Къщата бе построена на върха на едно възвишение. Реджина излезе на терасата, за да огледа стръмната околност и разбушувания океан пред себе си. За миг се запита дали нямаше да вали — небето бавно се смрачаваше, а морската повърхност бе нагъната от заплашителни вълни. Тя отхвърли моментното си колебание. Трябваше незабавно да предпази себе си и личните си интереси. Нямаше кой друг да се погрижи за нея. Вече не.

Реджина излезе на терасата. Възнамеряваше да се прехвърли през парапета и да скочи двайсетината фута до земята. Докато стоеше там, потънала в нерешителност, в съзнанието й изплува смътен силует. Само за миг й се стори, че различава чертите на някой, когото познава, някой, който й е близък и скъп, и който през смях й повтаря, че има сили да го направи. За част от секундата силуетът беше толкова ясен, че сякаш можеше да разпознае човека, а после мигът отлетя.

Реджина замръзна, вкопчила вцепенените си ръце в парапета на терасата. Споменът бе отлетял — а беше сигурна, че е било спомен. Току-що си бе припомнила някого, някой важен за нея човек. Сигурна беше в това. А после силуетът му отлетя в тъмнината на забравените й спомени.

Кой ли беше този неин познат, който така смело е прескачал през тераси? Реджина копнееше за отговор и беше горчиво разочарована, задето не успя да се вкопчи в този образ миг по-рано, когато бе изплувал от бездната на забравата. Чувстваше се съкрушена, а безпомощните сълзи отново изпълниха очите й.

Тя решително се отърси от унинието и реши да се заеме със задачата си. Нямаше нужда от паметта си, за да проумее, че не е от типа хора, които без страх прескачат тераси, така че решително обърна гръб на парапета. Без да спира да мисли, защото това би й дало възможност да се разколебае, Реджина излезе на двора. Пробяга през ухаещата цветна градина, а после и съседния преден двор. Тичешком стигна да входния портал и се облегна изтощена на стената. Опитваше се да сдържи дъха си. Вятърът се усилваше. Несдържаният му порив надигна полите й и ги надипли около краката. Всеки момент можеха да открият отсъствието й. Тя напрегна слуха си за някакви гласове, но никакъв необичаен шум не стигна до слуха й.

Сега сърцето й препусна учестено. Прикритото й бягство я караше да се чувства като престъпник. Тя надникна предпазливо през железните порти. Може би заради времето, а може би заради обедния час — време за почивка — наоколо нямаше никой. Когато бяха пристигнали преди няколко часа, около конюшните и кошарите кипеше бурна дейност. Не би могла да избере по-подходящо време за бягство. Тя мигновено се стрелна през двора.

Не беше помислила за кон, но сега разбра, че ще й трябва, ако искаше да стигне до Темпълтън преди спускането на нощта. Би било истинско безумие да тръгне пеша. По пътя насам не бе видяла никакво движение по пътя, но дори и да срещнеше някого, не би си и помислила да пътува до града с непознат човек. Самата идея бе недопустима.

Реджина не срещна никого, докато вървеше по пътеката към конюшнята. Един предпазлив поглед вътре й подсказа, че вътре няма дори и коняр. Нещата не биха могли да се наредят по-добре. Тя се вмъкна бързо. Беше тъмно като в рог, но не смееше да включи никакво осветление. В задното помещение намери седло и юзди. Беше почти сигурна, че никога преди не е оседлавала кон.

Тя избра най-спокойното на вид животно в конюшнята. Макар да й се струваше, че е виждала кон и преди, отне й доста време да го оседлае и още повече да го обуздае. Животното я гледаше напрегнато, макар да стоеше неподвижно. Реджина се опита да го успокои с нервни, припрени думи. Миг по-късно го изведе от бокса.

Опитвайки се да запази спокойствие и присъствие на духа, Реджина заведе животното до една висока бала сено, набра полите си в ръка и без да обръща внимание на затрудненията и пълната липса на всякакво благоприличие, яхна коня по мъжки. Животното подскочи неспокойно, а тя се сниши и се вкопчи нестабилно в седлото. Докато се опитваше да си вдъхне кураж, тя скъси юздите до нужния размер. Макар да не беше опитна ездачка, беше очевидно, че не е и пълна невежа.

Тя пришпори животното извън обора. Вятърът се блъскаше необуздано в тялото й. Конят се изправи на задните си крака и едва не я повали на земята. Реджина стисна здраво юздите и се притисна към гърба му. Конят танцуваше като обезумял.

— Моля те, приятел, не сега — извика тя и се огледа отчаяно наоколо си. Реджина пришпори коня с токовете на обувките си, твърдо решена да се махне от тази къща, колкото е възможно, по-бързо.

Кестенявата кобила незабавно отвърна на подтика й и се втурна стремглаво напред. Реджина едва успяваше да се задържи на седлото, тялото и подскачаше безпомощно.

Вятърът отнесе сламената шапка от главата й. Вкопчена в седлото и юздите, Реджина вдигна предпазливо поглед и я видя как отлита. Роклята се диплеше високо над бедрата й. Лош късмет! Очевидно наближаваше буря.

За миг й хрумна да се върне назад.

