше стаята и затваряше вратата зад гърба си.

Изтощена, тя се облегна на меките възглавници. Чувствата й бяха объркани и разпилени. Трябваше да се чувства облекчена, че Слейд ще й помогне да си отиде. Вместо това беше изумена, нещастна, съкрушена. Какво би станало, ако останеше? Какво щеше да стане, ако се оженеха? Господи, как бе способна да си помисли такова нещо!

Реджина нямаше време да размишлява над странния обрат, защото внезапно някой почука на вратата. В стаята влезе млада жена. Имаше гладка светла кожа и тъмна коса и изглеждаше само с няколко години по-голяма от самата нея. Простичката й риза, пола и памучна престилка подсказаха на Реджина, че е прислужница в къщата. Камериерката постави препълнения поднос на дървената масичка до вратите откъм терасата и спокойно се обърна към гостенката.

Реджина приседна в леглото си.

— Ти трябва да си Лусинда. Благодаря. Храната ухае приятно.

Лусинда промърмори нещо в отговор. Реджина имаше странното усещане, че другата жена я изучава напрегнато, но предпочете да не обръща внимание.

— Имате ли нужда от още нещо? — попита учтиво момичето. — След малко ще ви донеса вода за баня.

Реджина поклати глава. Камериерката мигновено напусна стаята. Реджина спусна нозе покрай леглото. Сега ходилата й пулсираха болезнено и всяка крачка й костваше неимоверно усилие. Тя прекоси помещението и седна зад масичката, но в момента храната беше последното нещо, което занимаваше съзнанието й. Трябваше незабавно да вземе решение какво да прави — какво иска да прави.



Слейд я събуди на следващия ден. Той нахлу забързано в стаята й, отвори широко вратите на терасата и помещението мигновено се окъпа в слънчева светлина. Реджина се протегна като котка. Чувстваше се изморена, не искаше дори да се помръдва, но знаеше, че има причина — много важна причина — да стане и да посрещне новия ден.

— Елизабет! — В гласа на Слейд се долавяше бледа следа от нейната умора. — Трябва да се събуждаш.

Костваше й неимоверно усилие да си наложи да пробие тежката завеса на съня. Когато най-сетне успя, до слуха и достигна гласът на Слейд, който я подканваше да се събуди. Щом отвори очи, й беше нужен само миг да разпознае силуета му, надвиснал над нея, вперил поглед в тялото й.

Само за миг Реджина се разбуди напълно. Тя сграбчи завивките, които бяха смъкнати до талията й, и ги придърпа до брадичката си.

— Какво правиш тук?

Погледът му неохотно се отмести от лицето й.

— Чуках силно по вратата. Спиш като мъртвец, Елизабет. — Най-сетне очите му срещнаха нейните. Каквито и да бяха чувствата му към нея, сега бяха внимателно прикрити. — Влакът минава към шест вечерта. Ще ни трябват поне три часа, за да стигнем до града. Не знам много за жените, но съм сигурен, че имат нужда от доста време да се облекат. Най-добре ще е да се размърдаш.

Реджина понечи да му отговори, че се чувства твърде изморена, за да пътува днес, което си беше самата истина. Но истинската причина се простираше отвъд физическото й състояние. През изминалата нощ дълги часове се бе опитвала да си втълпи, че Слейд е прав и че наистина е наложително да замине. Не беше успяла. Не беше добре дошла в дома на доведената си майка, а това бе единственото място, където можеше да отиде. Никак не й допадаше мисълта да отседне сама в някой хотел. Самотата не я привличаше, не и в това състояние. Сега, след като знаеше какво в действителност искат от нея семейство Деланза, дали не би могла да владее положението? Би могла дори да се съгласи на евентуален брак със Слейд. Последната нощ бе доказала, че в отношенията им има някакъв потенциал. Но, разбира се, щеше да има нужда от време, за да вземе такова решение, и в никакъв случай не би могла да се съгласи на брак, докато напълно не си възвърнеше паметта.

Но как би могла да обясни всичко това на Слейд, особено сега, когато той ясно й даваше да разбере, че няма търпение тя да напусне Мирамар? Когато й беше ясно, че той не желае да се ожени за нея? Гордостта надделя над всички останали чувства.

— Ще бъда готова след час.

Погледът му внезапно се установи на устните й, объркващо настоятелен. Той кимна, рязко се обърна и напусна стаята.

Реджина се отпусна тежко на меките възглавници. Вече нямаше никакво съмнение — тя страдаше от мисълта, че Слейд е в състояние така лесно да я изхвърли — не само от Мирамар, но и от собствения си живот.

Въпреки добрите си намерения скоро Реджина осъзна, че един час ще се окаже недостатъчен да се облече и да опакова нещата си, повечето от които бяха прилежно наредени в гардероба от някоя неизвестна камериерка — вероятно Лусинда. Не й допадаше мисълта, че момичето се е ровило във вещите й. Това я подсети, че някой бе прегледал обстойно багажа й в хотела в Темпълтън, но не с идеята да го подреди.

В един и половина Реджина реши, че няма друг избор. Не обичаше да я пришпорват. Беше изтощена, физически и емоционално. Имаше нужда от поне един ден пълноценна почивка. Мили боже, едва преди два дни бе изгубила паметта си, а вече й се струваше, че е изминат, цял век. Не искаше да се конфронтира излишно със Слейд, но колкото по-рано му признаеше, че няма да замине днес, толкова по-бързо щеше да се отпусне. Реджина прекоси неохотно двора, тръпнеща в лоши предчувствия за реакцията, която щеше да предизвика. Слейд не беше от типа хора, които спестяват острите си думи, когато са разгневени.