Видя мрачното лице на Слейд, тъмните му напрегнати очи. Решимостта й сякаш се сломи. А в следващия момент вече нямаше възможност да избира. Полите й се вдигнаха отново, този път по-високо отпреди. Кобилата изцвили разтревожено и след мощния порив на вятъра, който повдигна високо опашката й, препусна неудържимо в бесен галоп.

Викът на Реджина замря на гърлото й. Трябваше да съсредоточи всичките си усилия, за да не падне от седлото. Конят препускаше бясно напред, а Реджина почувства, че започва да се смъква от гърба му. Животното се понесе още по-скорострелно. Тя се опита да се задържи на седлото, но усилието й беше безнадеждно. От устните й се изтръгна пронизителен писък, преди да изпусне юздите и да се изтърколи безпомощна в праха.

Приземи се по гръб, обърната леко встрани, с такава сила, че дъхът й замря. Когато способността й да диша се възобнови, тя пое с благодарност скъпоценните глътки свеж въздух. Погледът й се закова в мрачното, надвиснало над земята, небе. Много внимателно Реджина се опита да приседне, макар да не се доверяваше на способностите на натъртеното си тяло. Но успя да се изправи, макар усилието да се оказа непоносимо болезнено. Тя въздъхна с облекчение.

Конят бе изчезнал.

Огледа се безпомощно наоколо, но нямаше и следа от животното — нито пък от къщата. Реджина не знаеше дали да изпитва облекчение, или ужас от това откритие. Разтреперана, тя се изправи на крака и огледа тревожно небето. В далечината, където би трябвало да се намира океанът, всичко тънеше в непрогледен мрак. Но не можеше да се върне сега. Беше стигнала толкова далече, че бе длъжна да продължи. Докато вървеше по прашната пътека, вятърът я блъскаше безмилостно в гърба, тикайки я мощно напред. На всяка крачка хвърляше поглед през рамо, но никой не я преследваше. Слейд не я преследваше.

Реджина имаше чувството, че цял живот се е скитала по прашната пътека. Краката я боляха толкова силно, че накуцваше и се чувстваше изтощена до смърт. Вятърът бе променил посоката си и сега я блъскаше безмилостно в лицето, а тя се виждаше принудена да се бори за всяка крачка, която я отдалечаваше от Мирамар. Дори високите и яки борови дръвчета се огъваха под жестоките пристъпи на вятъра. Сега боровете се разреждаха и отстъпваха място на огромни дъбове, но това само й подсказваше, че не е изминала повече от няколко мили от пътя си към града.

Небето бързо се смрачаваше. Беше напуснала къщата в ранния следобед, но скоро щеше да се свечери. Скоро семейство Деланза щяха да се съберат за вечеря — и да открият нейното отсъствие.

Реджина отново преглътна дълго сдържаното ридание.

Нямаше да успее. Беше извървяла само няколко мили, а вероятно вече бяха изминали повече от два часа от тръгването й. Ако си спомняше добре, кръстопътят, който се намираше недалече от града, беше поне на дванайсетина мили от сегашното й местоположение. Нима щеше да прекара нощта сама сред тези гъсти горски шубраци? Самата мисъл бе ужасяваща. По пътя насам Слейд й бе говорил за хищниците, които обитавали горите на Мирамар. Можеше ясно да си представи глутниците гладни вълци, излезли през нощта на лов за плячка. Реджина потръпна. А после, за да стане всичко още по-сложно, по земята се изсипаха първите едри капки дъжд.

Реджина се закова на място и впери поглед в застрашителното небе.

— О, не — простена тя. Може би в отговор на думите й, небето сякаш се разтвори и изсипа над гората истински потоп.

Само за миг дрехите на Реджина се просмукаха с вода. Досега й беше студено, сега вече замръзваше. Вятърът свиреше гневно в дърветата. Короните на дърветата над главата й възпираха част от водната струя, но тя вече беше подгизнала до мозъка на костите си. Дори да поискаше да се върне назад, силите й я напускаха, а дъждът й се струваше непреодолима пречка.

Реджина беше мокра и изтощена. В миг душата й се изпълни с угризения заради глупаво скроеното детинско бягство. Но сълзите не можеха да я отърват от бедите. Ако имаше късмет, отсъствието й вече трябваше да е открито и скоро щяха да я спасят. Отново.

И тогава дочу името си.

Тя се напрегна. Вероятно гласът беше само продукт на въображението й. Тя се вслушваше напрегнато, но до слуха й долиташе само свистенето на вятъра — а дали не беше вълчи вой? Дъждът се блъскаше ожесточено в земята и допълваше шумната смесица от звуци. Реджина се опита да погледне назад към пътя, но вечерният сумрак обрече опита й на провал. Тя обгърна с ръце тялото си, което вече се тресеше неудържимо от студа.

— Елизабет!

Някой викаше името й и ако бе дочула правилно, това бе гласът на Слейд. Искаше й се да се втурне лудешки напред — не за да избяга, а за да се хвърли в ръцете му.

Беше такава глупачка!

— Елизабет!

Гласът му вече се долавяше по-ясно. Тя приклекна, внезапно спомнила си за неговото предателство. Сега това сякаш нямаше значение.